Įdomybės!

Мястото, което ни държи за корените: Историята на един баща, неговата панелка в София, гаражът до блока и старата семейна вила край Перник, и борбата между спомените и нуждите на новото поколение

Никой дом Стоян се събуди, както винаги, без аларма, в шест и половина. В апартамента беше тихо само

Įdomybės

0887

Млъкни!” — изрева мъжът, хвърляйки куфара на пода. — “Напуснам теб и това блато, което наричаш живот!

Млъкни! изрева мъжът, хвърляйки куфара на пода. Тръгвам от теб и от това блато, което наричаш живот. Блато?

Įdomybės

Писмото, което не стигна – сърдечната история на една българска баба, търсеща семеен мир в снежна вечер чрез писмо до Дядо Коледа

Дневник на една вечер в София Днес пак прекарах дълго време до прозореца. Навън мъглата се стече по междублоковото

Įdomybės

040

Писмото, което никога не стигна до Дядо Коледа Баба Надежда дълго седеше до прозореца, въпреки че навън нямаше какво особено да гледа. В междублоковото пространство бързо се смрачаваше, лампата срещу блока премигваше лениво, а по снега личаха само редки стъпки – на кучета и на хора. В далечината потропваше с лопатата чистачката леля Гинка, после пак всичко утихваше. На перваза бяха оставени очила с тънка рамка и стар телефон с напукан протектор. Понякога телефонът леко вибрираше от съобщения във фамилния вайбър, обикновено снимки или гласови, но днес мълчеше. Тихо беше в апартамента. Часовникът от стената отброяваше секундите по-силно, отколкото ѝ се искаше. Надежда стана, отиде в кухнята и пусна лампата. Крушката над масата хвърли бледожълто петно. На масата беше покрита купа със студени вареники – сготвила ги беше през деня, ей така, за всеки случай, ако случайно някой се появи. Никой не се появи. Тя седна, отчупи парче от вареник, опита и остави. Тестото след ден бе станало жилаво. Хапва се, но радост няма. Наля си чай от емайлиран чайник, послуша за кратко клокота на водата в стъклената чаша, а после неволно въздъхна на глас. Въздишката беше тежка, като че нещо в нея се откъсна и тупна на празния стол до нея. „Че аз за какво мрънкам? Всички са живи, слава Богу. Покрив над главата имам. А все пак…“ Все пак, в главата ѝ изплуваха късове скорошни разговори. Гласът на дъщеря ѝ – опънат като струна: — Мамо, не мога повече така с него. Той пак… И зетят, по-скоро ироничен: — Опа, жалва ти се, а? Кажи ѝ, че животът не е според нейната приказка. И внукът Иван, който реагираше на въпросите ѝ за училище само с едно „мм“. А навремето можеше да разказва с часове. Порасна, кой знае. Но все пак… Не се караха шумно, не тряскаха врати, но между думите имаше невидима стена. Малки бодлички, недоизказани неща, обиди, които никой не признава. А тя между двата „бряга“ – ту към дъщеря си, ту към зетя, все да не каже нещо, дето не трябва. Понякога ѝ се струваше, че тя е виновна – че не е научила, не е подсказала, не е премълчала навреме. Вдигна чашата с чай, изгаряйки се леко, и облещи очи, спомняйки си как преди години, когато Иван беше още малък, пишеха писмо до Дядо Коледа. Той – с криви буквички: „Дядо Коледа, донеси конструктор и мама с тати да не се карат.“ Тогава се смееше, галеше го по главата и уверяваше, че Дядо Коледа всичко чува. Сега ѝ се стори малко неудобно от тази памет – като че ли тогава беше излъгала детето. Мама и тати така и не спряха да спорят. Научиха се само да го правят тихо. Премести чашата, подреди масата, въпреки че беше чиста. Отиде в стаята, пусна лампата на бюрото. Светлината огря старото писалище, на което почти вече не пишеше на ръка – по-често в телефона: съобщения, емотикони, гласови. Но химикалката все стоеше в моливника, до бележник. Загледа ги, и внезапно ѝ хрумна: Ами ако… Мисълта беше глупава, детска, но ѝ стопли сърцето. Да напише писмо. Истинско, на хартия. Не за подарък – просто така, да поиска. Не от хората, с техните сметки, а от онзи, който по принцип никому не дължи нищо. Засмя се на себе си – стара бабичка, решила да пише на Дядо Коледа! Но ръката вече посягаше към бележника. Седна, поправи очилата, хвана химикалката. На първата страница имаше стари записки, обърна листа, намери чист. Закъсня за малко и после изписа: „Драги Дядо Коледа…“ Ръката ѝ трепна. Засрами се, все едно някой я гледа през рамо. Огледа стаята – празна, леглото подредено, шкафа затворен. „Какво пък – каза си тя на глас, – нека е така.“ И продължи: „Знам, че си за децата, а аз съм вече стара. Но няма да искам от теб кожух, телевизор и други работи – всичко си имам. Искам само едно: направи така, че в нашето семейство да има мир. Да не се карат дъщеря ми с мъжа си, да не е внукът ми като чужд, да седнем всички на една маса и да не се страхуваме, че някой ще каже нещо не както трябва. Знам, хората сами са си виновни – ти с това нищо общо. Но, ако можеш, помогни поне малко да се чуваме един друг. С уважение: баба Надежда.“ Препрочете писмото – наивно и криво, като детска рисунка. Не го зачеркна. Олекна ѝ, сякаш изповяда нещо не в празнота. Листът шумолеше под пръстите ѝ. Сгъна го внимателно, после още веднъж. За секунда се зачуди – какво да правя сега? През прозореца ли да го хвърля? В пощенската кутия? Смешно. Сети се, че утре ще ходи до магазина и пощата за сметките, та ще го пусне – сега навсякъде слагат кутии „За писма до Дядо Коледа“. Не е единствената. Пъхна писмото в джобчето на чантата до личната карта и квитанциите и изгаси лампата. Тиктакаха часовниците, тя легна, дълго се въртя в леглото и най-сетне заспа. На сутринта излезе по-рано – по снега беше хлъзгаво, вратата на входа тракаше, съседката с кучето поздрави. На пощата имаше опашка. Извади сметките, писмото, но не намери кутия за писма до Дядо Коледа – само обикновени пощенски, а служителката вече прибираше украсата. Прибра обратно писмото, плати комуналките, излезе навън. До пощата – сергия със зимни играчки, на нея – картонена кутия с надпис „Писма до Дядо Коледа“, вече празна. — От вчера е. Вече ги махаме, късно е… — каза продавачката. Надежда кимна, поблагодари и се прибра. Писмото остана в дамската чанта – като малък топъл възел, който ѝ беше тъпо да хвърли… и невъзможно. Вкъщи, докато разпределяше покупките, ѝ звънна дъщерята: „Мамо, ще дойдем уикенда, Иван пита за книги от тебе по история.“ Усети как ѝ стана и свито, и леко – значи, ще дойдат, значи, не всичко е лошо. Изрази радостта си, готви супа, а писмото остана забравено в джоба на чантата. В събота вечер вратата се тръшна, влязоха всички. Иван – висок, вече младеж, лека усмивка, целуна я неловко по бузата. — Ба, здрасти! – прегърна я. След пет минути коридорчето бе пълно – шеги, пакети, разговори, шум. Седнаха на масата. Беше неловко, но постепенно разговорът тръгна – за трафика, за цените, за работа. После Иван попита за книги по история. Двамата заедно ги разгледаха; тя си спомни за онзи малчуган, който някога пишеше писма до Дядо Коледа. Сега – вече друг. Когато си тръгваха, Надежда остана сама. Седна на кухненския стол, в ръката й се озова писмото, което дори искаше да скъса… но просто го прибра по-дълбоко. Тя не знаеше, че междувременно Иван, вадейки книгите, забеляза сгънатото листче. Видя надписа „Драги Дядо Коледа“ – и това му заседна в гърлото. Не взе писмото тогава, но после, докато беше сам, го извади, прочете… и дълго седя, размишлявайки. Сутринта реши – не трябва просто да мълчи, не е нужно чудо, важно е само да се направи една малка крачка към сближаването. Уговори с майка си да идат заедно на гости, настоя да направят семеен обяд „без повод, ей така“. Съботният обяд мина по-сърдечно, макар всеки да пазеше мисли, които не казва докрай. Мама се извини, че рядко идват, Надежда прие, Иван настоя: „Може да се виждаме и без повод“. На тръгване той се приближи сам до нея: „Ба, ако има нещо, което искаш – кажи ни, не пиши на Дядо Коледа. Просто ни кажи.“ Тя му се усмихна. „Добре, ще кажа. Но и ти също ми казвай, ако нещо искаш.“ Като си тръгнаха, Надежда остана в тихия апартамент. На масата – чинии и крошки от питката, във въздуха – мирис на чай. В сърцето ѝ бе едно топло, спокойно. Не всичко е идеално, но сякаш за миг близостта пак се появи. А писмото? То вече не беше важно. По-важно беше, че между тях стана малко по-светло. * Далеч от бабината кухня, в джоба на якето на Иван лежеше сгънатият лист: не като воля към чудо, а като напомняне – човек понякога просто трябва да каже навреме думите, които значат „обичам ви“ и „чакаме ви у дома“.

Писмото, което не стигна Баба дълго стоеше до прозореца, макар навън почти да нямаше на какво да се гледа.

Įdomybės

0283

Свекървата ми обърна двора на вилата с лопата, за да сади зеленчуци на мястото на любимата ми морава, и аз я накарах да върне всичко както беше – семейна битка за градината, принципи и граници между поколенията

Станимире, сигурен ли си, че не забравихме въглищата? Миналия път трябваше да тичаме до селския магазин

Įdomybės

0122

Свекървата ми разора цялата морава на вилата, за да сади зеленчуци, и аз я накарах сама да върне всичко обратно, както беше

Стойчо, сигурен ли си, че не забравихме въглища? Миналия път трябваше да ходим до селския магазин, а

Įdomybės

0143

В деня на нашата златна сватба съпругът ми призна, че цял живот е обичал друга жена

В ден на нашата златна сватба мъжът ми призна, че цял живот е обичал друга. Не тази, Коля, не тази!

Įdomybės

01.3k.

„Родата се обиди, че не ги пуснах да преспят в новата ми панелка – семейна драма за личните граници в български условия“

Милена, абе какво става с тебе, онемя ли? Казвам ти взехме билетите, влакът пристига в събота в шест

Įdomybės

0735

Нахалната роднина на мъжа ми се самопокани на нашата вила за празниците, но не ѝ дадох ключовете: Как една българска снаха защити дома и семейството си от настойчиви роднини, които объркаха вилата с общежитие за шумни купони, и защо понякога трябва да кажеш твърдо „не“, дори на свекърва и зълва

Ами, ние тук мислим и решихме: що да ти пустее вилата, Мими? Защо да не идем там с децата за Коледа и Великден?