Įdomybės!

Чуй ме, каза твърдо татко Димитър, приети сме те в семейството, се отнасяме към теб като към човек, а

Įdomybės

0640

Вила край София – тя оправя всичко!

Ти луда ли си, Мария? Аз специално казах на Людмила, че ще дойдеш! Уговорих я да ти запази най-хубавото парче!

Įdomybės

0619

Вила край София – тя оправя всичко!

Ти луда ли си, Мария? Аз специално казах на Людмила, че ще дойдеш! Уговорих я да ти запази най-хубавото парче!

Įdomybės

025

Дядовата къща — или как една стара вила оправи всичко между снаха и свекърва

Дачата ще оправи всичко Ти добре ли си, Елена? Аз казах на баба Искра, че ти ще минеш! Нарочно се разбрахме

Įdomybės

0288

Пак към нея ли отиваш пак? — Кризата на Марина и Димитър между миналото, дъщерята и бурите на разбитото сърце

Пак при нея Пак ли тръгваш при нея? Мария зададе въпроса, въпреки че отдавна знаеше отговора.

Įdomybės

022

С пакета за Анна: Историята на Марина, Дмитрий и битката за мястото в сърцето му

Пак при нея Пак при нея ли отиваш? Милена зададе въпроса, макар да знаеше отговора. Петър кимна, без

Įdomybės

050

„Не ми трябва парализирана…“ — каза булката и си тръгна… Но тя и не подозираше какво ще се случи нататък… В едно българско селце живееше обикновен човек на име бай Дени, който през уикендите обичаше да сръбне по малко домашна ракийка. Дълго мечтаеше да си вземе куче — не какво да е, а истински чистокръвен кавказец, за който бе готов дори до Кавказ да стигне, само и само да го доведе в дома си. След смъртта на жена си Клава, която не успя да се справи със сърдечното си заболяване, бай Дени остана самотен баща; отгледа сина си в обич, сам се грижеше за дома и детето. Години по-късно синът му остана да живее далеч, а бай Дени разчиташе само на снимки, за да види внучката си. Но един ден получи страшната вест — синът му загинал в катастрофа, внучката лежи в болница, а майката вече не дава никакви новини. Изведнъж невестата пристига с парализираното дете, хвърля го на дивана и казва: — Не ми трябва такова дете! Аз ще си намеря друг мъж и ще си родя здраво дете! Сега бай Дени и внучката му са сами — момичето напълно неподвижно, а дядото търси изцеление с всякакви народни средства. В една нощ обаче, когато група пияни хулигани нападат дома им с грозни намерения, бай Дени пуска от избата огромния кавказец Мътар, който ги прогонва от къщата и така спасява внучката. В този миг момичето проговаря и постепенно започва да се възстановява, а животът им тримата — бай Дени, внучката и вярното куче — продължава с нов смисъл… А за майката – никой повече нищо не чу.

– Аз не мога да гледам парализирана… каза булката и си тръгна… но тя изобщо не предполага

Įdomybės

0865

– „Не ми трябва парализирана…“ – каза снахата и си тръгна… Но изобщо не подозираше какво може да се случи нататък… В едно българско селце живееше обикновен старец — бай Дечо, който през уикендите обичаше да си сипе малко ракия. Имаше си мечта — да си вземе куче, но не какво да е, а баш чистокръвен каракачанец. Готов беше дори да стигне до Родопите, за да си го купи и да го доведе у дома. Дечо — така го наричаха всички, не се знаеше дали по име или по прякор, но никой не го поправяше. Седеше си бай Дечо, след работа по градината, на пейката пред къщата и си спомняше миналите години. Често около него се събираше и младежта, да чуят как се е живяло някога на село. Жена му, баба Клавдия, си бе отишла отдавна — имаше болно сърце. Лекарите й бяха забранили да ражда, но тя много искаше дете. Родила му момче, ама след това съвсем се влошила. Бай Дечо я обичаше лудо, правеше всичко вкъщи вместо нея, даже не й позволяваше да носи пакет мляко от магазина: „Недей, лекари ти забраниха!“ Сам гледаше момчето, сам готвеше. Баба Клавдия се тюхкаше: „Ама ти ме излагаш! Виж, жените ще ми се смеят! Нищо не правя в къщата! Всичко върху тебе!“ А жените не се смееха — завиждаха: „Ех, Клавке, дай ни бай Дечо поне за ден, да поживеем като тебе!“ Клавдия само се усмихваше… Така и си отиде — с усмивка. Бай Дечо я намери сутринта студена. Плака като малко дете, три дни, а после се захвана с момчето. Тъкмо тогава момчето беше в най-трудната възраст — 14. След армията се ожени рано, остана да живее там, където служеше. Така бай Дечо остана сам, но не тъгуваше — обичаше да общува с младежите на пейката пред къщата. Момчето му роди дъщеря — внучка, която Дечо чакаше да види, но все не идваха. Работа, нямат време, едно-друго… Внучката бе виждал само на снимки. Изведнъж селяните забелязаха, че бай Дечо ходи като черен облак, сякаш с вода залят. Не се усмихва, не разказва шеги, не стои на пейката. Започнаха да го питат какво се случва и се оказа – получил телеграма от снахата, че семейството попаднало в катастрофа. Внучката е в болницата, в тежко състояние, а синът на Дечо загинал. „Ох, нещастие! Ох, горкият байчо!“ — съчувстваха всички от селото, но как да му помогнеш в такова страдание!… Бай Дечо приемаше съболезнования, но не му ставаше по-леко. Силно му беше мъчно за сина — той няма да се върне. А още повече за внучката — в болницата, в кома, млада, 15-годишна. Душата на Дечо се късаше от болка. А най-лошото — от снахата ни вест, ни кост. Писма не пише, на телеграми не отговаря, телефона не вдига. Как да разбере как е внучката? Бай Дечо не я бе виждал, но я обичаше като Клавдия млада, както я виждаше на снимките. Дечо вече се готвеше да пътува до града, когато внезапно, в навечерието на тръгването, пред дома му спря кола. Оттам изнесоха носилки. В къщата почти без да почукат влезе една дама. Старецът не веднага позна, че това е жена на загиналия си син — снахата. След нея внесоха носилки с внучката — просто хвърлиха момичето на дивана и си тръгнаха. — Тя е парализирана от главата до петите. На мен такава дъщеря не ми трябва! Още мога да се омъжа и да родя здраво дете! — извика снахата. — Ама аз не съм лекар! — успя да промълви бай Дечо. — Лекар не е нужен. Те не могат да й помогнат. Трябва й гледачка. Не искате да се занимавате — заровете я жива, аз няма да си съсипя живота! Аз няма да съм й гледачка! — удари жената вратата и си тръгна. — Ти и майка не си й, изглежда! — викна след нея Дечо. Сега разбра защо синът не идва редовно в селото — с такава жена само по пазара за скандали, не за гости. Как се е забъркал синът с такава хала? Но него вече няма… Ако знаеше, че жената ще се отрече от дъщеря си, ех, и в гроба щеше да се обърне… Така останаха сами — Дечо и внучката. Момичето наистина беше напълно парализирано, но бай Дечо бе свикнал да върши всичко вкъщи. А сега имаше смисъл за живот! Основната му цел — да излекува внучката си. Лекарите се отказаха от детето, изписаха я от болницата, не разбираха как е оцеляла. Само народната медицина бе останала — билки и баячки. Най-близката баячка беше далеч и не идваше по домовете. Дечо всяка седмица пътуваше, носеше билки за внучката, лекуваше я с отвари. Мина година, момичето ни ръка, ни крак можеше да помръдне, лежеше като дървена кукла под одеялото, дори не говореше — само нечленоразделно мърмореше. Понякога старецът забелязваше как по бузата й се стича сълза. И тогава сърцето му се късаше. Мислеше си, че тя скучае по майка и баща. Баща й говореше, четеше книжки, но тя не можеше да отговори. И двамата бяха в беда. И една вечер се случи неочаквано — когато Дечо седеше по навик край леглото на болната, в дома влезе шумна компания пияна младеж. Дечо бе забравил да заключи врата. Младежите се връщаха от дискотека, видяха светлина. Знаеха, че е парализирана девойка там. Някой предложи да влязат за забава — уж тя само ще се радва, няма да се съпротивлява… — Я, дядка, махай одеялото, разкрачи й краката! Ще хвърлим жребий кой първи… — изкомандва най-пияният. — Милост! Тя е дете, само на 15 е! — възрази старецът. — Ей, чакай, първо ще си измием зъбите! — каза бай Дечо, а сам хукна към кухнята, отвори избата и викна — „Хвани!“ Оттам изскочи огромният каракачанец Байко. Захвана да хапе дръзките по гащите… На най-големия почти откъсна интимните части. На другите скъса панталоните по задниците. Те тичаха с голи задници из селото, хора до смях се смяха, а Байко ги гони чак до края на селото. Бай Дечо се връща в стаята, а внучката седи на леглото и крещи през прозореца: — Байко! Байко! Дръж го, дядо, да не избяга!… Тогава дядото се разплака. Оттогава внучката започна да се оправя, скоро и проходи. Дали баячката помогна, дали кучето я стресна, момичето вече не млъкваше. Намълча се за толкова време. А кучето откъде се появи?… Байко бе у сина на Дечо, но като стана трагедията, нехайната снаха го разкара — както и дъщеря си. Кучето тя докара заедно с момичето, но нищо не каза на стареца. Когато си тръгна, Дечо отиде да затвори портата — там седеше кучето, съсипано, с тъжни очи като болна крава и истински сълзи. Старецът не знаеше, че синът му имал пес. Не можа да го остави навън — прибра го. Песът служеше вярно и когато нападнаха, просто бе в избата, защото беше голяма жега. За да не страда от горещината, дядо Дечо го държеше там и пускаше вечер. Онази вечер още не бе го пуснал, иначе никой нямаше да влезе. Внучката после разказа на дядо си — когато е плакала, е тъгувала не за майка и баща, а за кучето. Дядото не го пускаше в къщата. Тя не можеше да го каже. Байко прогони пияниците, върна се и радостно облиза лицето на малката си стопанка. И той беше много тъжен. Така започнаха да живеят тримата: Дечо, внучката и Байко. За майка й повече нищо не чуха…

Не ми трябва парализирана каза младата жена и излезе Но дори не подозираше какво може да се случи след

Įdomybės

0507

Когато навърших петнадесет, родителите ми решиха, че определено им трябва още едно дете.

Когато навършихх 15, майка ми и татко ми решиха, че в къщата ни задължително трябва да има още едно дете.