Įdomybės!

Който си скъси порива – повече няма да го върне Когато Таня разгръща сватбения си албум пред приятели, винаги с усмивка казва: – О, измъчих се с тази рокля! Красива уж, ама тежка и неудобна! Следващия път ще избера ефирна, лека булчинска рокля. Всички са убедени, че Таня, разбира се, се шегува – и се смеят с нея. Никой не се съмнява, че е омъжена по любов. Запознават се на морето, влюбват се бурно, Таня е на 21, Олег – на 28. …Август, топъл бриз, солена вода, пенливо вино, звезди над Одеса… и подпис в гражданското. Преди това – разводи, премествания: Киев – Одеса – Киев… Тази линия ще стане дом за Таня през следващите 10 години. Първо намират квартира, защото Олег оставя апартамента на втората си жена, която го заплашва с какви ли не драми, ако си тръгне. С времето тя изчезва от живота им. Олег не обича да говори за първата си жена, с която също не са се получили нещата, а вторият му брак го плаши – съпругата му нарича децата „човешки рожби” и не иска да има такива. Таня приема спокойно житейските перипетии, пълна с увереност и самочувствие. Олег се старае да я направи щастлива: цветя, кожени палта, обувки – всяка жена би завидяла. Пътуват в Лондон, Париж, на Черноморието. После им се ражда дъщеря – Маша. Докато Таня се грижи за бебето, Олег купува къща и обзавежда всичко с любов за двете си любими момичета. На новото място Маша тръгва на детска градина, Таня решава да учи още – но в любимия си Киев, при приятелките и майка си. Машка остава при обожаващата я свекърва. Таня лети към Киев за сесиите. Олег започва да ревнува. Пътува, устройва „случайни” срещи, но Таня не дава повод за съмнения… външно. Просто иска да избяга от домакинстването, не вижда смисъл да мие чинии и да гледа дете – честолюбиво е убедена, че животът ѝ отбягва. След време Таня има три червени дипломи по психология – търси работа, а Олег настоява: „Не ти трябват пари, роди ми още едно дете!” Таня не планира второ – смята, че вече е изпълнила „мисията” си. Свекървата предлага тя да се грижи за Машка, за да има дъщеря ѝ време „да порасне”. Таня се съгласява и заминава в Киев без да предупреди Олег. Той я намира там и разбира – любимата му жена иска свобода, отегчена е от брака и майчинството. „Не мога повече,” отсича тя категорично. Олег търси съвет от тъщата – тя вдига рамене. Остава сам. Седмици и месеци Таня е студена и незаинтересована, а Олег накрая решава – ще продаде къщата, ще вземе Маша и ще се върне в Киев при нея. Таня е равнодушна, уговаря го да не мести дъщеря им, но не иска да загуби свободата си. Отваря свой шивашки бизнес, скука няма – обожатели не липсват, животът ѝ е волен и независим. Олег с Мария отиват в Киев, надявайки се да върнат семейството, но Таня вече е далеч и по дух: напомня мумия, нищо не може да я развълнува. „Олег, остави ме на мира, нека се разведем. Маша може да идва при мен.” Маша вече е на 11, баща ѝ ѝ е опора, а баба – ангел. Момичето обича майка си, но не разбира защо тя ги е изоставила. …Годините летят, никой не може да върне времето. Олег най-накрая се примирява. Животът му го среща с обикновена, земна жена на село с две деца от предишен брак. Не ѝ трябват Лондони, шуби или сто чифта обувки – мечтае за топли кални ботуши и сплотено семейство. Там Олег намира щастието, и семейната им радост се увеличава с раждането на още една дъщеря. А Таня живее с майка си – бизнесът ѝ пропада, партньор я изиграва, ухажорите се изпаряват. Остава с психологията – работи в училище без да съжалява, поне на думи. Но дали в дълбините на душата ѝ не гори искра на разкаяние? Никой не знае. Маша – вече пораснала, омъжена, остава при баба си в Одеса. На сватбата ѝ Таня ѝ подари леко, ефирно булчинско рокле – точно каквото някога си беше мечтала…

КАКВОТО САКАТИШ НЕ МОЖЕШ ДА ВЪРНЕШ Когато Ивелина показваше сватбените си снимки на познати, винаги казваше

Įdomybės

026

Веднъж ми звънна далечна леля и ме покани на сватбата на дъщеря си – моя далечна племенница, която за последно бях виждала, когато беше на 6 години. В нейните шест години. Не изпитвам особена сантименталност към роднините, но този път не можах да се измъкна. — Поне веднъж на 20 години можем да се видим, само посмей да не дойдеш! — строго ми каза лелята. Поканата с гълъбчета и рози от Светла и Анатоли беше изпратена, а два дни по-рано пак ми се обадиха да ми напомнят — и така се наложи да отида. Добре, губя събота, но какво да се прави? И ето ме — с букет, с лошо настроение и желание след час да си тръгна по терлици, пристигам в ресторанта, влизам в залата, настаняват ме при весела компания млади приятели на младоженеца, които след няколко ракии започват да се възхищават — “каква хубава и млада е лелята на булката, не й личи че е леля”, да се запознаем и да празнуваме на макс. И така и стана. Булката, разбира се, не я познах — толкова години — от тъмнокожо мишле се беше превърнала в пищна блондинка с впечатляващи форми. Мишле беше по-симпатична. Като цяло беше леко тегаво: куп сърдити лели с чичовци, младоженец с притеснен поглед, булка напълно осъзнала красотата и гръдната си обиколка, и ако не беше бързо разпускащата младежка компания, щеше да прилича на помен. Лелите гледаха крайно неодобрително. Изтървах първия кръг наздравици, но пък на втория ме викнаха. Водещият вече беше разбрал коя съм и радостно обяви: — А сега младата и красива леля на булката ще поздрави младоженците! И аз трогнато започнах: — Скъпи Светла и Анатоли!… Сватбата поначало не беше особено шумна, но тогава настъпи мъртва тишина и в този миг разбрах, че не виждам моята леля никъде, и е малко вероятно да се е променила до неузнаваемост. — Булката е Людмила, — просъска срещу мен лелята в розово. — И младоженецът се казва Олег. — Как така Людмила? Какъв Олег? — Пак са дошли на чужда сватба да ядат и пият на аванта — допълни лелята. — И на изпращане в казармата такава една беше дошла, едвам я изгонихме. Нито срам, нито съвест! Тогава разбрах, че на тази сватба купонът тепърва започва. Гостите се напрегнаха, очите заискриха и част от тях започнаха да се надигат. Ръкавите още не навиваха, но натам отиваше. — Ама ето, имам покана! — извиках (точно така — извиках), размахвайки същата покана. — Всичко пише: Светла и Анатоли, ресторант еди-кой си, бална зала. Спасението дойде от сервитьора. — Госпожице — каза той, — имаме още една бална зала, на втория етаж, може би сте там? — Да бе, там да иде, безплатна вечеря й се иска. Тук се отчете, после горе пак ще ядат — обобщи лелята в розово. — Колко нагли хора има! Авантюристка! — А наглостта, Ирина Петровна, е второто щастие — намеси се леля в светлозелено, още по-неприятна. Да отбележа, че нито изглеждам като маргиналка, нито като дребна авантюристка. Но, както казват, отстрани се вижда най-добре. Компанията на младоженеца ме защити, за което получи от лелята в лилаво: — Гледай я, вече обърна главите на мъжете! А жената в розово добави: — Такава на нашия главен счетоводител отмъкна мъжа. Само да се обърнеш — и следите й се губят, коварница! Никога не съм отмъквала чужд мъж, но в този момент се почувствах като безсъвестна разбивачка на семейства. Взе да ми идва на ум да огледам мъжете — дали пък някой не ще е подходящ, все ще ме обвинят във всичко… За щастие добрият сервитьор отиде до другата зала и доведе моята леля, която бързо разбра ситуацията и се закле, че ме познава. При това ми намигваше странно ту в моята, ту в тяхната посока, сякаш да покаже, че с мен винаги е имало съмнителни моменти. Та така, извозиха ме в другата зала, където наистина бяха смуглата красавица Светла и някой си Анатоли, и там ме отрупаха с ракия и вино. Добре поне, че не успях да връча подаръка си на грешната булка. А изпратиха ме … приятелите на младоженеца от онази, първата, сватба.

Веднъж ми звънна моята далечна леля и ме покани на сватбата на дъщеря си моята чифтосана племенница

Įdomybės

024

— „Ще пратиш детето в дом за деца, щом не е от моя син!“ — усмихнато каза свекърва.

13 март, събота Отново се чувствам като в сън, от който се будя в собствената си къща в София, където

Įdomybės

Веднъж ми звънна братовчедка на майка ми и ме покани на сватбата на дъщеря си – мойта далечна племенница, която за последно бях виждала, когато беше на 6. В нейното 6-годишно детство. Не изпитвам излишни роднински чувства, но номерът с отказа не мина. “Поне на 20 години веднъж можем да се видим, само посмей да не дойдеш!” – строго заяви тържествено лелята. Изпратиха ми и покана с гълъбчета и розички от Светла и Анатоли, дори ми напомниха два дни предварително – нямаше измъкване. Добре, значи съботата е загубена, ама какво да се прави? И ето ме – с букет, ужасно настроение и желание да си тръгна по английски след час. Пристигам в ресторанта, влизам в залата, слагат ме на маса с весела компания от приятели на младоженеца, които, след няколко ракии, се възхищават на “готината леля” на булката и хващат на бъзи за още запознанства и веселба. Булката, разбира се, не я познавам — от мургаво мишле се е превърнала в пищна блондинка с деколте! Харесвах я повече като мишле. Атмосферата беше някак мрачна: куп сърдити лели и чичовци, младоженецът гледа като в капан, булката се носи в ореол на красотата си и бюста си, а ако не беше веселата ни компания, щеше да е като помен. На първия тост закъснях, започна вторият — от мен. Водещият, научил коя съм, обявява радостно: “Сега ще поздрави младите хубавата и млада леля на булката!” И аз сърдечно казах: “Скъпи Светла и Анатоли!”… И настъпи гробна тишина. В този миг осъзнах, че не виждам леля си в залата и едва ли се е променила дотолкова, че да не я позная. “Булката се казва Людмила, а младоженецът – Олег”, прошепна ми лелята срещу мен в розово. “Каква Людмила? Какъв Олег?” “Ходят по чужди сватби да ядат и пият на аванта”, добави лелята. “У нас такъв дойде на изпращане в армията – едва го изгонихме. Без срам и съвест.” Тогава осъзнах, че веселбата на тази сватба тепърва започва… Всички гости ме гледаха съмнително, започна леко да напомня уестърн, но спасението дойде от келнера: “Девойко, имаме и друг банкетен салон на втория етаж, може би сте за там?” “Аха, за там е! Дошла, за да яде без пари – тука се отчете, после горе…” заключи лелята в розово. “А какви са наглите хора, земята ги не трае! Авантюристка!” Намесва се и другата леля: “Наглостта, Ирина Петровна, е второ щастие…” За справедливост – не приличам на авантюристка. Компанията на младоженеца се застъпи за мен – получиха остър коментар: “Виж я, вече мъжете ги върти на малкото си пръстче!” “Ей такива откраднаха мъжа на нашата главна счетоводителка – само се обърнеш и готово!” допълни лелята в розово. Никога не съм крала ничий мъж, но започнах да оглеждам — айде, толкова обвинения, поне да има за какво… За щастие, келнерът доведе моята истинска леля, която бързо потвърди, че ме познава, но и странно намигваше на всички страни, сякаш подсказва, че винаги съм била леко с отклонения. В крайна сметка ме евакуираха в другия салон, където наистина бяха мургавата красавица Светла и някакъв Анатоли, и ме черпиха с какво ли не. Добре, че не бях дала подаръка си! Но изпратиха ме приятелите на младоженеца… от първата сватба.

Днес ми се обади една моя троюродна леля и ме покани на сватбата на дъщеря си моята троюродна братовчедка

Įdomybės

050

Котаракът, който спи с жена ми, гони ме от леглото и ме гледа надменно – как се превърна от мой съперник в наш спасител след газова експлозия, доведе ни до спешния ветеринар и накрая ме научи какво е истинското щастие в едно българско семейство с пушист любимец и любимата ми жена.

Котаракът спеше до жена ми. Обръщаше ѝ гръб, а мен блъскаше с всичките си четири лапи. Сутрин ме гледаше

Įdomybės

048

Доярка закъснява за самолета — за първи път в живота си лети на почивка, когато до нея спира луксозен автомобил.

Знаеш ли, вчера в нашата ферма в село Новото село се случи нещо, което ще помниш дълго. Понеделникът

Įdomybės

014

Как наш кот стана господар на спалнята и сърцето на жена ми, какво му се случи в деня на големия взрив до блока, и как една котешка лапа ни научи какво е истинското семейно щастие

Котаракът спеше до жена ми. Беше се притиснал с гръб към нея и ме буташе с четирите си лапи, сякаш ме

Įdomybės

0179

Котаракът спеше до жена ми. Обръщаше ѝ гръб, а мен блъскаше с всичките си четири лапи. Сутрин ме гледаше

Įdomybės

041

Котаракът спеше до жена ми. Беше се притиснал с гръб към нея и ме буташе с четирите си лапи, сякаш ме