Įdomybės!

Избягала от плента на чувствата Още в деветото клас Мира често усещаше, че съученикът й Илия я наблюдава от далеч.

Пет години любов, три години съжителство, две години брак: Как преживях разстоянието, идеалната връзка, изневярата и най-трудното си решение – да не повторя неговата грешка и да започна отначало в родния град

Дневник на Георги Петров, 12 март Изминаха пет години от началото на нашите взаимоотношения с Радосвета.

Įdomybės

Пет години любов, две години брак, три години заедно и връзка от разстояние: Как една идеална връзка в България се превърна в предателство, заблуда и ново начало – изповедта на една българка за разбитото доверие, изкушението да изневериш, силата да си тръгнеш и да започнеш отначало

Спомням си, сякаш бе в друг живот тази връзка, която продължи пет години. Две години бяхме женени, а

Įdomybės

Запознанство на сляпо: Неочаквани срещи и вълнуващи моменти

Спомням си онзи мразовит следобед, когато след скръбта от раздялата с Мария, Георги се чувстваше леко виновен.

Įdomybės

076

В деня, в който се пенсионирах, съпругът ми съобщи, че заминава за друга жена

30.10.2025 г. Днес се пенсионирах. Седнах в креслото в лятната си вила край Пловдив, все още облечен

Įdomybės

0132

Съпругът се върна късно вечерта и без да каже нищо, остави нещо на масата: Това беше миг, в който наистина усетих колко далеч сме един от друг

Синя вечер се разстилаше над София, когато съпругът ми се прибра безмълвно и остави нещо тежко върху масата.

Įdomybės

048

Влюбих се в съседа, а синът ми не иска да ме познава.

Какво правиш, мамо? Ти лудеш ли? викна синът ми, а лицето му се зачерви като чушка. Ти със съседа?

Įdomybės

056

„Позор си за това семейство! Наистина ли мислеше, че ще отгледам тази грешка в утробата ти? Намерих бездомник, да те отведе!“ — известието на телефона на Даниел Михайлов озари стерилната, слабо осветена кабина на частния му самолет Gulfstream G650. От Мария: „Децата спят. Домът е подреден. Липсваш ми ужасно много. Обичам те. Ще те чакам другата седмица!“ Даниел се усмихна, разтривайки уморените си очи. Шест месеца. Преследваше голяма сделка с Токио, живеейки по хотели, движен само от черно кафе и целта да осигури финансово бъдещето на децата си за поколения напред. Сделката беше най-голямата в кариерата му — проект за небостъргач, който щеше да преобърне силуета на Токио. „Започваме снижаване,“ — чу се гласът на пилота. — „Добре дошли обратно в София, господине. Градусите на земята са 1°C.“ Той не трябваше да се връща чак до вторник, но преговорите приключиха по-рано след маратонска среща, приключила в 4 сутринта токийско време. Искаше да ги изненада. Представи си възторжените викове на шестгодишния си син Виктор и срамежливата усмивка на десетгодишната си дъщеря Ема. Представи си Мария, съпругата му от две години, посрещаща го с топла вечеря и чаша вино до камината. Кацна на летище София в 2:30 през нощта. До 3:15 Даниел отключваше тежката махагонова врата на луксозната си къща в Бояна. Първото, което го удари, беше студът. Физически шамар. Нямаше парно. През ноември. Въздухът вътре беше застоял, студен и влажен. Второто беше тишината. Не спокойната тишина на спящ дом, а тежката, задавяща тишина на изоставена сграда. Не беше нормално. Беше празно. „Мария?“ — прошепна той, пускайки кожените си чанти на мраморния под. Никакъв отговор. Дисплеят на алармата до вратата беше угаснал. Системата не бе дори включена. Той влезе в кухнята, за да си сипе чаша вода преди да се качи горе. Къщата изглеждаше огромна в тъмното. Това, което видя, го вцепени. На студения плочков под, осветени само от лунната светлина през щорите, седяха децата му. Не бяха в топлите си легла. Не бяха заобиколени от плюшените играчки, които им пращаше всеки месец. Бяха свити заедно под тънко, изпокъсано одеяло до радиатор, който беше леден. „Виктор? Ема?“ — гласът му пресекна, гърмейки в тишината. Ема подскочи, но не му се хвърли на врата. Вместо това се дръпна назад, завличайки Виктор със себе си, с очи разтворени от примитивен ужас. Покри главата на брат си с ръце, сякаш пазейки го. „Не ни бий!“ — изпищя тя. — „Не сме взели нищо! Беше в кофата! Кълна се!“ „Ема, аз съм. Татко съм.“ Даниел светна лампата. Картината беше кошмарна. Виктор трепереше неистово, лицето му зачервено с температура, косата му лепнеща от пот. Между тях стоеше пластмасова купичка за куче, в която имаше… вода и набръчкани сурови моркови. Даниел погледна към котлона. На него клокочеше тенджера – вътре две прозрачни парченца морков в кипяща вода. „Прости ми!“ — разплака се Ема и изпусна черпака. — „Не съм взела хубавата храна! Това са отпадъците! Моля, не казвай на мама! Пак ще заключи вратата!“ Даниел коленичи, без да усеща твърдия под. Протегна ръце, но Ема се дръпна, закривайки лицето си като че очаква удар. „Ема,“ прошепна той с треперещи ръце, изпълнен със студена, пресметлива ярост. „Не съм ядосан. Обещавам. Но къде е храната? Прехвърлям по 10 000 лв. всеки месец за покупки.“ Ема насочи треперещ пръст към килера. На вратата висеше огромен катинар. „Мама казва, че скъпата храна е за гостите,“ прошепна Ема. — „Ние ядем само ‘упражнителни’ ястия. За да се учим на благодарност.“ „Упражнителни ястия,“ повтори Даниел. Думите му бяха горчиви. Погледна към Виктор. Момчето гореше от температура. Докосна челото му — поне 39 градуса. Кожата му бе суха и тънка. „От кога е болен?“ „Три дни,“ каза Ема през сълзи. „Мама каза, че ако ти се обадя, ще изпрати Виктор на Лошото място. Там, където отиват лошите деца. Каза, че не искаш счупени деца.“ Даниел взе децата в ръце – бяха леки. Твърде леки. Костите им се усещаха през пижамите. Занесе ги в спалнята си — единствената стая с отопление, осъзна изведнъж. Зави ги в огромното си пухено одеяло. „Стойте тук,“ каза нежно. — „Ще ви донеса истинска храна. Обещавам.“ Когато нагласи възглавницата под главата на Ема, напипа нещо твърдо. Извади го — малък, спирален тефтер. Дневникът на Ема. Отвори първата страница. Почеркът трепереше, хартията беше омазана със сълзи и петна. Ден 14: Мама каза, че ако се обадя на татко, ще убие котката. Не се обадих. Липсва ми Мъри. Ден 30: Виктор е гладен. Дадох му хляба си. Казах на мама, че аз съм го изяла. Тя ме заключи в гардероба за лъжа. Беше тъмно. Ден 45: Един мъж дойде. Мама го нарича Ричард. Пиха виното, което татко пазеше. Смяха се, докато Виктор плачеше, защото падна по стълбите. Даниел затвори тефтера. Ръцете му вече не трепереха. Мъката изчезна — остана само ледена, безпощадна решителност. Той вече не беше опечален баща. Беше изпълнителен директор, разкриващ злоупотреба. Знаеше точно как се прави враждебно изкупуване на компания. –––– КЪЩАТА НА СКРИТИТЕ СЪЛЗИ: БОГАТСТВО, ПРЕДАТЕЛСТВО И ВЪЗМЕЗДИЕ В СЕНКИТЕ НА БОЯНА (роман-загадка по действителен български дух – с интриги, силни характери и истинско семейно възмездие)

Позор си за това семейство! Мислеше ли, че аз ще отгледам тази грешка в теб? Намерих един бездомник

Įdomybės

0155

„Ти си позор за това семейство! Наистина ли си мислеше, че ще отгледам тази грешка в корема ти? Намерих клошар, който да те прибере!“ – тази жестока бележка проблесна на телефона на Димитър Михайлов и освети стерилната, полумрачна кабина на частния самолет Gulfstream G650. От Мария: „Децата спят. Къщата е идеална. Толкова много ми липсваш. Обичам те. Ще те чакаме следващата седмица!“ Усмивката на Димитър скри умората в очите му. Шест месеца гони сделката за сливане в Токио — безкрайни командировки, куфари, черно кафе и една-единствена цел: сигурното бъдеще на децата си. Сделката бе най-голямата в кариерата му — проект за небостъргач, който щеше да промени силуета на Токио. „Започваме спускане,“ съобщи пилотът по уредбата. „Добре дошли обратно в София, господин Михайлов. Навън е 1 градус.“ Димитър изобщо не трябваше да се връща преди вторник. Но сделката приключи по-рано, след преговори до 4 сутринта японско време. Реши да изненада семейството си. Представи си писъците на шестгодишния си син Стефчо и плаха, беззъба усмивка на десетгодишната му дъщеря Ема. Представи си Мария — съпругата му от две години — посрещаща го с топла вечеря и чаша вино пред камината. Кацна на ВИП терминала на Летище София в 2:30 след полунощ. В 3:15 отключваше масивната дъбова врата на къщата им в Бояна. Първо усети студа — физически шамар. Парното не работеше. В ноември. Въздухът беше застоял и влажен. Второто бе тишината — не онази уютна тишина на спящ дом, а гнетяща, глуха тишина на изоставена сграда. Нещо не беше наред. Всичко беше празно. „Мария?“ прошепна, търкаляйки куфарите по мраморния под. Никой не отговори. Алармата не беше включена. Влезе в кухнята да си налее вода преди да се качи. Къщата сякаш шепнеше в тъмното. Това, което видя, го смрази. На студените плочки, осветени само от лунната светлина през щорите, седяха децата му. Не бяха на топло в леглата си, не бяха прегърнати от плюшени играчки. Бяха сгушени под тънко, прогризано одеяло до студения радиатор. „Стефчо? Ема?“ — гласът му прозвуча силно в тишината. Ема подскочи като опарена, и вместо да се втурне към него, дръпна малкия си брат назад, заслони го със собственото си тяло с ужас в очите. Ема скри главата на Стефчо в шепите си — защитен рефлекс, който разтърси Димитър до дъното. „Не ни бий! Не сме крали! Това беше в кофата! Моля те, татко!“ „Ема, аз съм — Татко.“ Димитър включи лампата. Картината бе кошмарна: Стефчо трепереше с висока температура, с потно, залепнало чело, а пред тях — пластмасова купичка за кучета с… вода и увехнали моркови. Погледна към котлона: Самотна тенджера. Вътре — две прозрачни резенчета морков, плуващи във вряла чешмяна вода. „Извинявай!“ — разплака се Ема и изпусна черпака. „Не съм взела хубавата храна! Това са остатъците! Не казвай на мама! Тя пак ще ни заключи!“ Димитър падна на колене и ги прегърна, усещайки само кости във фините им пижамки. Повдигна ги и ги отнесе в спалнята си — единственото място, където работеше печка. Зави ги с дебело одеяло. „Стойте тук,“ промърмори. „Ще ви донеса истинска храна. Обещавам.“ Докато оправяше възглавницата на Ема, намери нещо твърдо. Малък бележник. Дневникът на Ема. Ден 14: Мама каза, че ако звънна на тати, ще убие котето… Ден 30: Стефчо е гладен. Дадох му моя хляб, после лъгах мама, че съм яла. Заключи ме в гардероба… Ден 45: Дойде мъж. Мама му казва Ричард. Изпиха виното на тати. Смееха се, докато Стефчо плака, защото падна по стълбите… Димитър затвори дневника. Ръцете му вече не трепереха. Не беше вече скърбящ баща. Беше изпълнителен директор, открил злоупотреба. И знаеше как се правят враждебни сливания. Днес щеше да защити децата си — на всяка цена. Сенките в Бояна се раздвижиха и предстоеше сблъсък — нощта, в която един баща връща дома, децата и себе си обратно. **Една семейна империя в Бояна, студена кухня, изгубено доверие и баща, който гори миналото, за да запази децата си — Истинската цена на богатството**

Ти си позор за това семейство! Мислиш ли, че ще отгледам тази грешка в корема ти? Намерих един скитник