Човекът се връщаше у дома гладен. Беше вече 20:00 ч., а сутринта беше успял да погълне само два сандвича. На автобусната спирка видял малко магазинче, в което приготвяли вкусни препечени филийки. Веднага си спомнил за детството си, как майка му винаги му купувала най-голямата препечена филийка с голяма чаша квас. Поръча си веднага двойна порция.
Дебелата жена внимателно уви всичко в салфетка, даде му пластмасова вилица и чиния за еднократна употреба. Човекът се канеше да започне да яде, но чу пронизителен писък
– Мяу, – сякаш сивата му котка го викаше.
Той погледна момчето втренчено и не отмести поглед. Той седна и се облизваше.
– Искаш ли едно парче?
– Мяу, – каза пухкавият и изтича по-близо до мъжа.
Момчето внимателно наряза една препечена филийка на парчета и сложи всичко върху салфетка.
– Котенце, котенце – извика момчето на котката, сякаш я канеше на масата.
Котката се затича и след няколко секунди върху салфетката не остана нищо. Пухкавата само се облизваше и гледаше нежно момчето.
– Сигурно отдавна не си ял нищо. Е, вземи моето, не съм гладен – усмихна се мъжът и хвърли една по една трохите за котката. Котаракът се изправи на задните си крака, когато видя ръката на момчето да се протяга към препечената филийка.
В знак на благодарност започна да мърка силно и да се търка в зимните чехли на момчето.
– О, добре, ти ме чакай тук. Ще ти купя още малко. Навън все още е студено и поне ще имаш приличен обяд, бедничко.
Момчето се втурна в магазина.
– Добро утро. Пак ще си взема двойна порция и този път ще сложа колкото се може повече месо, за да не се слепва тестото!
Той внимателно сложи всичко в една торбичка и изтича до лавката. Там го чакаше Пухчо.
– “И кой те изгони така от дома ти? Една красива и чистокръвна котка, при това толкова добре възпитана, ме чакаше.
Животното само лакомо поглъщаше парчета месо.
– “О, ти си в голяма беда!” – изкрещя човекът, когато котката скочи върху краката му и нежно масажираше врата му с лапичките си. Изглежда, че това е начинът на котката да каже “благодаря”.
Човекът дълго време прегръщаше котката. Усещаше как дългите му антени гъделичкат носа му и мъркаше, сякаш искаше да изпее приспивна песен.
– Знаеш ли, коте, ще те заведа на моето място. Живея сам, няма никой. Така че ти ще ми бъдеш съквартирант. Не се притеснявай, имам мляко за теб и дори парче наденица. И на мен няма да ми е тъжно да живея, а ти най-накрая ще имаш дом!
Той се изправи зад пейките и тръгна към двора.
– Господине, почакайте малко! – чу познат глас.
Човекът забеляза, че от магазина бърза да излезе същата дебела жена, която му беше продала препечените филийки.
– Ето, вземете, има 10 парчета, би трябвало да са ви достатъчни.
– Госпожо, но аз не съм поръчал нищо. А и нямам достатъчно пари за толкова много порции.
– Не, не отказвайте. Това е от онзи господин в униформа – жената посочи млад мъж в полицейска униформа.
Някои посетители започнаха да ръкопляскат на младия мъж в знак на уважение. А момчето свали шапката си, направи малък поклон и се прибра вкъщи.
Ето как мъжът намерил истински приятел тази вечер. И не ставало дума за тостове. В края на краищата на света има много хора, но не всеки може да се похвали с добро сърце и състрадание към беззащитните.
