Деветдесет и два лева. Всеки месец точно тази сума изчезва от сметката ми на петнайсето число, и всеки път, когато телефонът ми пиука с есемес от банката, виждам онази кухня в Пловдив, стола, на който седеше майка ми, и собственото си лице, което тогава не можех да видя, но усещах как гори.
Казвам се Красимир, на четирийсет и седем съм, работя като строителен инженер във фирма на булевард „Васил Априлов“. Жена ми Елена е старши счетоводител в текстилно предприятие в „Тракия“. Имаме син, Виктор, тогава в седми клас. Разказвам това сега, защото вече не се срамувам от него — но тогава не разбирах нищо.
Израснах без баща — почина, когато бях на девет. Майка ми, Йорданка, работеше по две смени в текстилен цех в Сливен, за да ни изхрани с брат ми. У дома нямаше кой да готви и чисти освен нея, затова никога не съм виждал мъж да бърка в тенджера. На шестнайсет заминах да уча в общежитие, после по разпределение се озовах в Пловдив. Там никой не переглеждаше чиниите след мен. После се ожених за Елена и някак си, без да го обсъждаме, домакинството остана при нея. Аз просто продължих да живея както си бях живял.
Онази вечер беше сряда в началото на ноември. Гледах мача на „Ботев“ срещу „Левски“, краката ми бяха на страничната облегалка на дивана, а Елена се прибра към осем, с два плика от „Билла“ в ръка и лице, посивяло от умора. Чух как вратата се затвори, после стъпките й в коридора — препъна се в маратонките на Виктор, които никой не прибра от сутринта.
— Аня — исках да кажа Елена, но в главата ми тогава още звучеше старото име от студентските години, не е важно. — Какво ще вечеряме?
Тя влезе в кухнята, без да отговори веднага. Аз не станах от дивана. Защо да ставам — нали тя се занимава с храната, винаги е било така.
Чинии от обяда стояха в мивката, тиган с коричка от пържени яйца, две чаши с утайка от кафе. Виктор и аз бяхме обядвали сами, затоплихме мусака от фризера, не измихме нищо.
— Защо чиниите не са измити? Ти си вкъщи от шест — каза тя от прага на хола, като подпря ръка на касата на вратата.
— Уморен съм, Еленче. Цял ден чертежи. Освен това домакинството не е моя работа, аз не ти бъркам в тенджерите.
Казах го без да се замисля — за мен беше просто факт, както е факт, че автобус 20 минава на двайсет минути. Парите в къщата ги докарваме и двамата, вярно, но ролите у нас се деляха сами, без обсъждане. Домашното беше „нейно“.
Елена не отговори. Отиде на кухнята, пусна чешмата, започна да търка тигана. Усетих някакво неудобство, но го изтиках настрана с мисълта, че утре ще й мине.
Този инцидент беше просто поредният от доста. Но следващата седмица се случи нещо, което промени реда в тази къща завинаги.
В петък ми се обади майка ми от Сливен и съобщи, че идва на гости за седмица — внук да види, пък и отдавна не беше идвала. Елена замръзна с мократа кърпа в ръка, когато й казах новината на масата. Виждал съм я с майка ми само няколко пъти за петнайсет години брак — живеем на около двеста и петдесет километра едни от други, а майка ми не обича да пътува. Елена винаги се притесняваше покрай нея, макар майка ми никога да не е била груба — просто беше жена с остър поглед, която мълчи и наблюдава.
Онзи уикенд преди да дойде майка ми, Елена влезе в истинска треска. Изми подовете навсякъде, изпра пердетата, лъсна печката, подреди шкафчетата на Виктор. Аз тогава отидох до гаража да погледам колата, после подремнах следобед.
— Помогни ми поне с прахосмукачката в хола — помоли тя, с кичур коса залепнал на челото.
— Защо се престараваш толкова? Майка ми идва да се види с теб, не да проверява с фенерче под дивана.
Тя не отговори нищо. Сега, когато си спомням онзи момент, виждам го различно — не бях прав, но тогава го смятах за успокоение, не за обида.
Майка ми пристигна във вторник вечерта с автобус от Сливен. Разопакова багажа бързо, не надникна в шкафовете, не зададе излишни въпроси. Елена сготви патладжани по гимнезийски и шопска салата, сложи баница за сутринта. На масата аз се разпореждах, сякаш домакинството е моя територия, не нейна.
— Елен, донеси горчицата, тая е изветряла.
— Елен, пусни чайника, направи го нормално, не с пликчета.
Казвах го небрежно, с уста пълна, без да вдигам поглед от чинията. Майка ми слушаше. Не каза нищо тогава. Но забелязах — не веднага, после — че дъвче по-бавно, когато чуе тона ми.
На третия ден от визитата й Елена се прибра около осем часа вечерта. В офиса й затваряли тримесечието, останала беше извънредно. Аз седях в кухнята с майка ми, пиехме чай. В мивката отново гора от чинии от обеда, на печката тенджера с остатъци от супа.
— А, идваш най-после — казах, без да се изправя. — Вечеряме ли тая вечер? В хладилника остана само вчерашната супа, а аз исках макарони по флотски. И не ми изглади синята риза за утрешната планерка.
Казах го точно толкова естествено, колкото казвам на колегата си да ми подаде рулетка на обекта. В главата ми това беше просто поредица от дребни молби. Не видях как Елена остана за момент неподвижна на прага с чантата на рамото.
Тя остави чантата на стола. Погледна ме право — не крещеше, не хвърляше нищо.
— Ще вечеряте с каквото намерите в хладилника. А ризата за планерката ще си изгладиш сам.
Усмихнах се, защото го приех за шега.
— Приключих — каза тя толкова спокойно, колкото ако четеше цифри от баланс. — Работя точно колкото теб. Прибирам се уморена до крайност и повече няма да бъда безплатна прислужница в собствения си дом. Имаме две деца, ти си техен баща, живееш в тази къща и носиш изпрани дрехи. От утре домакинството се дели наполовина. Или наемаш чистачка със своята заплата. Моето търпение свърши.
Погледнах към майка ми — бях сигурен, че ще се намеси на моя страна, ще обясни на Елена какво е мястото на жената в дома.
— Мамо, чуваш ли тя какво говори? Уморила се да реди книжки в офиса. Женска логика — чукне нещо, веднага претенции.
Майка ми остави чашата на масата. Чукването на порцелана в тишината прозвуча по-силно, отколкото очаквах.
— Я млъкни, Краси.
Гласът й не беше висок. Но нещо в него ме накара да затворя уста веднага, сякаш отново бях на дванайсет и бях счупил прозореца на съседа.
— Тая, дето ти роди две деца. — Тя посочи с ръка Елена. — Дето работи извънредно, за да носи пари в дома, дето мъкне пликове от магазина и дърпа на гърба си цялото домакинство — не може да е лоша за теб.
— Тя просто е уморена, мамо.
— Всички сме уморени! — прекъсна ме рязко. — Бъди й благодарен. Помагай й всеки ден. И да не си посмял да делиш работата в собствения си дом на мъжка и женска. Тия деца са твои. Тия мръсни ризи са твои. И тоя прах е твой.
Млъкнах. Не можех да измисля нищо, защото за пръв път в живота си наистина нямах аргумент.
— Жени на тоя свят колкото щеш. Жена обаче — една. Загубиш ли я заради мързела и наглостта си, ще се чешеш сам до края на дните си. Хайде, ставай, вземи чиниите и ги измий. Веднага.
Станах. Отидох до мивката, пуснах крана, водата попари пръстите ми. Взех гъбата и започнах да търкам тенджерата от супата — така, както не бях правил никога преди в собствения си дом.
Онази вечер мина мълчаливо. Майка ми остана още четири дни, после се прибра в Сливен с автобуса от десет и половина. На раздяла не каза нищо повече за случилото се, само ме прегърна по-дълго от обикновено на автогарата.
Мислех, че след заминаването й нещата ще се върнат постарому. Не се върнаха.
Три седмици по-късно се прибрах от работа и на хладилника видях лист — Елена го беше разпечатала и залепила с магнитче във форма на домат, останало от кухнята в Сливен. На листа — дните от седмицата, разделени на две колони с нашите имена, кой пазарува, кой готви, кой пере, кой мие чиниите. Долу, с нейния почерк, допълнение: „Чистачка — вторник, от 14:00 до 16:00, Радка Иванова, 92 лева на месец, поравно от двете заплати.“
Не ме попита. Просто го направи — обади се на агенция за домашни услуги в „Капана“, подписа договор, уговори сметка. Банката вече имаше наредба да тегли по 46 лева от моята карта всеки петнайсети и толкова от нейната.
Първия вторник чух звънеца в два следобед. Отворих — на прага стоеше жена на около петдесет, с найлонова торба с препарати в ръка.
— Радка съм, за почистването.
Пуснах я, седнах в хола и слушах как чешмата тече в кухнята, как тя мести столовете. Телефонът ми пиукна — есемес от банката, минус 46 лева. Погледнах го дълго.
Майка ми почина преди четири години, в Сливен, в съня си. На погребението Елена стоеше до мен и стискаше ръката ми — тогава, за единствения път, когато наистина имах нужда от това. Листът на хладилника вече пожълтя по краищата, но още виси там, с нов магнит. Всеки петнайсети от месеца телефонът ми пиуква със същото съобщение от банката, и всеки път
