Шести януари, десет без двайсет сутринта. Стоя в сервиза на бул. „Коматевско шосе“, държа ключа на един „Фолксваген Голф“, дошъл за смяна на амортисьори, и гледам как майка ми влиза през вратата с найлонов плик от „Била“ в едната ръка и една жълта папка в другата.
Не съм я чакал. Тя не се обажда предварително — никога не го е правила.
— Пламене — казва ми, — трябва да ти кажа нещо, преди да тръгна обратно за Болоня.
Поставя папката на тезгяха, до поръчката за спирачни накладки.
За да се разбере това, трябва да се върнем три седмици назад.
Мама се прибра на трийсети декември с автобус от Болоня, без да предупреди нито мен, нито сестра ми Виктория. Купила си билет, стегнала два куфара с подаръци и дошла, като смятала да изненада всички. Разбрах, че е пристигнала, чак когато Вики ми звънна паникьосана — защото точно тогава с Николай вече имаха резервация за хижата на негови приятели над Батак, а мама седеше у тях в апартамента на „Тракия“ и чакаше да стане Нова година заедно, както преди.
Аз не отидох да я взема от автогарата. Не защото не ми пукаше. А защото на трийсети имах среща в „Пощенска банка“, клона на „Кършовска“, за разсрочване на кредита на сервиза — петнайсет хиляди лева просрочие, два месеца закъснение, и ако до края на януари не подпишех нов погасителен план, щяха да опишат компресора и диагностичния стенд. Това не го казах на никого. Нито на мама, нито на Вики. Защото цял живот съм бил „момчето, което се справя само“ — и не исках точно сега да разбера, че не е така.
На трийсет и първи сутринта все пак отидох да взема подаръците. Останах петнайсет минути. Мама беше сложила на масата суджук, шунка и купичка с руска салата — стоеше си непобъркана в найлона, защото не знаеше къде наблизо продават прясна майонеза, а я беше купила в хладилна чанта още от Болоня. Попита ме дали ще остана за обяд. Казах, че бързам за банката, без да уточнявам коя банка и защо. Взех плика с подаръците за децата и тръгнах.
По телефона, два дни по-рано, когато тя се обади да пита дали с жена ми и децата ще сме при нея за Нова година, бях казал нещо, за което и сега не ми е леко.
— Мамо, кой апартамент получи, при него да празнуваш.
Затворих. Тя не ми върна обаждане. И аз не звъннах пак.
Причината не беше тази фраза сама по себе си. Причината е отпреди осемнайсет години, когато мама замина за Италия, а Вики остана на мен — беше на осем, аз бях на двайсет и шест, вече женен, с едно дете на
