Николай затваряше ролетните кепенци на пекарната си в Капана около осем вечерта, когато я видя за първи път — момиченце, застанало неподвижно пред витрината, с поглед, залепен за редицата сутрешни геврек, останали неразпродадени.
Беше краят на октомври, студено за Пловдив, дъхът й излизаше на пара. Обувките й бяха два номера по-големи, явно наследени.
— Гладна ли си? — попита той, без да мисли много.
Момичето кимна и уточни веднага, сякаш се оправдаваше:
— Не за мен. За братчетата ми.
Николай влезе обратно, взе платнена торба и напъха в нея два хляба, кутия локум и половин кашон яйца, които така или иначе щяха да останат до сутринта. Подаде й торбата през вратата.
— Как се казваш?
— Виктория.
— На колко си години, Виктория?
— На осем. Почти девет.
Тя не си тръгна веднага. Застана и го гледаше с онзи премерен поглед на дете, което е наясно колко тежи една торба хляб и колко бързо трябва да реши дали да се довери на непознат. После каза направо:
— Ела да видиш. Ако искаш.
Той нямаше причина да откаже. Жена му беше заминала на смяна в болницата до полунощ, вечерята му и без това щеше да е сандвич пред телевизора.
Тръгнаха пеша през Капана, после по булевард „Васил Априлов“, после навътре в посока квартал Столипиново. Колкото повече навлизаха, толкова повече улиците губеха асфалт и печелеха кал. Миришеше на изгорял пластмасов кабел и на пържено олио, някъде лаеше куче, вързано за ръждясала ограда, лампата на ъгъла примигваше на всеки три секунди, сякаш броеше нещо.
Стаята, в която живееше Виктория, беше в едноетажна паянтова постройка, разделена на четири наемни помещения. Двайсет квадрата, една печка на дърва, три сгъваеми легла и един дюшек на пода. На леглото седеше баба — Станка, както се представи — а до нея две по-малки деца: Ивайло, на шест, и Петьо, на пет. В ъгъла, увита в одеяло, спеше тригодишната Деси.
— Донесох хляб — обяви Виктория и подаде торбата на баба си като трофей.
Станка погледна Николай, после торбата, после пак Николай. Ръцете й трепереха леко, докато вадеше хляба — не от студ, а от нещо друго, което Николай разпозна чак по-късно като срам, примесен с облекчение.
— Извинете, че така без предупреждение — каза той. — Виктория ме покани.
— Сядайте, щом сте дошли — отвърна Станка и избута едно столче.
Говориха половин час. Станка отглеждаше четирите деца сама — майката на Ивайло и Петьо беше заминала да работи в Гърция преди година и половина и пращаше пари, когато можеше, тоест рядко. Бащата на Виктория не се знаеше къде е. Пенсията на Станка беше сто осемдесет и два лева. Наемът за тази стая — сто и петдесет.
— А детски надбавки? — попита Николай.
— Чакаме документ от училището. Виктория трябва да носи бележка за посещаемост, пък учителката още не я е написала.
Точно тогава Николай зададе въпроса, който не биваше да задава толкова направо:
— Виктория, а ти обядваш ли в училище? Чух, че сега има безплатен обяд за социално слаби деца.
Момичето кимна бързо, прекалено бързо.
— Да. Обядвам.
Станка не каза нищо, но извърна лице към печката, сякаш там имаше нещо за оправяне, въпреки че котлонът не беше запален.
Николай усети нещо накриво в този разговор, но го остави. Тръгна си с обещание да намине пак. И намина — три дни по-късно, с кашон плодове и с идеята да провери нещо, което не му даваше мира.
Отиде в училището — основно училище в квартала, обслужващо почти изцяло деца от Столипиново. Учителката, на име Емилия Радева, прегледа списъка.
— Виктория Георгиева? Записана е за безплатен обяд, да. От социалната служба.
— А яде ли го?
Учителката се поколеба.
— Честно казано, не съм сигурна. Тя взима порцията и я опакова. Казва на готвачката, че го е изяла на място, а после я вижда човек да я носи навън. Мислехме, че го дава на бездомно куче пред училището.
Николай се върна същия ден следобед в стаята на Столипиново, без да предупреждава. Завари Виктория да разпределя точно този обяд — варено пилешко с ориз в найлонов плик — на три чинии за Ивайло, Петьо и баба Станка, а за себе си да остъргва остатъка от плика с пръст.
— Виктория.
Тя замръзна с лъжицата във въздуха.
— Казала си в училище, че си обядвала. А го носиш тук.
Момичето не отговори веднага. После каза, без да плаче, сякаш обясняваше елементарна смятанка:
— Ако им кажа, че не съм яла, учителката ще се обади на баба. Баба ще се разстрои. А ако кажа, че съм яла, порцията остава за у дома и никой не се разстройва.
Николай седна на столчето и за момент не можа да каже нищо. Не защото не намираше думи — намираше ги прекалено много, а никоя не изглеждаше достатъчна за осемгодишно дете, което беше превърнало собствения си глад в счетоводен баланс за цялото домакинство.
Реши тогава две неща — и за разлика от обикновените добри намерения, и двете имаха срок и подпис.
Първото стана три седмици по-късно, когато нещата се обърнаха рязко. Хазяинът на стаята, чичо Асен Костадинов, дойде лично в петък следобед с хартия в ръка.
— Станке, дължиш три наема. Четиристотин и петдесет лева. Ако до края на месеца не платиш, викам пристав, изкарвам вещите на тротоара.
Станка стоеше на прага и мълчеше, защото нямаше какво да отговори. Виктория стоеше зад нея и стискаше ръката на малкия Петьо.
Николай дойде точно в този момент — носеше училищна бележка от Емилия Радева за детските надбавки. Чу разговора от пет крачки разстояние.
— Чичо Асен, аз ще платя дълга.
Хазяинът се обърна, преценявайки го от глава до пети.
— А ти кой си?
— Собственик съм на пекарна на „Капана“. И ще платя не само дълга, но искам нов договор за наем — на мое име като поръчител, за дванайсет месеца напред, с фиксиран наем, без изненади.
Чичо Асен поколеба се за секунда, после извади тефтер.
— Четиристотин и петдесет лева в брой, сега, и подписваме.
Николай преброи банкнотите на масата — именно там, пред Станка, пред децата, без да крие сумата, защото искаше тя да чуе точно колко е цената на спокойствието им. Подписаха договора на коляно, върху същата маса, на която преди три седмици беше стояла торбата с хляб.
Второто нещо стана в понеделник в училището. Николай отиде заедно със Станка при директорката, носеше кашон документи — акт за раждане на Виктория, служебна бележка за собствения си бизнес, декларация, че поема транспортните разходи до училището за зимата. Уредиха не само безплатния обяд да се изяжда на място, под наблюдение на готвачката, но и допълнителна порция за вкъщи — узаконена, не крадена с лъжа, а вписана в документ като „социална подкрепа, предоставена от трето лице“, с подписа на Николай отдолу.
— Ти ще носиш обяда си тук, в стомаха, не в найлонов плик — каза й той, когато излизаха от канцеларията. — А за братята ти ще нося аз. Всеки четвъртък, от пекарната.
Виктория не каза нищо специално. Само го погледна, после отвори найлоновата торбичка, която носеше — вътре имаше домашна вафла, увита в салфетка.
— За теб. От баба.
Той я взе. Изяде я същата вечер пред затворената пекарна, на същото място, където преди месец беше стоял с торба хляб в ръка и мислеше, че прави нещо дребно и обичайно.
