Онази нощ мирисах на бензин. Бях прекарал цял ден под камион на „Победа“, сменях маслен филтър, и когато се прибрах, Виолета седеше на кухненската маса с тест в ръка. Девето дете. Аз тогава карах international превози, едва смогвах да плащам наема за двустайния на Тракия, а тя ми показваше две розови черти.
Не изпаднах в паника заради парите. Излъгах себе си тогава, че е заради парите. Истината е друга — изплаших се от собствения си живот. От кухнята, пълна с осем деца, от редицата обувки до вратата, от списъка на хладилника с имена и дежурства по миене на съдове. Усетих, че потъвам, и вместо да се хвана за нещо, направих най-страхливото нещо, което съм правил — качих се горе, извадих старата спортна чанта с логото на „Левски“, и до сутринта вече бях на автогарата с билет за Варна.
Там беше Силвия. Работехме заедно в счетоводството на превозната фирма, тя слушаше, когато й разказвах за дълговете, усмихваше се, не искаше нищо от мен. С нея усещах, че мога да дишам. Самоизмамвах се, че това е любов. Беше бягство, облечено в парфюм на жасмин.
Две седмици по-късно Виолета научи за Силвия от съседка. Не се обадих да обяснявам. Нямаше какво да обясня.
Следващите единайсет години гледах живота си отстрани, сякаш е на чужд човек. Със Силвия се преместихме във Варна, после в Бургас, защото работата в морските градове плащаше по-добре през сезона. Тя издържа три години. На четвъртата си тръгна с мъж, който имаше апартамент без ипотека. Разбрах го от общ познат, докато чаках ред в бензиностанция на околовръстното.
После дойдоха годините, в които нямах постоянен адрес. Спах в наета стая в Пещера, после в Асеновград, плесента по тавана беше толкова позната, че започнах да й давам имена. Работех каквото намеря — товарач, после пазач на строителен обект, после пак шофьор, но вече на по-малки камиони, с по-малка заплата.
От време на време питах стари колеги за Виолета и децата. Никой не искаше да говори много. „Виолета се оправя“, казваха. Веднъж чух, че Гергана учи в чужбина. Друг път — че в Пловдив, на „Кючук Париж“, има пекарна с някакво странно име. Не попитах подробности. Срамувах се да попитам.
На шестата година минах случайно през Капана. Видях табела — „Девет сърца“ — с девет малки сърца, изрисувани едно до друго над входа, всяко с различен цвят. Не влязох. Стоях от другата страна на улицата петнайсет минути, гледах как влизат и излизат хора с найлонови торбички, пълни с хляб, и си тръгнах, преди да ме забележат.
На единайсетата година се върнах в Пловдив за постоянно — нямаше къде другаде. Валеше, когато застанах пред къщата на Виолета, вече не наетата на Тракия, а друга, по-голяма, с жив плет и две коли на двора. Звъннах. Отвори тя.
Изглеждаше по-спокойна, отколкото я помнех. Не по-млада — по-спокойна. Не каза нищо, само ме погледна втренчено, и аз паднах на колене на мократа пътека.
— Направих най-голямата грешка в живота си — казах. — Моля те. Пусни ме да се прибера вкъщи.
Тя не помръдна веднага.
— Преди да отговоря, Стояне — рече накрая, — трябва да видиш нещо.
Отстъпи встрани. Влязох. Коридорът миришеше на канела и прясно изпечен хляб — миризма, която идваше отнякъде отзад, вероятно от кухнята. В ъгъла, до закачалката, стоеше детска количка, малка, с одеялце с мечета. Не попитах чия е.
На стената в хола висеше снимка, толкова голяма, че заемаше почти цялата стена — Виолета в средата, около нея девет млади хора, зад тях — фасада с онова лого, деветте сърца. Под голямата снимка — по-малки рамки: първият ръкописен ценоразпис, първата витрина с едно шкафче хляб, изрезка от местен вестник, снимка от откриването на втория магазин, после третия.
— Какво е това? — попитах.
— Така отгледах децата ни, след като си тръгна.
Разказа ми, без да бърза. За Гергана, която една вечер опекла шест банички с бутилирана мая и каквото останало в килера, защото заварила майка си да плаче в килера за съхранение на буркани. За Мартин, който на дванайсет обикалял съседите с кашон баници, докато всичко се продаде преди залез. За Иван… не, за Ивайло, който правел опаковки от стари вестници. За Деница, която водела тефтер с поръчки. Как едно кафене на „Главната“ поискало доставки два пъти седмично. Как Виолета отказала първо, защото мислела, че няма да се справят, а децата й казали — справяли сме се и с по-лошо.
Как на деветото дете — родено месеци след моето бягство, кръстено Боян — тя гледала в родилното, заобиколена от осемте му братя и сестри, и разбрала нещо, което аз така и не проумях: че деветте деца не са товар, а сила.
Докато говореше, зад гърба й се чуха гласове. Няколко от децата идваха за вечеря. Гергана влезе първа, позна ме веднага — не изтича да ме прегърне, просто застана до вратата. След нея — Мартин, Ивайло, Деница, после по-малките. Никой не извика, никой не заплака от радост. Гледаха ме, както се гледа непознат, когото си виждал по стара снимка.
Последен влезе момче на около единайсет, с коса като моята някога, тъмна и чуплива. Виолета сложи ръка на рамото му.
— Това е Боян.
Погледнах сина си за първи път в живота му. Той не трепна.
— Знам кой си — каза спокойно.
Тези три думи ме удариха повече от всеки упрек, който можех да очаквам.
— Съжалявам — успях да изговоря.
— Съжаляваш — повтори Виолета зад мен, без да повишава тон. — Съжаляваше ли, когато Боян чакаше на прозореца всяка Коледа да видиш дали ще се появиш? Съжаляваше ли, когато Деница ме попита защо не е била достатъчна, за да останеш? Съжаляваше ли, когато трябваше да избирам между сметката за тока и хляба на масата?
Не отговорих, защото нямаше с какво.
— Дай ми шанс — казах накрая. — Нека поправя нещата.
— Не ти давам дом, Стояне — отвърна тя. — Но ще ти дам истината, за да разбереш защо няма смисъл да питаш.
Отиде до шкафа до телевизора, извади папка с избеляла корица — нотариален акт, подписан преди осем години. Отвори го на масата, сложи го пред мен.
— Преди осем години превърнах пекарната в дружество. Девет процента за всяко от децата, десет за мен. Деветдесет процента от „Девет сърца“ ООД принадлежат на твоите синове и дъщери. Оборотът миналата година беше осемстотин петдесет хиляди лева, три обекта — тук, на Тракия и в Кючук Париж. Направих го нарочно по този начин, за да не може никога отново едно решение на един човек да срине всичко. Включително и моето решение, ако някога се разколебая.
Погледнах цифрите, подписите на децата — някои вече пълнолетни, други с подпис на настойник. Нямаше никъде място, запазено за мен. Не защото бяха забравили, а защото бяха построили нещо, в което моето отсъствие вече беше вписано като факт, а не като рана.
— Можеш да поискаш прошка от всяко от децата поотделно, ако те приемат — продължи тя. — Можеш да опознаеш Боян, ако той поиска. Можеш да станеш по-добър човек до края на живота си. Но тук, при мен, вече няма свободно легло.
Станах от колене, краката ми бяха изтръпнали, дрехите — мокри от дъжда отвън, пренесен по пода. Погледнах последен път снимката на стената, папката на масата, децата, събрани зад гърба на жената, която някога бях оставил сама с осем деца и девето на път.
— Наистина съм загубил всичко, нали? — казах на вратата.
— Не си го загубил, Стояне — отвърна тя. — Ти си тръгна от него.
Затвори вратата тихо. Останах на верандата, дъждът барабанеше по ламаринения навес, а някъде зад плета лаеше съседско куче. Нямах пари за такси, тръгнах пеша към спирката на булевард „ “… тръгнах пеша към спирката на булевард „Санкт Петербург“, покрай витрината на пекарната, където светлината още гореше и две от децата подреждаха тавите за сутринта, без изобщо да усетят, че минавам отвън.
