Казвам се Виолета Денева и съм по-малката сестра на Светослав. На четенето на завещанието седях до прозореца, защото от онзи стол се вижда паркингът и исках да видя кога ще дойде таксито на Рада. Знаех, че брат ми е разпределил всичко много преди да умре — той беше такъв човек, подреждаше чекмеджетата по цвят на капачките. Не очаквах изненади. Очаквах само да чуя какво вече знаех.
Нотариус Делчев четеше бавно, с онзи глас, с който хората четат документи за имоти. Дарения за дом за възрастни хора в Пловдив. Сметки, разпределени между трите деца и петте внучета. И накрая — вилата край язовир Панчарево. На мен.
Признавам, за секунда усетих облекчение. Не защото обичам вилата повече от Рада я обича. А защото от три години чаках точно такова облекчение.
Трябва да обясня откъде започна всичко, иначе няма да ме разберете правилно.
Преди четири години съпругът ми прекара инсулт. Покривът на къщата ни в Бояна течеше всяка пролет, а пенсията ми като счетоводителка на половин ставка едва стигаше за лекарствата му. Светослав знаеше. Той винаги знаеше кой от семейството има нужда от нещо, преди ти да го кажеш на глас. Затова, когато през онази есен му помагах с документите за банката — той вече не виждаше добре дребния шрифт — не ми се стори кой знае какво да преведа малка сума от сметка, която той почти не ползваше, към моята. Хиляда и петстотин лева за ремонт на покрива. После две хиляди и триста, когато трябваше да платя болницата. После четири хиляди и сто, когато решихме да сменим котела. Три пъти, за три години. Шестнайсет хиляди и четиристотин лева общо — знам точната цифра, защото по-късно я написаха на лист хартия пред мен и аз я подписах под нея.
Мислех си, че ще му ги върна. Наистина мислех. Светльо имаше толкова много, че една малка сума от неговата страна нямаше да му липсва, а от моята страна щеше да спаси къщата ни. Така си го обяснявах всяка вечер, докато гледах БНТ1 и пиех изстиналото си кафе, защото ми беше неудобно дори пред себе си да си сипя топло.
Не очаквах, че той ще забележи. А после — не очаквах, че ще мълчи.
Две седмици преди да почине, му се обадих да го питам как е. Той ми отговори нещо странно: „Виолета, пази се, когато разчистваш вилата.“ Нищо повече. Помислих си, че бълнува от лекарствата.
На четенето на завещанието, веднага след като Делчев спомена името ми и думата „вила“, видях как Рада — снаха ми, жената на брат ми — не трепна. Нито за миг. А после видях как нотариусът я задържа в кабинета, когато всички останали ставахме да си ходим. Затвори вратата. Нещо в начина, по който я затвори, ме накара да побързам да изляза на паркинга, вместо да чакам такси пред входа.
Прегърнах я на излизане. Казах ѝ: „Ако имаш нужда от нещо, обади се.“ Казах го искрено. Тогава още не знаех какво беше в онзи плик.
Отидох до вилата същия следобед. Не защото бързах да я опиша в нотариалния регистър — имах време за това. А защото Светослав беше оставил там стара папка с извлечения от сметки, за които знаех, че никой друг не ги проверява. Записал ми беше на лист парола за онлайн достъп, уж по невнимание пъхнат под чекмеджето на бюрото в кабинета му. Когато го намерих, не помислих нито за секунда, че можеше да е оставен нарочно. Помислих само: ето начин да покрия остатъка от дълга, преди някой да го забележи.
Отворих кабинета. Отворих чекмеджето. Въведох паролата на лаптопа му.
Два дни по-късно адвокатът на Рада ми позвъни. Каза, че охранителните камери във вилата — камери, които Светослав инсталирал месеци преди да умре, без аз да знам — записали точния момент, в който въведох комбинацията в сметка, която брат ми отдавна беше обезсилил. Каза още, че тримесечното разследване на частен детектив, нает от Светослав още преди боледуването му да се влоши, вече имало пълния списък с трите превода — 1500, 2300 и 4100 лева — с дати, часове и подпис, идентичен с този, който аз самата бях използвала, подписвайки се от името на брат ми върху стари чекове.
Светослав не ме беше заподозрял случайно. Той ме беше изчакал. Три години мълчание, докато събираше доказателства, защото — както по-късно научих от писмото, което беше оставил на Рада — се страхувал, че ако ме обвини направо, ще унищожа всичко и ще продължа да го правя, вече по-внимателно.
Обадих се на Рада същата вечер. Бях бясна, не защото бях невинна, а защото усещах, че съм паднала в капан, построен от собствения ми брат.
— Знаеше ли ти? — попитах я.
— Не — каза тя просто.
— Той ме прецака, Рада.
— Не — отвърна тя отново. — Ти сама се прецака.
Млъкнах.
— Бях притеснена — казах накрая. — Беше ми неудобно да поискам направо.
— Можеше да ни помолиш — каза тя.
— Срамувах се.
— И затова открадна?
Разплаках се. А после казах нещо, за което и до днес не мога да намеря оправдание:
— Той имаше повече от достатъчно. Нямаше да му липсва.
Настана тишина, в която чувах само дишането ѝ от другата страна на линията.
Седмица по-късно отидох в кантората на Делчев. Рада вече беше там, с папка документи пред себе си — не онази, старата от вилата, а нова, с печат на нотариуса. Можех да избера: да продължа да споря за вилата и да рискувам прокурорска проверка по сигнал, който Рада вече беше готова да подаде, или да подпиша акт, с който връщам имота обратно на нейно име, а остатъка от дълга — шестнайсет хиляди и четиристотин лева — да изплащам на вноски през следващите пет години.
Подписах. Ръката ми не трепереше толкова, колкото очаквах. Делчев взе акта, удари печата, бутна ключовете от вилата през бюрото към Рада. Тя ги прибра в чантата си, без да каже нищо специално, сякаш прибираше ключове от собствена кола.
На излизане от кантората спрях на вратата.
— Съжалявам — казах.
— Знам — отвърна тя. — Но вилата си остава моя.
Излязох навън. Пред входа на кантората имаше угаснала улична лампа, която от седмици мигаше и не можеха да я сменят — минах покрай нея и се сетих, че именно под тази лампа чаках таксито в деня на четенето на завещанието, убедена, че съм спечелила нещо.
Сега плащам по триста лева на месец от пенсията си. Понякога се питам дали Светослав е знаел, че ще стигна дотук, или просто е искал да разбере колко далеч съм готова да отида. И двете възможности тежат еднакво.
