Ресторант „Хемус" в центъра на Пловдив светеше с всичките си кристални полилеи онази съботна вечер в края на октомври. Виктор Стоянов, собственик на верига автосервизи с дванайсет пункта от Пловдив до Стара Загора, седеше на централната маса с жена си Диана. Деветата годишнина от сватбата им. Поръчаха телешко каре с трюфелен сос, бяло „Мавруд" от избата в Асеновград, всичко както трябва.
Диана беше с нова рокля, купена същата сутрин от бутик на „Руски" булевард. Пръстите и обаче не спираха да въртят салфетката, откакто сервитьорът остави чинията пред Виктор. Той не забеляза. Беше зает да разказва за нов кредит, който банката тъкмо одобрила за осмия му сервиз, в Хасково.
Точно когато вдигна вилицата към устата си, откъм кухненския вход се появи момче. На около единайсет години, с протрито яке и кецове, явно не на място сред копринени вратовръзки и парфюми за по триста лева шишенцето. Тръгна право към масата им, без да спира, без да трепне пред двамата пазачи, които тръгнаха след него още от първата крачка.
— Господине, не яжте от чинията! — извика момчето и сграбчи ръката на Виктор точно преди вилицата да стигне до устните му.
Виктор замръзна. Погледна детето сякаш пред него е паднал метеорит.
— Какво правиш, бе? Пусни ме!
Пазачите вече бяха на две крачки. Диана скочи от стола си, лицето и пламна.
— Махни се от масата ни! Кой те пусна тук изобщо?
— Имам видео — каза момчето, без да пуска ръката на Виктор, и извади стар телефон с пукнат екран. — Жена ви сложи нещо в чинията ви. Видях го.
Диана изпищя почти истерично:
— Лъже! Изкарайте го оттук!
Виктор вдигна ръка към пазачите, готов да нареди да изведат хлапето, но нещо в тона на момчето го спря. Онова трепкане в гласа, което не прилича на лъжа на дете, тръгнало да изнудва богаташ. Пое телефона.
На екрана, видеозапис от охранителна камера в кухнята, малко зърнист, черно-бял. Диана, в същата рокля, влиза през служебния вход, където никой клиент няма право да стъпва. Отваря дамската си чанта. Изсипва нещо бяло в чинията, докато готвачът с гръб към нея подрежда гарнитура на съседен плот. После се обръща и излиза толкова бързо, колкото е влязла.
Вилицата падна от ръката на Виктор с глух звън върху порцелана.
— Диана — каза той, без да крещи, почти шепнешком. — Какво е това?
Тя не отговори. Устните и трепереха, но от тях не излезе нито звук.
Момчето се казваше Никола. Баща му, Георги, беше главен готвач в „Хемус" от петнайсет години. Всяка вечер синът му чакаше в малката стаичка до кухнята, докато свърши смяната, правеше домашните си на масата за зеленчуци, гледаше сериали на телефона на баща си. Същата вечер телефонът случайно запис видео, докато зареждаше в джоба на якето му, оставено на закачалка до служебния вход. Никола го видя едва по-късно, когато проверяваше батерията. Видя жена да влиза през забранената врата и да изсипва нещо в чиния, после разпозна лицето на мъжа на масата, защото баща му често говореше за господин Стоянов — човека, който преди четири години дал на ресторанта безлихвен заем за ремонт на покрива, когато собственикът почти фалирал.
Никола не се поколеба. Изтича през залата, без да мисли за протокол и пазачи.
Виктор не каза нищо повече на масата. Поиска чинията да бъде опакована и изпратена на анализ в частна лаборатория същата вечер, с личния му шофьор. Плати сметката, стана, хвана Диана за лакътя — не грубо, просто достатъчно, за да я изведе от залата покрай погледите на всички маси наоколо, които до секунда преди това се преструваха, че не гледат.
Резултатът дойде два дни по-късно. В чинията имаше следи от колхицин, отрова, извличана от семена на минзухар есенния цвят, растение, което всеки градинар в Родопите познава. В малки дози предизвиква бавно отравяне, трудно за откриване при аутопсия, защото симптомите приличат на обикновено хранително разстройство.
Виктор провери застрахователната си полица същата седмица. Преди три години беше сключил договор за живот на стойност осемстотин хиляди лева, с бенефициент съпругата си. Диана знаеше за полицата. Знаеше и че от шест месеца има дългове към частен заемодател в Бургас, трийсет и две хиляди лева от хазартни игри в онлайн казина, за които Виктор нямаше представа.
Срещата с адвоката му стана в сряда сутрин, в кантора на улица „Иван Вазов", две пресечки от централната поща. Виктор дойде с папка, в която бяха събрани извлечения от сметки, договорът за брак без предбрачно имуществено споразумение, подписан наивно преди девет години, и копие от видеото, записано на диск.
— Искам три неща — каза той на адвоката, без излишни обяснения. — Развод по вина на съпругата. Прехвърляне на целия дружествен дял във „Стоянов Моторс" изцяло на мое име, без нейно участие в управлението. И промяна на бенефициента по застраховката.
Адвокатът кимна, без да задава въпроси. До обяд документите за промяна на бенефициента бяха подадени в застрахователната компания — новият получател стана фондация за деца на персонала в ресторантьорския бранш, по предложение на самия Виктор, в чест на едно момче от кухнята.
Диана се появи в офиса на веригата автосервизи в петък следобед, с адвокат и с изражение на човек, който очаква преговори. Пред входа на централния офис на булевард „Васил Априлов" я посрещна охранител, когото не познаваше.
— Господин Стоянов нареди картата ви за достъп да е деактивирана от сряда — каза мъжът спокойно, без грубост, просто констатираше факт. — И банковата сметка на компанията вече няма вашия подпис втори титуляр.
Диана поиска да говори лично с Виктор. Той слезе до фоайето, държеше в ръка само един бял плик.
— Документите за развод — каза и го подаде. — Прочетете ги с адвоката си. Нямам какво повече да добавя.
— Девет години, Виктор — каза тя, с глас, в който вече нямаше заплаха, само изчисление на загубено. — Девет години бях до теб.
— Знам колко години бяха — отвърна той. — Знам и колко грама колхицин тежат.
Обърна се и тръгна към асансьора. Диана остана на мястото си с плика в ръка, докато вратите на асансьора се затвориха.
Никола получи стипендия за професионалната гимназия по туризъм в Пловдив, платена изцяло от фондацията, учредена със средствата от застраховката. Баща му Георги продължи да готви в „Хемус", вече с договор за по-висока заплата, подписан лично от Виктор като благодарност. Веригата автосервизи продължи да расте, тринайсети пункт отвори през пролетта в Казанлък. На отварянето Виктор покани едно семейство — готвача и сина му, да прережат лентата заедно с него.
