„Продават се родители. Цена: 2000 гривни.“
Белият лист бил залепен с тиксо върху стъклото на автобусната спирка в малко украинско село. Под краткия надпис имало адрес, изписан с неравен почерк.
Хората спирали да четат. Някои поклащали глави, други се подсмихвали.
— Докъде я докарахме! Вече и родители продават! — възмутила се една жена.
Никой обаче не знаел кой е написал обявата.
Само един мъж, Николай, решил да разбере.
Адресът го отвел до стара къща в края на селото. Край оградата растели невени, а до портата стояла ръждясала кофа. От съседния двор се чувало кучешко лаене.
Под лозницата седели двама възрастни хора. Жената била прегърбена, с избеляла забрадка. Мъжът държал бастун между коленете си и гледал към портата.
— Добър ден — поздравил Николай. — Търся хората, които са пуснали онази странна обява.
Старицата вдигнала глава.
— Намери ги, синко.
— Значи вие продавате родители?
— Ние сме родителите — отвърнала тя. — Сами решихме да се обявим за продажба.
Николай останал неподвижен.
— Не разбирам. Защо бихте направили подобно нещо?
Жената пригладила престилката си. Пръстите ѝ били напукани от работа.
— Имаме си син. Андрей се казва. Добро момче е, успя в живота. Има хубава кола, печели добре. Всеки месец идва и ни оставя по две хиляди гривни. Носи и продукти, за да не ни липсва нищо.
Тя погледнала празния стол до масата.
— Само че все бърза. Оставя торбите и заминава. Казва, че работата го чака.
— А вие какво искате от него? — попитал Николай.
— Да поседи. Да ни разкаже как е. Да изпие една чаша чай с нас. Половин час ще ни стигне.
Старецът се размърдал на стола си.
— Последния път го помолих да остане. Бях сложил чашите на масата. А той ми отвърна: „Татко, донесох ви пари. Какво още ви трябва?“
Гласът на стареца пресекнал.
— Опитах се да му обясня, но той вече беше тръгнал към колата.
На масата стояла стара захарница с отчупено капаче. До нея имало трета чаша, обърната с дъното нагоре.
Николай я погледнал и сякаш разбрал за кого била оставена.
— Затова ли написахте обявата?
Старицата кимнала.
— Помислихме си, че щом синът ни плаща по две хиляди за грижите към нас, може би някой друг ще поиска да има родители срещу същата сума. Ние още можем да обичаме. Можем да се молим за някого и да го чакаме да се прибере.
Тя се усмихнала с усилие.
— На нашата възраст човек има много време за чакане.
Николай свел поглед.
После старицата станала, сякаш изведнъж си спомнила нещо.
— Ох, синко, а ти гладен ли си? Ела да те почерпя. Напекох банички с картофи.
Тя влязла в къщата и се върнала с чиния, покрита с чиста кърпа.
— За Андрей ги правих. Още от сутринта се въртях около печката. Знам, че ги обича.
Жената повдигнала кърпата. Мирисът на топло тесто се разнесъл над масата.
— Само че този път дори не слезе от автомобила. Подаде ми парите през прозореца и каза, че няма време.
Тя придърпала чинията към госта.
— Вземи си. Утре ще бъдат твърди.
Николай посегнал към една баничка.
В този миг си спомнил майка си.
Видял я така, както я бил оставил последния път: застанала на прага, с престилка около кръста, докато той бързал към автомобила.
„Остани поне за чай, синко.“
„Друг път, мамо. Много работа имам.“
Спомнил си и телефона си. Пропуснатите обаждания, на които все забравял да отговори. Кратките разговори, които сам прекъсвал.
А тя неизменно питала:
„Хапна ли? Добре ли си? Кога ще си дойдеш?“
Николай оставил баничката в чинията. Гърлото му се стегнало.
— Какво ти е, момче? — попитал старецът.
— Май и аз имам една майка, която прекалено дълго ме чака.
Извадил телефона си.
Познатият номер бил сред последните пропуснати повиквания.
Натиснал зелената слушалка.
Майка му отговорила почти веднага.
— Николайчо! Сине, добре ли си? Да не се е случило нещо?
Той затворил очи.
Колко пъти бил чувал тази тревога в гласа ѝ? Колко пъти се бил ядосвал, че звъни без причина?
— Добре съм, мамо. Просто реших да ти се обадя.
— Ама ти по това време никога не звъниш…
Николай преглътнал.
— Исках да те чуя.
От другата страна настъпила пауза.
— Ех, синко… Много ми е хубаво, като се обадиш.
Той погледнал чинията на масата.
— Мамо, днес случайно да си правила банички?
— Правих, чедо. С картофки, както ги обичаш. Даже си помислих колко хубаво би било да си тук.
— Сложи чайника.
— Защо, сине?
— Защото идвам.
Жената не отговорила веднага.
— Наистина ли, Николайчо?
— Наистина, мамо.
Когато затворил телефона, старците го гледали мълчаливо.
Той бръкнал в портфейла си, извадил две хиляди гривни и ги поставил върху масата.
— Вземете ги, моля ви.
Старицата веднага протегнала ръка да му ги върне.
— Не, синко! Ние обявата я написахме от мъка. Как ще вземем пари от теб?
— Днес ми припомнихте колко много съм пропуснал. Приемете ги за благодарност.
Жената стискала банкнотите, без да знае какво да каже.
Николай се изправил, но преди да тръгне, се обърнал отново.
— Мога ли да ви попитам още нещо?
— Питай, синко.
— Следващата неделя ще бъдете ли вкъщи?
Старецът се усмихнал.
— Ние къде другаде да бъдем?
— Тогава може ли да дойда на чай?
Старицата притиснала длани към гърдите си.
— Ще дойдеш ли наистина?
— Ще дойда.
— Аз ще направя банички. Само ми кажи какви обичаш.
— С картофи. Като тези.
Тя го хванала за ръката и я задържала между своите.
— Ще те чакаме, Николай.
Той излязъл през старата дървена порта.
От двора го изпратил гласът на дядото:
— Жено, свали онази обява от спирката.
— Защо? — попитала тя.
Старецът погледнал към пътя, по който си тръгвал Николай.
— Защото май вече се намери човек, който иска да ни идва на гости.
Старицата прибрала парите в престилката си и покрила останалите банички с кърпата.
— Тогава в неделя ще стана по-рано — казала тя. — Трябва да са топли, когато дойде.
