Казвам се Александра Василева. В деня, когато трябваше да приключи разводът ми, носех под сърцето си момиченце, което щеше да се роди след няколко седмици.
Седях в съдебната зала в София и се чудех как човек може да изгуби толкова много, докато все още има сили да диша.
Преди седем години бях сигурна, че съм намерила мъжа, с когото ще остарея. Тогава Юлиан ме държеше за ръката и обещаваше, че никога няма да ме остави сама.
Сега стоеше срещу мен с тъмносин костюм, който сигурно струваше повече от месечната заплата на обикновен човек.
Брачната му халка липсваше.
До него седеше Клара Стоянова.
Жената, с която ми изневеряваше.
Тя приглади полата си, наведе се към него и му прошепна нещо. Юлиан се усмихна.
Погледнах през прозореца. Отвън трамвай изскърца по релсите край Съдебната палата. На перваза имаше малка саксия с пожълтели листа, която някой очевидно беше забравил да полее.
Странно как човек забелязва подобни дреболии, когато целият му живот се разпада.
Съдия Николова отвори папката пред себе си.
— Госпожо Василева, потвърждавате ли, че доброволно се отказвате от семейното жилище, общите спестявания, двата автомобила и претенциите си към дружествените дялове на съпруга ви?
Адвокатът ми се размърда на стола.
Знаех какво мисли.
Беше ме предупреждавал многократно, че подобно решение ще ме остави без финансова сигурност точно преди раждането.
Но аз вече бях взела решението си.
— Да, Ваша чест.
Съдията вдигна очи.
— Разбирате ли последствията?
Поставих длан върху корема си. Бебето се размърда.
— Разбирам.
— Отказвате се от всичко?
— Да.
Тогава Клара се разсмя.
Звукът отекна в залата толкова неприятно, че дори Юлиан я погледна.
— Госпожице Стоянова, предупреждавам ви — произнесе съдията. — Следващото нарушение на реда ще доведе до отстраняването ви.
Клара сведе очи, но усмивката остана на лицето ѝ.
Аз се опитах да преглътна.
— Не желая да живея в къщата, където съпругът ми е водил любовницата си, докато аз съм чакала пред лекарските кабинети. Не искам да гледам парите, с които е купувал подаръци на друга жена.
Гласът ми потрепери.
— Искам дъщеря ми да расте на място, където никой няма да унижава майка ѝ.
Юлиан скочи от стола.
— Чувате ли я? Тя е психически нестабилна! Прави се на жертва, за да настрои всички срещу мен!
— Господин Василев, седнете.
— Но тя…
— Веднага!
Той се подчини.
За миг си спомних как някога този мъж държеше ръката ми по време на първия ултразвуков преглед. Тогава плака от щастие.
Сега ме гледаше като враг.
— Вече ми отне всичко, което имаше значение за мен — казах му.
Клара извъртя очи.
Съдия Николова затвори папката.
Помислих, че всичко е приключило.
Но тя остави очилата си върху бюрото.
— Преди да се произнеса по споразумението, съдът трябва да разгледа още едно обстоятелство.
Юлиан се намръщи.
— Какво обстоятелство?
Съдията не му отговори веднага.
— По-рано тази сутрин срещнах малко момче в коридора. Беше само, седеше до автомата за кафе и плачеше.
В гърдите ми нещо се сви.
— Детето ми разказа за баща си и за една жена, която нарече „лошата госпожа“.
Юлиан замръзна.
Клара престана да се усмихва.
— Моля да доведете детето — обърна се съдията към съдебния служител.
— Не… — прошепна съпругът ми.
Чух го съвсем ясно.
Вратите се отвориха.
На прага застана шестгодишният Лео.
Синът на Юлиан от предишната му връзка.
Момчето, на което четях приказки вечер. Което ме прегръщаше, когато се връщаше от училище, и настояваше да му приготвя любимите палачинки.
Беше облечен с жълта жилетка. В ръцете си стискаше старото плюшено зайче, чието ухо бях зашивала толкова пъти, че конецът вече личеше повече от плата.
— Лео? — прошепнах.
Той ме погледна.
После обърна очи към баща си.
Долната му устна затрепери.
— Тате… трябва ли да им кажа?
Юлиан се хвана за ръба на масата.
— Сине, слушай ме…
— Господин Василев! — прекъсна го съдията.
Лео притисна зайчето до гърдите си.
— Лошата госпожа каза, че татко няма да ме обича, ако разкажа.
Никой не помръдна.
Съдия Николова смекчи гласа си.
— Лео, можеш да говориш. Тук си в безопасност.
Момчето посочи Клара.
— Тя идваше вкъщи, когато мама Александра беше в болницата.
Клара отвори уста, но не каза нищо.
— Татко ми нареди да не ѝ казвам. Каза, че това е тайна за възрастни.
Лео избърса носа си с ръкава.
— А госпожата каза, че скоро ще имам нова мама.
Затворих очи.
Знаех за изневярата.
Знаех, че Юлиан е водил Клара в дома ни.
Но не подозирах, че е превърнал детето в пазител на техните тайни.
— Има ли още нещо, което искаш да ни кажеш? — попита съдията.
Лео кимна.
Гласът му стана толкова тих, че всички се наведохме напред.
— Чух ги да говорят за бебето.
Сърцето ми заби силно.
— Какво казаха?
— Че когато се роди, ще го вземат от мама Александра.
Погледнах Юлиан.
Той вече беше пребледнял.
— Татко каза, че тя няма да има пари за адвокат. И че тогава няма да може да си върне бебето.
В ушите ми забуча.
Изведнъж разбрах защо Юлиан беше приел толкова лесно предложението ми да се откажа от имуществото.
Защо изобщо не беше спорил.
Защо Клара се смееше.
Юлиан скочи.
— Това е абсурд! Той е на шест години! Нищо не разбира!
Лео се сви.
— Но аз чух, тате…
— Млъкни!
Гласът на Юлиан проряза залата.
Съдия Николова удари с чукчето.
— Още една подобна реплика към детето и ще бъдете отстранен.
Адвокатът ми се изправи.
— Ваша чест, настоявам показанията да бъдат взети предвид. Разполагаме и със съобщения от господин Василев, съдържащи заплахи към съпругата му.
Той постави документите пред съда.
Бях запазила тези съобщения, макар че дълго време не исках дори да ги препрочитам.
В едно Юлиан твърдеше, че без неговите пари няма да мога да отгледам дъщеря ни.
В друго заплашваше, че ще ме остави без никаква подкрепа.
Съдията прегледа документите.
После вдигна поглед.
— Заседанието се отлага. Представените обстоятелства изискват допълнителна проверка. Ще бъде поискана оценка от компетентните служби за закрила на детето.
Юлиан отвори уста, но адвокатът му го дръпна за ръкава.
За първи път през този ден съпругът ми изглеждаше безпомощен.
Клара се отмести от него.
Столът ѝ изскърца по пода.
— Ти обеща, че тя никога няма да научи за плана — прошепна.
Думите ѝ бяха достатъчно силни, за да ги чуят всички наоколо.
Юлиан я погледна с ужас.
— Клара, замълчи!
Тя вече не го слушаше.
Гледаше към вратата, сякаш искаше да изчезне от залата.
Съдия Николова отбеляза нещо в документите.
— Отказът от имуществените претенции ще бъде преразгледан при следващото заседание.
Така разводът ни остана неприключен.
Нямаше окончателно решение за къщата и парите.
Нямаше и решение за бъдещето на нероденото ми дете.
Но планът на Юлиан вече беше излязъл наяве.
Когато напуснахме залата, Лео се затича към мен.
Спря точно пред корема ми, сякаш се страхуваше да не нарани сестричката си.
— Мамо Александра?
— Да, миличък?
Той погледна зайчето си.
— Мога ли още да те наричам мама?
Коленете ми омекнаха.
Приклекнах с усилие, доколкото ми позволяваше коремът, и разтворих ръце.
Лео се хвърли в прегръдката ми.
Усетих как малките му пръсти стискат блузата ми.
— Винаги можеш — прошепнах. — Винаги.
Зад гърба ни се чуха стъпки.
Юлиан се приближи.
— Лео, ела при мен.
Момчето се притисна още по-силно към мен.
— Не искам, тате.
Юлиан протегна ръка.
Лео скри лицето си на рамото ми.
— Страх ме е да се върна с теб.
За миг Юлиан остана неподвижен.
Погледна сина си, после мен.
Пръстите му се свиха.
Бавно отпусна протегнатата ръка.
Аз продължих да държа Лео в прегръдките си, докато от съдебната зала зад нас не се чу как вратата се затваря.
Той вдигна глава.
— Мамо, сестричката ми добре ли е?
Поставих ръката му върху корема си.
Бебето помръдна.
Лео се усмихна през сълзите.
— Тя ме ритна!
— Усети те — казах.
Той притисна плюшеното зайче до корема ми.
— Не се страхувай, сестричке. Аз ще бъда до теб.
От другия край на коридора Юлиан наблюдаваше мълчаливо.
После сведе глава и се обърна.
Лео хвана ръката ми.
— Хайде, мамо. Да си вървим.
