Боян Костадинов влезе в цеха в понеделник сутрин и завари баща си да брои пачки от банкнотите в стара тенекиена кутия за бисквити "Витоша". Седемдесет и две хиляди лева, подредени по купюри. Старецът не го погледна.
— Продавам "Авторемонт Костадинов". На зет ти.
Дъщерята на Величко — Радост — беше омъжена за мъж на име Пламен Георгиев вече шест години. Пламен работеше в цеха от две години, откакто го изгониха от фирмата за гуми в Пловдив. Знаеше да сменя масло, да балансира гуми, да приказва с клиентите така, че да купят повече, отколкото им трябва. Боян го смяташе за прилежен, нищо повече.
Цехът стоеше на изхода на Стара Загора към Казанлък, до бензиностанция "Петрол". Осемнайсет години Боян миришеше на машинно масло всеки ден след училище, после след казармата, после вместо да учи нещо друго. Баща му го учеше да разчита всеки звук на двигателя — не само по уши, а с длан върху капака, усещайки вибрацията. Четирийсет и три коли минаваха през тях средно месечно. Боян знаеше номерата на постоянните клиенти наизуст.
— Татко, аз карам цеха от три години. Ти само идваш да провериш касата.
— Зная. Затова продавам на Пламен — на теб само бих дал дългове. На него мога да дам актив.
Логиката беляза дъното на масата като с тебешир: Пламен имаше връзки с доставчик на части от Турция през границата при Капитан Андреево, можеше да разшири бизнеса. Боян само поправя коли. Величко извади договора — вече подписан при нотариус в центъра на Стара Загора, печат, всичко. Цената за прехвърлянето на фирмата — символични петнайсет хиляди лева, платени от спестяванията на Пламен.
Радост узна чак на вечеря същата вечер, в къщата им в квартал "Железник". Пилешка супа с ориз, изстиваше в чиниите.
— Татко ти даде цеха на мъжа ми?
— На твоя мъж, да.
— А на мен? Осемнайсет години аз…
— Ти си жена, ще си гледаш децата. Той ще носи хляба.
Боян остави лъжицата. Погледна Пламен, който дояждаше спокойно, сякаш вечерята минава по обичайния ред.
— Ти знаел ли си за това предварително?
— Величко ми предложи преди месец. Какво да откажа добра сделка?
Телевизорът в ъгъла показваше новините на bTV, но никой не слушаше. Навън, на двора, кучето на съседите джафкаше срещу някаква котка — обичайния шум на "Железник" в седем вечерта, какъвто беше всеки ден от дванайсет години, без значение какво се случва на вечерята.
На другата сутрин Боян дойде в цеха и завари Пламен да сменя табелата на входа. "Авторемонт Костадинов" беше свалена, лежеше облегната на стената, боята на буквите олющена отгоре. Нова табела — "Авторемонт Георгиев" — чакаше в кашона до вратата.
— Боян, ти работиш за мен сега. Заплата същата, нищо не се мени.
— Ключовете от касата у кого са?
— У мен.
Боян излезе без да отговори. Цял ден шофираше без посока по пътя за Казанлък, после се върна в апартамента, който делеше под наем с приятел от казармата в "Железник". Не каза на никого къде е бил.
Три седмици мина така. Пламен уволни механика Марин, който работеше в цеха единайсет години, защото заплатата му "не се връзвала с печалбата". Качи цените на основен преглед с трийсет процента. Клиентите, които Боян познаваше по име, започнаха да изчезват — минаваха покрай цеха и спираха в сервиза на ъгъла при "Мобиле ойл".
Радост дойде у брат си с папка под мишница една вечер в края на октомври. Седна на кухненската маса, без да сваля палтото.
— Отвори я.
Вътре имаше копие на нотариалния акт от прехвърлянето, извадка от Търговския регистър и разписка от адвокатска кантора на булевард "Руски" — консултация, платена същата седмица.
— Татко подписа прехвърлянето, докато мама лежеше болна в "Онкологичния" в Стара Загора. Пламен го накара да подпише в болничния коридор, между две химиотерапии. Казах ли ти това?
Боян не беше чувал подробността. Държеше папката и усещаше хартията — не мека, а плътна, нотариална, тежка в ръцете му повече, отколкото хартия тежи обикновено.
— Защо не ми каза веднага?
— Защото мислех, че мога да го поправя сама. Отидох при нотариуса — няма нарушение формално. Татко беше в съзнание, подписа доброволно. Но има нещо друго.
Радост извади втори лист. Величко, преди две години, беше прехвърлил на двете си деца по равно сметка в банка ДСК — спестовен влог, останал от продажба на парцел наследство от баба им в село Гита, Казанлъшко. Петдесет и две хиляди лева, поравно, по десет хиляди всеки — Боян и Радост. Този влог Пламен не знаеше за него. Величко го беше направил тайно, именно за да не остане децата без нищо, ако нещо се обърка с цеха.
— Татко ми каза преди да умре мама. Каза го шепнешком, в болницата, защото се страхувал Пламен да не чуе.
Величко почина през ноември, инфаркт в собствения двор, докато переде листа от крушата. Погребението беше в църквата "Св. Димитър" в Стара Загора, а след него — помен в заведение на площада, с баница и боза, както е редът. Пламен седеше на първия ред, стискаше ръката на Радост пред хората, а зад гърба й вече беше казал на двама механика да остана извънредно в събота, защото "клиентите не чакат траур".
Боян изтегли своята половина от влога в ДСК на следващия понеделник — десет хиляди и двеста лева с лихвата. Не каза на никого веднага. Отиде при нотариуса на булевард "Руски", същия, който беше консултирал Радост, и подаде документи за регистрация на нов търговски обект — "Автоуслуги Костадинов", на адрес близо до разклона за Чирпан, на място, което даваше под наем бивш съученик.
Марин, уволненият механик, се обади първи. После двама от постоянните клиенти, които питаха къде е "старият Боян". До края на месеца цехът на Чирпанското шосе имаше осем коли на ден.
Пламен дойде лично, в сряда следобед, с мазни ръце все още от работа, без да е преоблякъл работния гащеризон.
— Взимаш ми клиентите.
— Не съм взимал нищо. Те сами идват.
— Ти знаеш нещо. Говори с хората зад гърба ми.
— Не говоря с никого. Поправям коли. Прави го и ти добре, щеше да стигне.
Пламен стоя на прага на новия цех няколко секунди, гледаше таблото с цените, залепено до вратата — по-ниски от неговите с петнайсет процента, честно пресметнати, без да го прикрива. После се обърна и си тръгна без да каже нищо повече.
Радост дойде при Боян седмица по-късно със сметка от адвоката — беше образувала дело за реституция на дяловия ѝ интерес от бащиното имущество, тъй като цехът беше прехвърлен в разрез с нейното наследствено право на половина. Делото щеше да отнеме между осем месеца и две години, но адвокатката беше категорична — шансовете бяха добри, защото Величко не беше коригирал завещанието си след прехвърлянето, а имотът представляваше по закон съвместно наследство.
— Няма да го правя заради отмъщение — каза Радост. — Правя го, защото ми принадлежи половината.
Пламен получи призовката в началото на февруарското тримесечие. Дойде в цеха на Боян онзи ден — не за да закрещи, а само застана до вратата, с призовка в ръка, прочел я три пъти вече на път дотук.
— Защо не ми каза, че Радост ще съди?
— Не аз реших. Тя реши.
Пламен не отговори. Излезе и запали колата си — стар "Фолксваген Голф", същия модел, в който Боян го беше учил да сменя съединител преди четири години, когато все още бяха зет и шурей, преди тенекиената кутия за бисквити "Витоша" и преди нотариалния акт.
Делото приключи след тринайсет месеца с решение за дялово разпределение — Радост получи петдесет процента собственост върху цеха на изхода за Казанлък, записани на нейно име в Търговския регистър, с право да получава половината печалба или да продаде своя дял. Избра второто. Продаде го на Боян за трийсет и осем хиляди лева — цена, определена от независим оценител, не от сантимент.
Боян плати сумата на три вноски през банката, последната в началото на октомврий тази година. Взе ключовете от стария цех лично, от служител на регистъра, не от Пламен — той вече беше напуснал, работеше нещо в сервиз за гуми в Казанлък, слушал Боян отдалеко.
Табелата "Авторемонт Костадинов" — старата, олющена, онази, която Пламен беше свалил и облегнал на стената преди година и половина — Боян я взе от двора, където си стоеше под дъжда и слънцето през цялото това време. Занесе я в цеха на Чирпанското шосе, окачи я до новата табела "Автоуслуги Костадинов" на входа, без да сваля нито една от двете.
