На площада пред супермаркета в Карлово, точно до будката за вестници, застана Мария Костова. Чакаше дъщеря си да върне количката на мястото и да тръснат найлоновите торбички в багажника на старото "Рено Клио". Беше събота, около единайсет сутринта, и слънцето вече приятно топлеше асфалта — есента в Карлово тази година се забавяше.
До входа на магазина стоеше жена, която Мария забеляза веднага. Старица в кафяво палто, по-старо от годините на внучката й, с найлонова торба в краката. Жената не влизаше и не излизаше — просто стоеше, сякаш пресмяташе нещо наум.
— Мамо, онази баба защо чака така? — попита дъщерята, Ивана, на девет години.
— Не знам, миличка. Може да чака автобуса.
— Тя плаче.
Мария погледна отново. Наистина — старицата бършеше бузата си с ръкава на палтото, бързо, както се бършат, когато не искат да ги видят.
Ивана вече крачеше към нея, без да пита за разрешение.
— Бабо, добре ли сте?
Старицата вдигна поглед — дребна жена, казваше се баба Радка, от близкото село Богдан, идваше в града на пазар веднъж седмично с автобус в седем и четирийсет.
— Добре съм, детенце. Върви при мама.
— А защо плачете?
— Нищо, нищо… Проблем с парите, нищо важно.
Мария се приближи, усети се задължена — не заради детето, а защото старицата трепереше, въпреки че времето не беше студено.
— Какъв проблем, лельо Радка? — попита Мария, макар да не знаеше още името.
— Касиерката каза, че не ми стигат два лева и петдесет стотинки за сметката. Исках сирене, олио и малко месо за внука — той идва утре на гости. Платих каквото имах, но тя каза да върна месото. Не ми стигнаха пари, а аз… — гласът й се прекърши. — Петдесет години работя, деца отгледах, а сега стоя пред магазин и не ми стигат два лева и петдесет стотинки.
Ивана не чакаше да я питат нищо. Хвана майка си за ръкава.
— Мамо, да й помогнем.
Мария влезе вътре с бабата, платиха разликата — два лева и петдесет стотинки, нищо работа — и взеха обратно пакета с кайма, който касиерката вече беше оставила настрана. Баба Радка не искаше да ги погледне в очите, държеше торбичката до гърдите си като нещо, което могат да й отнемат всеки момент.
— Благодаря ви, дъще. Бог да ви поживи. Ще ви върна парите, честна дума, другата събота пак ще дойда…
— Не е нужно, лельо Радка.
— Не, аз винаги връщам дълговете си.
Мария записа само малкото име и селото — Богдан, на десет километра от Карлово — и не мислеше повече за това. До следващата събота.
Точно седем дни по-късно, пак около единайсет, баба Радка стоеше на същото място, пред будката за вестници, с кутия яйца в ръка — десет яйца от собствените кокошки, увити в кухненска кърпа.
— Ето, дъще. Два лева и петдесет не можах да сложа в плик, донесох яйца — струват повече, но нямам друго.
Мария искаше да откаже, но Ивана я дръпна леко за ръкава — толкова тихо, че само майка й го усети — и Мария разбра: не разваляй това на жената, остави я да плати дълга си.
Взеха яйцата. Баба Радка си тръгна по-леко, като човек, който е свалил чувал от плещите.
Оттук започна нещо, което никой от тях не планираше. Всяка събота баба Радка идваше със същия автобус, и всяка събота Мария и Ивана я чакаха на пейката до будката. Не защото се бяха сговорили — просто се получи навик, като литургия без думи.
Мина месец. Баба Радка разказа, че внукът й, Стоян, двайсет и три години, работи в Пловдив като монтажник на климатици и идва у нея два пъти месечно, с кутия бонбони и обещания да й оправи покрива преди зимата. Разказа и за сина си — починал преди шест години от инфаркт, на петдесет и една, точно пред вратата на обора.
Мария от своя страна разказа, че е разведена, работи в счетоводен отдел на фабрика за обувки в Карлово, и че бащата на Ивана, Георги, плаща издръжка нередовно, с извинения по телефона и обещания "следващия месец". Веднъж, без да се замисли, добави, че и Георги навремето бил в тоя бранш, монтирал климатици, преди да го изритат за немарливост.
Точно тук, в един обикновен ноемврийски следобед, дойде обрат.
Стоян, внукът, се появи неочаквано на пазара — не в събота, а във вторник, с бял бус с лого на фирма за климатици отзад, а зад него спря и сребрист "Фолксваген Голф" — същата кола, с която идваше бащата на Ивана всеки път, когато обещаваше да донесе издръжка.
Георги слезе от колата, видя дъщеря си до старицата с кутия яйца в ръка, и застина с ключовете още в юмрука си.
— Ивана? Какво правиш тук?
— Познавате ли се? — попита баба Радка объркано.
— Той ми е колега, бабо. Монтираме заедно — каза Стоян и протегна ръка към Георги, без особено учудване. — Чичо Жоро, не знаех, че минаваш през Карлово.
Георги не стисна ръката му веднага. Гледаше ту Ивана, ту кутията яйца в ръцете на баба Радка, сякаш смисълът на сцената идваше бавно, на части.
Баба Радка, без да знае целия контекст, попита простичко:
— Да не сте роднини?
— Не, лельо Радка. Той е баща на Ивана. Просто не плаща издръжка от три месеца — отговори Мария спокойно, без злоба, сякаш казваше температурата навън.
Георги извади от джоба пакет цигари, смачка го в шепа, после го пъхна обратно без да го отвори.
— Имах разходи. Кредитът за колата, после два месеца без работа през лятото… Щях да платя.
— От три месеца "щях" — каза Мария.
Той понечи да каже още нещо, но не намери думи за дъщеря си — само я погледна за секунда и отмести очи към буса, сякаш там имаше нещо по-важно за оправяне.
На следващия ден Мария отиде в районния съд на Карлово и подаде молба за принудително изпълнение на издръжката — сто и осемдесет лева месечно, дължими за три месеца назад, общо петстотин и четирийсет лева. Взе папката с решението за издръжка, копие от банковите извлечения, показващи липсващите преводи, и ги подаде на деловодителката с номер на входящ регистър.
Георги дойде същата седмица в офиса й на фабриката, без предупреждение, и затвори вратата толкова рязко, че стъклото й потрепери.
— Защо правиш това публично? Пред баба Радка, пред колегата ми…
— Не съм правила нищо публично. Ти си дошъл там случайно. А парите дължиш на детето си, не на мен.
— Ще ме изкараш некадърник пред цялата бригада заради запор на заплатата.
— Нямаше да има запор, ако имаше преводи — отвърна Мария и бутна към него копие от молбата. — Петстотин четирийсет лева. И занапред — сто осемдесет на първо число, по банков път, както е по съдебното решение. Иначе съдия-изпълнителят праща заповед направо на счетоводството на фирмата ти.
— Дай ми една седмица.
— Имаш до петнайсето. После молбата отива в съда с настояване за запор.
Той излезе, без да затвори вратата зад себе си.
На петнайсето число преводът не дойде. Дойде на седемнайсето, със закъснение от два дни и основание "издръжка за ноември, частично" — сто лева от дължимите сто осемдесет. Мария не звънна, не писа — просто подаде документите за запор на следващата сутрин.
Запорното писмо стигна до счетоводството на фирмата му през декември. Георги звънна same ден, развълнуван, обеща остатъка до края на седмицата. Остатъкът дойде — с извинение, изречено през зъби, но дойде.
Баба Радка продължи да идва всяка събота, вече не с дълг, а просто за компания. На Коледа донесе пресован сирене и погача, изпечена в тава, която помни още майка й. Ивана й подари ръкавици, купени с джобните пари от цяло тримесечие.
Стоян поправи покрива на баба си преди Коледа, с материали, купени със заем от колегите в бригадата — Георги даде своя дял без да го молят втори път.
А на пейката до будката, в една от следващите съботи, Ивана попита:
— Мамо, защо татко сега праща парите навреме?
Мария затвори чантата си, в която стоеше папката със съдебното решение, вече подшита и подадена в архива на фирмата заедно с потвърждението за погасения запор.
— Ето, баба Радка слиза от автобуса с яйцата — каза само тя.
Ивана скочи от пейката и хукна към спирката.
