Климатикът в апартамента на Венета Колева не работеше от три дни, и не защото никой не искаше да го пусне.
— Мамо, пак скочи сметката — каза дъщеря ѝ Силвия от вратата на кухнята, с телефона в ръка и лицето осветено от екрана. — Двеста и осемдесет евро. През август платихме сто и деветдесет.
Венета не отговори веднага. Стоеше пред мивката и миеше една и съща чиния от минута, оставяйки водата да тече без нужда, сякаш това можеше да охлади нещо, което в нея вреше от седмици.
— Изгаси го — каза най-сетне, като посочи телефона с брадичка. — Не искам да знам числото.
— Някой трябва да го знае.
— Аз знам колко изкарвам, като чистя къщи в Посуело, дъще. Това знам.
Бяха дошли от Берковица преди девет години, когато Силвия беше на дванайсет и все още питаше защо дядо не може да дойде с тях. Сега Силвия беше на двайсет и една, учеше да стане медицинска сестра в Мадрид, и всяка вечер сядаше с калкулатора на телефона да разпредели заплатата си на рецепционистка между наема, храната и сметките на апартамента, който деляха с леля Цонка в квартал Карабанчел.
Леля Цонка работеше двойни смени във фабрика за опаковане близо до летище Барахас. Прибираше се в девет вечерта, събуваше обувките на прага и сядаше на дивана без дума, сякаш оплакванията вече не ѝ се побираха в тялото.
— А дядо? — попита Силвия една вечер, докато сгъваше прането, току-що извадено от сушилнята в мазето на блока. — Говори ли с него днес?
Венета остана с една риза, сгъната наполовина, в пръстите.
— Каза ми, че в неговата махала вече четиринайсет часа нямат ток. Че хладилникът му се е развалил и храната, дето му пратих миналия месец, се е вмирисала.
— Четиринайсет часа?
— И казва, че това е добър ден.
Цонка, от дивана, се изсмя кратко и горчиво.
— Тук се оплакваме от двеста и осемдесет евро. Там се оплакват, че храната гние в хладилника, защото няма ток да я пази студена.
Никой не отговори. Тишината се задържа дълго, докато сушилнята долу бучеше през стената.
Два месеца по-късно, в една неделя, Венета реши да се обади на брат си в Берковица. Линията прекъсна три пъти, преди гласът на Иван да стигне, пресипнал и далечен, сякаш идваше изпод вода.
— Венке, тук е зле. Наистина зле.
— Какво стана?
— Цялата махала без ток от четвъртък. Хората излязоха на улицата, блъскаха тенджери по асфалта, протестираха срещу общината. Дойде полиция, задържаха двама младежи от съседния блок. Още не знаем нищо за тях.
— А ти добре ли си?
— Добре съм. Но не мога да работя, не мога да заредя телефона повече от час-два на ден. Венке, този разговор ми изяжда последния заряд. Ако се прекъсне, не ми звъни пак — няма да мога да отговоря, докато не намеря ток другаде.
Линията прекъсна насред изречението на Иван, и този път не се върна. Венета набра седем пъти подред, слушайки все същото записано съобщение, докато Силвия не ѝ взе внимателно телефона от ръката.
— Мамо, спри. Ще изхарчиш кредита за международни разговори за нищо.
Венета остана права по средата на хола, стиснала ръба на масата, сякаш имаше нужда да се подпре на нещо твърдо.
— Каза, че са задържали двама младежи. Задето блъскали тенджери.
— А дядо?
— Не го спомена. Ще му звънна сама, сега.
Обаждането до баща ѝ в Берковица отне четирийсет минути, между неуспешни опити и мъчителното чакане на сигнал. Когато най-сетне влезе, никой не вдигна. Нито на втория път, нито на третия. Венета остана с телефона до ухото, броейки позвъняванията — дванайсет, тринайсет, четиринайсет — пресмятайки колко часа баща ѝ е без ток за зареждане, колко е нужно, за да означава тишината нещо по-лошо от изтощена батерия.
На петия опит той вдигна. Гласът на стареца звучеше толкова слабо, че отначало тя не беше сигурна дали е той.
— Тук съм, дъще. Тук, карам я.
— Татко, звъннах пет пъти. Мислех, че…
— Бях навън, търсех къде да заредя телефона. Един съсед има генератор и взима по пет лева за половин час ток. Нямах парите у себе си.
— Яде ли нещо днес?
Настъпи пауза, прекалено дълга.
— Ядох каквото имаше.
Тази нощ Венета не можа да заспи. Седна в кухнята с изгасена лампа, заслушана в постоянното бучене на хладилника — звук, който в нейния дом в Мадрид беше толкова обикновен, че никой не го забелязваше, и който в къщата на баща ѝ в Берковица от месеци насам беше лукс на пресекулки, обещание, което токът изпълняваше и чупеше без предупреждение.
Силвия я завари там в три през нощта, с чаша изстинало кафе между дланите, недокосната.
— Мамо, трябва да спиш. Утре работиш.
— Трябвало да вземе пет лева назаем от съсед, за да може да говори с мен, Силвия. Пет лева, за да зареди телефон.
Силвия седна срещу нея, на малката маса от ламинат, която бяха купили втора ръка първата година в Карабанчел.
— Говорих с едни колежки от училището. Ще организираме дарение — да купим преносими батерии, малки соларни панели. Има организация тук, в Мадрид, с българска общност, която урежда пратките с автобус до София, но ни трябват около петстотин и петдесет евро за пълния пакет, и трябва да са готови тази седмица, иначе изпускаме реда за превоза.
Венета завъртя студената чаша между пръстите.
— Петстотин и петдесет евро е сметката за два месеца. Това е, което още дължим на Цонка за наема от миналия месец.
— Знам.
— И ако го изпратим, а то се загуби на границата, или го задържат на митницата, или никога не пристигне, тези пари не се връщат.
— И това го знам, мамо. Но ако не опитаме, дядо ще продължава да моли съседа за пет лева всеки път, щом иска да чуе гласа ти.
Цонка се появи на вратата на кухнята, още с униформата на фабриката, и остана заслушана малко, преди да проговори.
— Аз давам двеста. Нямам повече, но давам двеста.
Венета я погледна право в лицето.
— Цонке, ти ми искаш наема, дето закъснях.
— И ще продължа да ти го искам. Но давам двеста за това.
Венета остана мълчалива, пресмятайки извънредни смени, часове чистене, възможността да каже „не“ на тока един месец, за да каже „да“ на баща си.
— Добре — каза най-накрая. — Аз давам триста. Силвия, виж колко можеш да отделиш от смените в болницата. И се молим пратката да тръгне навреме.
Същата вечер, когато Венета позвъни на баща си да му разкаже за плана, старецът замълча дълго, преди да отговори.
— Дъще, това са много пари. Не е нужно.
— Татко, вече е решено. Цонка даде двеста, аз дадох триста, Силвия взема допълнителни смени.
— Добре — каза той накрая, с глас, който се пречупи насред изречението. — Добре.
Три седмици по-късно пакетът — малкият соларен панел и двете преносими батерии, увити в старите дрехи на Силвия, за да не се чупят по пътя — тръгна с транспортна фирма от Мадрид. Венета не научи нищо повече, докато два месеца по-късно не дойде есемес от баща ѝ, само един ред:
„Пристигна. Снощи светнах крушката в хола и не угасна цяла нощ.“
Венета прочете съобщението права в кухнята в Карабанчел, с длан върху ключа на стената. Изгаси го и го пусна отново три пъти подред, бавно, само за да види крушката да светва всеки път.
