Когато баба Величка почина през март тази година, в банковата й книжка в Пощенска банка имаше точно осемнайсет хиляди лева. Сумата сама по себе си не беляза живота ни — но начинът, по който я бе събрала, промени всичко за мен и за братовчедката ми Дария.
Трябва да обясня откъде започна. Баба работеше като шивачка в комбинат в Габрово цели трийсет и две години. Пенсията й беше скромна, апартаментът — две стаи на четвъртия етаж без асансьор, миришещ винаги на кафе и на онзи сапун "Фантазия", който купуваше по навик, макар да спряха да го произвеждат отдавна. На масата в хола стоеше поставка с три снимки — моя, на Дария и на дядо, който почина през 2003-та.
На двайсет и петия ми рожден ден баба ми извади от шкафа кутия от бисквити "Верея" и каза: "Ето, от днес слагам по шейсет лева на месец за теб. Докато стигна осемдесет, ако дочакам." Помня, че се засмях и й казах да не си прави труда — парите ѝ трябваха повече отколкото на мен, студент втора година в София. Тя не отговори, просто затвори кутията и я прибра зад буркани с лютеница.
Дария е с десет години по-малка от мен. Когато навърши двайсет и пет — аз вече бях на трийсет и пет, работех в счетоводна къща — баба отново отвори същата тетрадка и започна да пише суми и за нея. Шейсет лева на месец, всеки месец, без да пропусне.
Разликата дойде не от сумата. Дойде от десетилетието разстояние между нас.
Когато открих завещанието, адвокатката — жена на име Силвия Ташева, с кантора на улица "Раковски" в Габрово — ми обясни просто: парите не бяха просто спестени в плик. Баба, по съвет на един чиновник от банката, ги бе вкарвала всеки месец в депозитна сметка с натрупване, а по-късно — в нискорискови фондове, препоръчани от същия чиновник. Лихвата върху лихвата растеше тихо, година след година, докато ние дори не се замисляхме за това.
За мен тя пазеше тази сметка от двайсет и пет до шейсет и пет години — четирийсет години, макар да не доживя да ги довърши. За Дария — само от двайсет и пет до трийсет и пет, защото баба почина, когато Дария беше точно толкова млада.
Силвия Ташева сложи на бюрото две папки. На моята — изчисление, направено от самата баба на ръка, на лист от бележник, захванат с кламер: прогноза, че до моята шейсет и пета година сметката би стигнала около двеста и десет хиляди лева, ако лихвите се задържат поне близки до тези от последните години. На папката на Дария — друго число, доста по-малко, защото времето й бе отрязано рано.
Дария плака в чакалнята. Не от завист — тя самата го каза — а защото разбра едно просто нещо твърде късно: баба й бе подарила началото, но времето, което остава след началото, вече зависи от човека, който го носи напред.
Вечерта след като подписахме документите, се върнахме заедно в апартамента на баба. Вратата на балкона хлопаше от вятъра — ключалката й беше разхлабена от години, баба все обещаваше да повика майстор и все не стигаше. Съседският пес долу в двора залая два пъти и млъкна. На масата в кухнята стоеше недопита чаша с билков чай, изстинала, от сутринта, когато баба за последно бе станала сама.
Седнахме на старата покривка с бродирани цветя и отворихме кутията от бисквити "Верея". Вътре, под първите изтъркани тефтерчета, намерихме трето, по-ново: списък с месеци и суми за Дария, продължен ръчно до март — месецът, в който баба почина. Последният ред беше недовършен, мастилото по-светло, сякаш писалката бе започнала да пресъхва.
Дария затвори тетрадката и я остави в скута си.
— Няма да я харча за дрехи и телефони, — каза тя тихо, без да гледа към мен. — Ще я пусна в същата сметка. С моите пари отгоре. И няма да я пипам до петдесет.
На следващата сутрин отидохме заедно в клона на банката на площад "Възраждане". Дария отвори нова спестовна сметка на свое име, вписа наследените пари като начален влог и пусна автоматичен превод от заплатата си — сто лева месечно, повече отколкото баба можеше да отдели. Касиерката, млада жена с табелка "Ивелина", подпечата документите и ѝ подаде разписка в плик.
Дария сгъна плика на четири и го прибра в същата кутия от бисквити "Верея", която взе с нас от апартамента. Не защото кутията имаше нужда да пази нещо — а защото в нея вече беше мястото, където времето започваше да се брои отначало, само че този път тя самата държеше писалката.
