Трийсет и две години съм слагала етикети на бутилки с ръцете, с които преди това съм повивала децата си.
Лозето над Мелник го засадихме с мъжа ми Георги през осемдесет и девета. Той умря преди осем години, а аз останах с осемнайсет декара мерло и каберне и с малка изба, в която всяка есен гроздето мирише така, както мирише детството на синовете ми.
По-малкият, Мартин, се ожени на двайсет и девети юни в залата на хотел „Сандански Палас“. Сто и осемдесет гости, оркестър от Петрич, тъща от София, която гледаше всичко през рамо.
И булката — Диана.
Срещнах я за първи път осем месеца преди сватбата. Юрист в адвокатска кантора, говореше бързо, гледаше право в теб и някак успяваше да те накара да се чувстваш виновна, без да каже нищо лошо. Мартин я доведе у нас на лозето един октомврийски ден. Тя обиколи избата, попита колко декара са, попита за какво служи старата бъчва от двеста литра, която пазя от сватбата на родителите на Георги.
Не попита колко означава за мен това място.
*
На сватбата стигнахме до тостовете около единайсет вечерта. Аз седях на централната маса, до мен — празен стол, където трябваше да е Георги. Мартин стана да каже няколко думи на булката си. После тя взе думата.
Държеше папка в ръцете си. Разопакована, с жълт класьор отгоре. Не беше случайно — беше подготвено.
— Искам да благодаря на всички — каза тя в микрофона, усмихната, — и искам да споделя една добра новина. От утре Мартин и аз поемаме официално управлението на семейната винарна в Мелник. Вече подготвихме документите за прехвърляне на дяловете.
Залата замръзна за секунда, после избухна в аплодисменти, защото хората мислят, че така се прави — предаваш имота на следващото поколение на сватбата, романтично е, снима се хубаво.
Диана продължи:
— Венета, знам колко ви струва това място. Но е време да си починете. Подготвила съм документите, само трябва да се подпишат пред нотариус в понеделник.
Тя извади от папката разпечатка — договор за дарение на 100% от дяловете на „Винарна Колев“ ООД в полза на нея и Мартин. Виждах го и от седалката си, шрифтът беше голям, явно за да се чете и отдалеч.
Триста и осемдесет гости — не, не бяха триста, бяха сто осемдесет, но в оная секунда ми се сториха хиляда — всички гледаха мен.
Погледнах Мартин. Той стоеше до нея с чаша в ръка, усмихваше се притеснено, кимаше. Синът ми, когото бях кърмила в тази къща, когото бях учила да реже лозата с ножица на седем години, сега стоеше до жена, която искаше да вземе всичко с микрофон в ръка, пред непознати хора, докато пие шампанско.
Не извиках. Не станах да споря. Не поисках микрофона, за да обяснявам трийсет години труд на хора, дошли да ядат печено пиле и да танцуват хоро.
Станах. Оправих си роклята. Казах само едно:
— Честито на двамата.
И излязох от залата.
*
Диана не знаеше едно нещо.
През 2015-а, две години след смъртта на Георги, направих нещо, за което не казах на никого освен на счетоводителката си и на нотариус Радулов в Сандански.
Прехвърлих 100% от дяловете на „Винарна Колев“ ООД не на себе си и не на синовете си директно, а в полза на внучката ми Калина — дъщерята на по-големия ми син Павел, който загина при катастрофа на пътя за Петрич през 2013-а. Калина тогава беше на осем години. Направих завет с настоятелство — аз управлявам имота като довереник до навършването ѝ на двайсет и пет години, записано нотариално, необратимо, без право на обратно прехвърляне освен чрез мен като довереник.
Никой в семейството не знаеше. Казах на Мартин само, че „всичко е уредено за в бъдеще“. Той не попита повече. Може би не искаше да знае.
Причината беше проста. Георги винаги казваше, че лозето трябва да остане в ръцете на онзи, който истински го обича, не непременно на онзи, който го наследи по право. А Калина, тогава на дванайсет, вече идваше всяко лято и прекарваше часове в избата, учеше се да разпознава кога гроздето е узряло по мириса.
Диана стоеше в залата с договор за имот, който вече не беше мой за подписване. Беше на Калина. Аз бях само довереник — още пет години, до навършването ѝ на двайсет и пет.
*
В понеделник сутринта Мартин дойде в избата. Диана беше с него, носеше папката.
— Мамо, нотариусът ни чака в единайсет — каза той, без да ме поглежда в очите.
Сложих ключовете на бъчварната на масата между нас.
— Имам нещо, което трябва да видите първо — казах аз и извадих от шкафа под етикетния плот папка с нотариален акт №247 от 14 октомври 2015 година, заверен от нотариус Радулов, с печат и подпис.
Диана го прочете бързо, като юрист чете договор — очите ѝ тръгнаха право към редовете с имена.
— Калина е собственик — каза тя тихо. — От 2015-а.
— Да — отговорих аз. — Аз съм само довереник до нейната двайсет и пет годишнина. Остават пет години. Нямам право да прехвърлям нищо на никого, дори на себе си, камо ли на вас.
Мартин пребледня.
— Мамо, защо не ми каза?
— Защото тогава не беше нужно да знаеш. А сега разбирам, че не биваше да разчитам, че ще застанеш до мен, когато дойде моментът.
Диана затвори папката. За първи път видях нещо различно от увереност в лицето ѝ.
— Значи сватбеният подарък, който обеща пред всички — казах, — беше имот, който не е негов.
Тя не отговори.
*
Две седмици по-късно отидох при нотариус Радулов и подадох документ, с който предавам пълното управление на избата директно на Калина, с помощта на настойник — леля ѝ по майчина линия, тъй като момичето е още непълнолетно по закон за самостоятелно стопанско управление, но вече е вписана като едноличен собственик на капитала. Аз останах като наемен управител на изба — с договор за пет години, заплата четиристотин лева месечно плюс дял от реколтата, подписан пред нея лично, когато дойде през ваканцията.
Мартин дойде веднъж сам, без Диана, седна на стъпалата пред избата, както сядаше като дете.
— Мамо, съжалявам.
— Знам — казах аз. — Но лозето сега е на Калина. Ако искаш да бъдеш част от него, трябва да дойдеш не с папка, а с ръце, готови за резитба.
Той дойде следващата събота. Без Диана. Работихме мълчаливо цял следобед между редовете, както едно време с баща му.
Диана не се появи повече в Мелник. Чух, че се преместили в апартамент в Благоевград, купен с пари от нейната кантора. Вратата на избата сега има нова ключалка — смених я през онзи понеделник, веднага след разговора, просто за да е ясно на всички кой държи ключа и от чие име.
