В сряда следобед Деница Колева остави чашата с кафе върху фактурата, точно върху сумата в долния десен ъгъл, и мастилото се размаза като синина под кожа.
Тя беше счетоводител във верига от три бензиностанции край Пловдив, собственост на братовчед на мъжа й, Радослав Петков. Дванайсет години броеше неговите пари, подреждаше неговите данъчни декларации, криеше неговите кусури от Националната агенция за приходите. А тази сутрин той й подаде плик с едногодишната оценка и каза само едно изречение:
— Вдигам ти заплатата с три процента, Дени. Пазарът е труден.
Три процента от хиляда и двеста лева бяха трийсет и шест лева. Цената на пълен резервоар за колата й, която всеки месец поглъщаше повече и повече от заплатата, която трябваше да я храни.
Тя извади телефона и отвори банковото приложение. Миналата година киселото мляко беше осемдесет стотинки. Сега беше лев и двайсет. Токът — смешно е да се казва колко скочи, защото сметката вече не се събираше на един екран. А Радослав, собственикът, карал нов BMW X5, паркиран точно под прозореца на офиса й, с онзи мирис на нова кожа, който се усещаше дори през затворено стъкло.
— Радо — каза тя, застанала на прага на кабинета му същия следобед. — Три процента не е повишение. Три процента е загуба, облечена в учтиви думи.
Той вдигна поглед от монитора, където гледаше борсови графики на бензина.
— Дени, разходите за гориво…
— Разходите за гориво на компанията паднаха. Аз проверявам фактурите, забравил си.
— Пазарът е труден — повтори той, сякаш фразата сама по себе си беше аргумент.
— За кого? За мен, която плаща двеста лева повече на месец за същата кошница с продукти, или за тебе, който смени колата си два пъти за две години?
Радослав примижа.
— Това няма нищо общо.
— Има всичко общо. — Тя остави плика на бюрото му, без да го отваря повторно. — Дай ми до петък.
Петъкът дойде с дъжд, който миришеше на нафта и прах, онзи специфичен дъх на бензиностанция след първата лятна буря. Деница влезе в офиса в седем без петнайсет, преди всички, и извади от чантата си кафява папка, увита с ластик — дванайсет години копия на всяка декларация, всеки баланс, всяка сметка, която беше подписвала с неговото име, но със своя подпис отдолу.
В папката имаше и нещо друго: договор за наемане на счетоводна къса в Пазарджик, с подпис, оставен само място за нейния.
Радослав дойде в девет, миришещ на цигари и афтършейв, с усмивка, която обикновено означаваше, че е решил да отстъпи с минимума възможен.
— Помислих — каза той, сядайки зад бюрото. — Мога да стигна до пет процента.
— Радо. — Тя затвори вратата зад себе си, тихо, без драма. — Не съм дошла да се пазарим.
Тя отвори папката и извади един лист — трудовия си договор, с дата на подаване на предизвестие, попълнена отгоре: следващия понеделник.
— Напускам.
Усмивката му изчезна по-бавно, отколкото би трябвало.
— Дени, стига. Къде ще отидеш?
— В Пазарджик. Малка счетоводна къща, трима клиенти засега, но плащат тройно повече от тебе за същата работа, защото не очакват от мен да лъжа за бензиновите квитанции заради личните ти разходи.
Думата „лъжа“ увисна във въздуха между тях като миризмата на нафтата отвън.
— Не можеш да тръгнеш просто така. — Гласът му вече не беше този на собственик, а на човек, който осъзнава колко много е завързано на един човек. — Ти знаеш всичко за компанията.
— Точно затова тръгвам сега, докато все още имам достойнство да го направя спокойно.
Той стана, обиколи бюрото, опря ръка на вратата, сякаш можеше да я спре физически.
— Десет процента. Окончателно.
— Закъсняло е с два дни и с десет години.
Тя подаде договора за напускане и взе кафявата папка под мишница — не документите на компанията, тях остави подредени на бюрото му, всеки лев отчетен докрай, защото дванайсет години честност не се продават заради един лош месец. Взе само своето: трудовата книжка, последната фишова разпечатка, химикалката, с която беше подписвала всичко това време.
На излизане от паркинга видя новия BMW, блестящ под дъждовните капки, и зад волана — Радослав, който я гледаше през предното стъкло, без да смее да свали прозореца.
Телефонът й завибрира в понеделник сутринта, докато пиеше кафето си в новия офис в Пазарджик, малка стая с изглед към пазара, миришеща на прясна боя и хартия. Съобщение от Радослав: „Можем ли да говорим.“
Тя остави телефона с екрана надолу, до чаша кафе, която тази сутрин не беше разляла върху нищо, и продължи да попълва първия баланс на новия си клиент — число по число, лев по лев, своето.
