Оказа се, че да си възрастен означава да отваряш три приложения на ротация, докато чакаш нещо лошо да се случи — или да не се случи.
Банковото. Затваряш го бързо, преди цифрата да успее да те удари по-силно.
Пощата. Нищо освен напомняне за сметка за ток от „ЧЕЗ Разпределение" и реклама за матраци.
Времето. Дъжд ли ще вали в Пловдив тая събота, да знаеш дали да простираш.
И пак банковото. Защото може нещо да се е променило за единайсет минути.
Казвам се Ренета, на трийсет и три съм, работя като счетоводител във верига за авточасти на булевард „Васил Априлов". Бройката — четиридесет и седем лева и трийсет стотинки — е онова, което остана по сметката ми във вторник, четиринайсети октомври, в десет без двадесет вечерта, след като платих тока, парното и вноската за колата.
Не го разправям за съчувствие. Разправям го, защото в онзи вторник сестра ми Петя ми звънна точно след деветото ми отваряне на банковото приложение за деня.
— Трябва да поговорим за татковата работилница — каза тя, без „здрасти", без нищо.
Татко почина през март. Остави автомонтьорска работилница на улица „Дунав", три бокса, една лифт-система и дълг към доставчик на гуми за хиляда и двеста лева. Не остави завещание, защото смяташе, че е прекалено рано да мисли за такива неща на шейсет и една. Петя живее на пет минути от работилницата. Аз живея в другия край на града и затова — както тя реши сама — "естествено е тя да поеме управлението".
Три месеца по-късно получих писмо. Истинско, на хартия, в плик с логото на нотариус Калинова от центъра на Пловдив. Петя беше прехвърлила работилницата изцяло на свое име, позовавайки се на устно споразумение с татко "от преди години", което никой друг не беше чувал. Към писмото — покана да й подпиша отказ от наследство, "за да приключим бюрократично по-бързо".
Седях с плика на коленете в кухнята, под лампата, която от месеци трябваше да сменя, и слушах как хладилникът бръмчи по-силно от обикновено. На масата имаше чаша недопит чай, изстинал, с лист мента на дъното. Извадих листа с пръсти, оставих го на чинийката, после разгънах писмото още веднъж, сякаш думите щяха да се пренаредят по-добре на втори път. На два метра от мен кучето на съседите долу виеше, защото го бяха оставили сам за вечерта — чувах го през стената всяка вечер по това време, вече ми беше станало като часовник.
Не заплаках. Отворих банковото приложение. Четиридесет и седем лева и трийсет стотинки.
На следващия ден отидох в работилницата. Петя беше там, с гащеризон на татко, разговаряше с клиент за смяна на маслен филтър на Опел Астра. Изчаках я да приключи, подпряна на хладилната витрина с минерална вода до вратата, където татко винаги трупаше рекламните календари на доставчиците.
— Не ти трябва подпис от мен — казах ѝ. — Нотариус Калинова ми обясни вече. Устно споразумение без свидетели не струва нищо пред съда.
— Ренета, не прави сцена. Татко искаше аз да продължа работата тук, ти никога не си се интересувала от коли.
— Не се интересувах, защото ти заемаше тук цялото внимание още от деветгодишна. Не е същото като да не ми принадлежи половината.
Тя скръсти ръце, изгледа ме сякаш съм дете, което проси сладко преди вечеря.
— И какво ще правиш, ще съдиш собствената си сестра?
— Не. Ще си взема моята половина другояче.
На следващата сутрин отидох при нотариус Калинова с акта за наследство, личната карта на татко и извлечение от Търговския регистър. Поискахме съдебна делба на работилницата — не заради омраза, а защото никой не може законно да ме лиши от дял, който ми се полага по закон, само чрез писмо с чужд подпис.
Делото отне пет месеца. На финалното заседание в Районен съд — Пловдив, Петя стоеше до своя адвокат, с папка в ръце, същата папка, в която пазеше фактурите на доставчика. Съдията прочете решението отчетливо, дума по дума: дяловете се разпределят по равно, петдесет на петдесет, като Петя дължи на мен обезщетение за единайсет месеца едноличен доход от работилницата — осем хиляди шестстотин лева.
Не поисках да затворя бизнеса. Поисках само онова, което ми принадлежеше по документи, не по чувства.
Три седмици по-късно Петя плати сумата по банков път. Видях известието на телефона — същото приложение, което проверявах по десет пъти на ден цяла есен. Сумата влезе, салдото скочи, и за първи път от март не отворих веднага приложението за времето да проверя дали вали.
Отворих го чак на другата сутрин. В Пловдив щеше да е слънчево.
