Кухнята миришеше на дим от шума и варено ревен, а радиото тихо бумтеше, настроено на прогнозата от Пловдив, макар Марийка ева да знаеше наизуст какво ще каже. Пак жега. Дъжд нямало да има до четвъртък. Радиото го беше купил покойният ѝ мъж Иван от железарията в Смолян преди единайсет години, и тя още пипаше копчето точно както го правеше той — малко встрани от шума.
— Колко пъти да ти казвам, Радка — рече тя, без да откъсва очи от шунката, която режеше за закуска, — не ходи сама отвъд пожарната пътека.
Дъщерята седеше на масата и дращеше етикета на буркан за туршия, без да я погледне. Радка беше на двайсет и три, висока като бащиния си род, с онази червеникава коса, която се накъдряше от влагата. Работеше три дни в седмицата на касата в магазина на централния пазар и останалото време прекарваше точно в това, което майка ѝ преди малко ѝ бе забранила.
— Не бях сама, мамо. Дойде и Дени.
— Дени. — Марийка остави ножа. — Дени едвам намира обувките си сутрин. Не за това говоря и ти го знаеш.
Отвън веднъж излая кучето — старият Шаро, вече почти сляп, вързан до тараса, откак беше взел да гони колите по пътя за Устово. Радка погледна към мрежата на вратата, сякаш благодарна за прекъсването, но Марийка не беше свършила.
— Има неща там, над билото, където никой не е правил път от трийсет години. Не знаеш какво има горе.
— Боровинки има, мамо. Нищо друго.
Радка наистина се беше прибрала с две кофички, пълни с диви боровинки от ниските храсти по Еленова поляна, и сърцето на Марийка винаги се стопяваше при такава гледка, защото дъщерята имаше същата обезоръжаваща усмивка, както покойният ѝ баща — тази, която правеше всеки спор безсмислен още преди да е започнал.
Марийка Коева беше погребала двама мъже от това семейство. Мъжа си Иван — преди единайсет години, този октомври, инфаркт в циментовия завод, свлякъл се между рампата и камиона му толкова бързо, че бригадирът казал, че дори не успял да изпусне кутията с обяда. А преди това, много преди — през 1969-а — по-големият ѝ син Данчо се удавил във Въча при пролетното пълноводие, деветнайсетгодишен, у дома в отпуск, преди дори да е тръгнал на втория си наборен срок. Тялото му не го намериха цялото. На опелото ковчегът беше затворен, а отгоре стояла снимка — Данчо в униформа, със стиснати зъби, сякаш вече знаеше.
В Смолян още говорили за онази пролет — 1969-а и 1970-а — когато Марийка от сломена жена станала жена, за която клюкарките пред църквата "Св. Неделя" шушукали зад длани. Била напълняла, казвали. Бузите ѝ се закръглили. Баба Пенка разправяла на всеки, който би я послушал, че вдовица не разцъфва така, без да ѝ се е случило нещо, а всички знаеха, че Марийка не беше погледнала мъж след погребението на Иван.
Никой никога не видял кой е бил той. Нямало камион на двора ѝ, нямало светлина в прозореца след девет. Марийка ходела на литургия всяка неделя, държала пердетата си колосани и простирала прането на прави редове, а когато през декември се родила Радка, зачервена и ревяща, Марийка я взела в ръце, сякаш цял живот бе чакала точно това бебе. Клюката изсъхнала, както изсъхва клюка, когато няма с какво да се храни. Марийка никога не казала дума по въпроса, нито тогава, нито по-късно. Над полицата, до сватбената снимка, висяла снимката на Данчо в парадна униформа — и някои нощи Марийка се кълняла, че говори и с двамата, Иван и Данчо, точно там, в празната всекидневна, и те ѝ отговаряли по своя си начин.
— Обещай ми — рече сега Марийка, бършейки ръце в престилката. — Не отвъд пожарната пътека.
Радка обещала. Винаги обещавала.
Седмица по-късно, във вторник, който започна златист и тих — роса по тревата, никакъв ветрец — Радка и Дени се измъкнаха още преди да е измита съдовата. Марийка намери бележката под захарницата час по-късно. *Ще сме за вечеря. Обичам те.* Застана до плота, прочете я два пъти, после излезе и копа градината, докато гърбът ѝ не закрещя от болка, защото това беше единственото, което винаги действаше против точно този вид страх.
Утрото се проточи. Нахрани кокошките, изчетка дъските на тараса, шофира до Смолян и обратно само за да заеме ръцете си с кормило. До обяд жегата се беше вдигнала толкова, че асфалтът пред къщата омекна и стана лепкав, и точно тогава чу портата.
Радка влезе тичаки, едната презрамка на дрехата ѝ скъсана, ръката ѝ раздрана от китката до лакътя, борови иглички сплъстени в разплетената ѝ плитка. Дени влезе след нея, сива в лицето, без да каже дума.
— Мамо. — Гласът на Радка се пречупи на две. — Имаше мечка.
Коленете на Марийка се подкосиха. Седна тежко на стъпалото на тараса, с лопатата още в ръка.
— Голяма като камион, мамо, кълна се, изскочи право от шубраците до старата сечища. Побягнахме, аз се спънах в корен и тя беше право върху мен, усещах миризмата ѝ…
— Как, — успя да каже Марийка, — как, за Бога, вие…
— Един мъж. — Дени най-сетне проговори, с тънък глас. — Изникна отникъде. Голям, изтормозен на вид, косата му по-дълга от раменете, дрехите — като живял в тях цяла година. Без пушка дори. Само сграбчи клон и тръгна право срещу мечката, крещеше като подивял.
— Доведе ни до пожарната пътека — каза Радка. — Не дойде по-близо. Остана на границата на гората и гледа, докато не ни видя да стигнем до къщата. Мамо, попитах го как се казва, не искаше да каже. Но попита моето име. И когато му казах — Радка — лицето му направи нещо. Като удар.
Марийка остави лопатата внимателно до перилото на тараса, по начина, по който човек слага нещо, което може да гръмне всеки момент.
— Как изглеждаше — рече тя. Не въпрос, по-скоро заповед, преоблечена като такъв.
— Висок. По-сив, отколкото бих очаквала за — не знам колко е на години. Брада до тук. Едното око има бял белег през веждата. — Радка докосна собственото си чело, за да покаже къде. — Ходи с накуцване, като нещо му е сбъркано в бедрото.
Сянката на лопатата лежеше дълга и тънка по дъските на тараса. Марийка вече беше на крака, вече вървеше към джипа, ключовете взети от кукичката до вратата, преди някое от момичетата да успее да попита накъде.
— Дени, миличка, прибирай се сега, кажи на майка си, че си добре. Радка, качвай се.
— Мамо, там е почти два километра по пожарната пътека, не можеш да я вземеш с колата, коловозите ще…
— Знам точно колко е далеко. — Гласът на Марийка беше станал равен и тих, същият глас, с който говорела в деня, когато полицейската кола влезе в двора през 1969-а. — Изходила съм този път достатъчно пъти преди седемнайсет години.
Оставиха джипа там, където пътят се превръщаше в коловози, и продължиха пеша, с темп, който караше Радка почти да подтичва — двайсет и три години, а едвам успяваше да догонва крачката на петдесет и една годишната си майка. Пожарната пътека се стесни, после се превърна в елена пътека, после в нищо — само бреза и трепетлика и обраслото изгоряло място от пожара от 64-та, порасло вече в шубрак. Марийка знаеше накъде отива. Знаела беше, в някаква заровена камера на себе си, от седемнайсет години.
В дъното на дере, което никой вече не сечеше, имаше навес, построен от събран ламаринен покрив и борови стволове, наполовина вкопан в склона, сякаш пораснал оттам. Комин стоеше наклонен отгоре, без дим сега. Марийка спря на края на поляната, с ръка притисната плоско до гърдите си, сякаш да задържи собственото си сърце на място.
Той заобиколи навеса с ръце пълни дърва за цепене, и когато я видя, изпусна всяко едно.
— Данчо.
Не беше въпрос. Марийка го каза, както се казва дума, носена сгъната в джоба седемнайсет години, омекнала по ръбовете от непрестанно пипане.
Той не се приближи. Застана там с разрушеното си лице — белегът през веждата, брадата, сивината, влязла в косата му далеко по-рано, отколкото подхождаше на мъж, невлязъл още в четиридесетте — и Марийка видяла под всичко това деветнайсетгодишното момче от снимката над полицата, онова със стиснати зъби, сякаш вече знаело, че иде нещо страшно.
— Извадиха тяло от реката тая пролет — рече Марийка. — Не беше ти, нали. Никога не беше ти.
— Течението ме повлякло под трупите при затора близо до общинската граница — рече той. Гласът му беше ръждив от неупотреба, като панта, която никой не е маслил от години. — Задържа ме толкова дълго под вода, че не знам как изплувах жив. Когато изплувах, не бях… Мамо, умът ми не беше в ред. Не знаех собственото си име почти цяла година. Докато разбрах, чух разни приказки в града. Чух, че си намерила… — очите му отидоха, за секунда, към Радка, застинала до рамото на майка си. — Чух, че си намерила утеха. Реших, че мъртвец, който се връща, само ще ти го отнеме.
— Била си тук през цялото време — рече Марийка. — Седемнайсет години.
— Не през цялото тук. Поскитах. Работих капани близо до Чепеларе, работих при един дърводобивен екип две зими под друго име. Но все се връщах в тая дерета. Не можех да се спра. — Погледна към земята. — Понякога наблюдавах къщата. Зимно време, когато дърветата бяха достатъчно голи, за да видя лампата на тараса от билото. Гледах те, как изнасяш детето да простираш пране. Гледах я как се учи да ходи, после да тича, после почти пораснала.
Ръката на Марийка намери лакета на Радка и го задържа, не за да подкрепи момичето — за да подкрепи себе си.
— Тя е твоя сестра — рече Марийка, и гласът ѝ се пречупи напълно на тая дума. — Не — Данчо, седемнайсет години оставих този град да вярва в лъжа за мен, защото не можех да понеса да им кажа, че истината е по-странна. Никога не е имало мъж. Беше само ти, завърнал се онази нощ в декември, преди да разбера какво ти се е случило, болен и гладен и не на себе си, и изчезнал преди сутринта. Мислех, че съм те измислила от мъка. Казвах си това девет месеца, докато се роди Радка и разбрах, че не съм.
Коминът на навеса изтракна веднъж в жегата, металът се охлаждаше.
— Можеше да дойдеш на прага — рече Марийка. — Във всяка една от тия седемнайсет години, Данчо, можеше да се качиш по тараса и да почукаш.
— И да кажа какво. — Челюстта му се стегна, същата упорита линия от снимката, по-стара сега, изтощена, но със същата опърничава извивка. — Че съм те оставил да погребеш празен ковчег? Че съм те оставил да стоиш над камък с моето име всеки Деветосептемврийски празник седемнайсет години, докато седях тук в тъмното, ядях заек и си казвах, че следващата пролет ще сляза долу, следващата пролет, следващата пролет?
Тогава Радка пристъпи напред, иззад рамото на майка си, с раздраната ръка забравена до тялото.
— Ти ми спаси живота днес — рече тя. — Не ме интересува каква година е или какво си си казвал. Няма да останеш тая вечер в това дере.
Той я погледна дълго — търсеше, помисли Марийка, бащата в лицето ѝ, или може би просто причина да каже не — и после нещо в раменете му се отпусна, както накрая се пречупва кол от оградата след години мраз.
— Не знам как да седна вече на трапеза — рече той. — Не знам почти как да правя нищо вече.
— Тогава ще се научиш — рече Марийка. — Както и аз се научих да простирам прането с една ръка празна там, където момче помагаше да нося кошницата. Както се научих да гледам тая снимка над полицата всяка вечер и да не падам.
Тя сама вдигна изпуснатите дърва, цял наръч цепени борови цепеници, и му ги подаде — не да ги носи, просто да има нещо в ръцете си, както подаваш на подплашено животно нещо познато, преди да го поведеш нанякъде.
— Шаро ще се разпиле, като те надуши по пътеката — рече тя. — Той не свикна с непознати. Но ще те познае. Кучетата помнят това, което хората забравят.
Данчо взе дървата от ръцете ѝ, бавно, като мъж, преоткриващ тежестта на обикновени неща, и тримата се запътиха надолу през брезите и трепетликите към пожарната пътека, към джипа, към кухнята, която още миришеше на ревен и радио, настроено малко встрани от шума, готово да им каже отново, че утре ще е жега, и дъжд нямало да има до четвъртък.
