Силвия стоеше в кухнята с каничката в ръка и слушаше сама себе си как изрича думите, които подрежда от три седмици.
„Венцислав, не мога повече."
Той седеше на масата, дясната ръка върху плота, защото лявата почти не държеше нищо след втория инсулт. Не каза нищо. Навън, в Пловдив, по булевард „Васил Априлов" мина трамвай, чу се металическото стържене през открехнатия прозорец, а по стълбището миришеше както винаги на препарата за паркет, с който портиерката Дора минаваше в петък.
Година и половина по-рано всичко изглеждаше нормално. Венцислав, на петдесет и осем, имаше малка автосервизна работилница в Кършияка, трима работници, редовни клиенти. Силвия, на петдесет и четири, работеше като счетоводител в търговска фирма за ВиК материали и се гордееше, че не е боледувала нито ден. После той се свлече от стола на закуска, чашата с кафе се счупи на плочките, а лекарят от бърза помощ в болница „Пълмед" изрече думата, която оттогава не я оставяше на мира: инсулт.
Първият инсулт беше тежък, но той се бори и се възстанови — рехабилитация, кинезитерапия, всеки ден упражнения с ластик, завързан за бравата на вратата. След девет месеца отново можеше да ходи почти нормално. Силвия вече беше започнала да спи по-спокойно. После дойде вторият инсулт, през февруари, в разгара на зимата, и този път прогнозата беше много по-внимателна.
„Някои пациенти се възстановяват изненадващо добре", каза невологът в рехабилитационния център в Хисаря. „Обещания не мога да ви давам."
Оттогава животът на Силвия се превърна в стегната мрежа от часове. Ставане в шест и половина, макар да работеше от вкъщи и можеше да поспи повече. Мерене на кръвно, подреждане на хапчетата — антикоагулант, бета-блокер, а между тях болкоуспокояващи за рамото, което я болеше от едностранното натоварване. Закуска, подпиране при изправяне, возене до физиотерапия, пазар, пране, и покрай всичко — поддържане на счетоводството на фирмата, защото иначе заплатата не стигаше.
А имаше и Футбол. Така се казваше кучето — черно-бяла помияна с кръв на бордър-колѝ, което Венцислав беше намерил месец преди първия инсулт до контейнерите за стъкло в края на улицата — кутре с прекалено големи лапи, което просто седяло и гледало минувачите, без да му обръщат внимание. Венцислав тогава му се обадил направо от улицата: „Силвия, намерих тук едно кученце, съвсем само, да го взема ли? Само временно." Тя въздъхнала, казала „да", и от временно станаха две години.
Сега Футбол стоеше сутрин на кухненската врата, тракаше с ноктите по теракота и чакаше разходка, докато Силвия се бореше със закуската.
„Чакай, Футбол, наистина нямам време за теб сега."
Тя се дразнеше на кучето, макар да знаеше прекрасно, че то няма никаква вина. Дразнеше се, защото беше просто още една задача в ден, съставен единствено от задачи.
Вечерта, в която колежката й Румяна най-сетне я убеди да изпият по чаша вино — „Силвия, от година не ходиш никъде, това не е здравословно" — Силвия облече тъмносиня рокля, която не беше обличала от цяла вечност. В огледалото видя жена с по-изострено лице, с бели кичури, които преди не беше забелязвала, защото нямаше време да се вглежда в себе си.
„Хубава си", каза Венцислав от прага, облегнат на рамката.
Тя махна с ръка, но все пак я жегна нещо.
В механата на ъгъла си поръчаха по чаша „Траминер", после още по една, и Силвия усети колко чужд й звучи езикът на нормалните хора. Румяна разказваше за дъщерята си, която от есен тръгва да учи в София, за планувания отпуск в Созопол през лятото. Силвия слушаше като човек, който мъчително превежда чужд език.
„Не издържам повече", каза тя накрая, третата чаша вече празна. „На петдесет и четири съм, а се чувствам на осемдесет и четири. Ако някой ми каже: изтрай още една година и ще ти бъде по-леко — бих го направила. Но никой не ми го казва."
Румяна сложи ръка върху нейната. „Тогава се разведи. Бракът не е робство, Силвия. Родителите му живеят ли още в Асеновград?"
„Те самите са над осемдесет."
„Ще се оправят някак."
Думата „разводи" след това тегнеше седмици наред между тях, докато Силвия не я изрече онази вечер в кухнята, с каничката в ръка.
Венцислав дълго не отговори. После спокойно: „Заради мен ли е?"
„Не. Да. Не знам вече." Избърса с опакото на ръката очите си. „Съжалявам."
„Не трябва да се извиняваш. Ти решаваш как да живееш." Пауза. „Само едно — вземи Футбол с теб. Не мога повече да го разхождам. Ако някога ми стане по-добре, ще си го взема обратно."
Тя не го взе. В обзаведената двустайна квартира на улица „Отец Паисий", в която се премести, не се позволяваха домашни любимци, а и, честно казано, куче не се вписваше в новия живот, който си представяше. На вратата, с куфара в ръка, го погледна още веднъж — в инвалидната количка, с Футбол до краката му.
„Пази се, Венцислав."
„И ти."
Прегърна го накратко, несръчно, с единствената му работеща ръка, която можеше да повдигне. После вратата се затвори.
Венцислав не можа да изведе кучето в онзи ден. Обади се на стария си колега Тодор, който помагаше две седмици — разхождаше, носеше пазар. После Тодор се разболя, съседката от долния етаж беше на море, и Венцислав трябваше сам да облече якето си — десет минути само за това — да вземе бастуна и да застане пред стълбището. Пети етаж, без асансьор, стара сграда от 1962 година в Кършияка, в която асансьор никога не е бил планиран.
Погледна стъпалата надолу. Безброй много. Но нямаше друг начин.
На площадката между четвъртия и третия етаж спря, сърцето му биеше до гърлото, пот на челото. „Не мога", процеди и поиска да се обърне назад. Тогава Футбол се притисна топло в крака му, просто застана и зачака. Венцислав го погледна, преглътна и направи следващата стъпка.
Успяха да стигнат само до пейката пред входа. Нищо повече. На следващия ден — малко по-далеч. По-следващия — още малко. След седмица — до втората пейка в двора. След два месеца — веднъж около целия блок.
При лекаря по рехабилитация, месеци по-късно, без Силвия да го придружава, а с Футбол, който чакаше отвън, лекарят прегледа старите изследвания и го накара да извърви няколко метра в кабинета.
„Правите ли това вкъщи?"
„Всеки ден."
„Преди също сте се упражнявали, но почти без резултат. Знаете ли защо?" Лекарят го погледна над очилата. „Защото преди са ви карали да го правите. Сега вие самият го искате. Личи си."
Синът му Орлин, който живееше в София и в началото всяка седмица питаше дали баща му не иска да се пренесе при него, дойде на гости след половин година и спря на прага, защото баща му стоеше прав без бастун.
„Тате — къде е бастунът ти?"
„В коридора. Понякога го взимам пак. Но не винаги."
Орлин го прегърна по-силно от обичайно. „Ако някой от вас двамата е герой", каза Венцислав и кимна към Футбол, „това е той. Той ме гонеше всеки ден по тези пет етажа."
Чак две години по-късно, когато вече година работеше на половин ден в магазин за авточасти в Столипиново, без физическо натоварване, практически без оплаквания, Венцислав предаде работилницата в Кършияка. През цялото време я беше оставил на управител, но сега, когато вече можеше да работи и въпреки това предпочиташе по-спокойната работа, я продаде за сто и двадесет хиляди лева. Разводът със Силвия вече беше влязъл в сила, преди повече от година. Сумата, след приспадане на дълговете от рехабилитацията, инвестира във взаимен фонд — заедно с Диана, която междувременно беше срещнал, защото по това време вече живееха заедно и управляваха общо домакинство.
За Силвия узнаваше само чрез Орлин. „Тя е с някой, когото срещнала в нета", разказа Орлин една вечер, несигурен дали да го споделя. „Отначало цветя, ресторанти, всичко хубаво. После започна — изчезва с дни, прибира се пияна, взима пари на заем и не ги връща."
„Тя ти разказва това?"
„Обажда се почти всяка седмица. Оплаква се." Орлин поклати глава. „Казах й, че не трябваше да те оставя. Сега си има свой собствен тежкоболен. Само без грижи от никого."
„Не говори така."
„Защо не?"
„Защото е низко да се радваш на чужда беда. Тя направи своя избор, в онзи момент й се е струвал правилен. Всеки има право да сгреши."
Силвия не знаеше нищо за всичко това. Някои вечери седеше в апартамента на „Отец Паисий", слушаше съседите отгоре да се карат, и мислеше за мириса на препарат за паркет в старото стълбище, без да знае точно защо.
Онова, което узна по-късно — чрез обща позната — беше колко всъщност е донесла продажбата на работилницата. По време на брака не беше видяла нито лев от нея, освен парите, които отиваха за наем и лекарства; продажбата се случи след развода. При делбата на имуществото, която обхващаше увеличението на стойността на работилницата през годините на брака, й беше присъдена сума от деветнайсет хиляди лева — нейният законен дял, изчислен на база на оценката на фирмата към момента на раздялата, а не по-късната продажна цена.
Седеше с тази цифра на листа от адвоката по развода и не мислеше за отмъщение. Подписа споразумението, сгъна листа, прибра го в кафявия плик, който си беше купила специално за тези документи, и отиде в банката, за да прехвърли парите по собствена сметка — първата й сметка от петнайсет години, която носеше само нейното име. Никаква обща сметка, никакво пълномощно за никого. Деветнайсет хиляди лева, нейният дял, нейното начало.
Една сутрин през август, четири години и половина след онзи ден с каничката в ръка, Венцислав стоеше в Градската градина на Пловдив и откопча каишката. Футбол остана за миг седнал, сякаш трябваше да се увери, после се стрелна напред, през мократа трева, с уши на ветреца, докато след двадесет-тридесет метра спря и се обърна — точно както на площадката между четвъртия и третия етаж, когато чакаше дали мъжът зад него още идва. Венцислав вдигна ръка, не като знак, просто така, и тръгна след него, без бастун, в собствено темпо, докато кучето вече пак хукваше, връщаше се и отново хукваше, сякаш всеки ден трябваше да доказва разстоянието наново.
