Снаха ми Диана ми звънна в понеделник следобед — закъснявала в зъболекарския кабинет, можех ли да взема Елица от училище. Обичайна работа, нали съм пенсионер и живея на седем минути с колата от там. Не предполагах, че този ден ще остане в главата ми с години.
Елица е на петнайсет, в девети клас е в една от гимназиите до Тримонциум. Обикновено се качва в колата, хвърля раницата отзад и веднага ми разправя нещо — за контролно по география, за някое момче от паралелката, за песен, която е пуснала по два пъти. Онзи понеделник беше различно. Седна, затвори колана и само ме целуна по бузата, без да ме погледне в очите. Попитах как е минал денят. „Нормално", каза. Пуснах радиото — тя иначе винаги протестира и включва телефона си към уредбата, но този път не го направи.
Подминахме завоя към тях и аз почнах да намалявам, за да паркирам пред блока. Тогава тя каза тихо: „Бабо, моля те, не искам още да се прибирам." Не плачеше. Точно това ме стресна повече, отколкото ако беше със сълзи на очите.
Попитах я къде иска да отидем. Каза, че няма значение. Продължих извън центъра, покрай Небет тепе, и спрях колата до една бензиностанция, купих две кутийки боза и един симид от будката до нея, защото знаех, че тя не е хапвала нищо след училище. Седнахме на пейка близо до старите турски гробища, откъдето се вижда целият град долу.
Мълчахме доста. Аз броях в ума си колко въпроса имам право да задам, преди да стане изтезание за нея. После тя сама заговори. От седмици се карала с майка си заради оценките и заради това какво иска да следва занапред. Диана настоявала тя да кандидатства в езикова гимназия с профил по математика, защото „оттам има врати навсякъде". Елица искала текстилен дизайн — рисуваше от малка, беше ми показвала скицник пълен с модели на дрехи. Спорът бил нараснал отвъд темата за учене. Диана й казвала, че хвърля таланта си на дребни неща, а Елица чувствала, че майка й смята всичко, което тя обича, за несериозно.
Онази сутрин се били скарали точно преди да тръгнат за училище. Диана, ядосана, й хвърлила думите: „Някой ден ще разбереш, че само се опитвам да не допусна да объркаш живота си." Елица носила тази фраза с нея цял ден като камък в джоба. „А ако го объркам?", попита ме. „Чак такава трагедия е?"
Не знаех как да й отговоря без да застана срещу дъщеря си. Диана е добра майка — работи по десет часа на ден в кабинета, за да осигури на децата си неща, които тя самата не е имала. Точно затова разбирах и двете. Разказах на Елица нещо, което Диана знаеше само наполовина.
Когато дъщеря ми беше на седемнайсет, искаше да учи в София, в текстилен техникум, далеко от Пловдив. Аз настоях да остане тук, да кандидатства в нашия град — измислих хиляди практични причини, но истината беше, че не бях готова да я пусна. Диана завърши накрая друго и години наред ми го натяквала — по рождени дни, по празници, винаги намираше начин да спомене онова лято.
„Майка ти и аз си приличаме повече, отколкото тя би искала да признае", казах на Елица. Тя се засмя едвам-едвам. После ме помоли да не казвам веднага на Диана всичко, което си говорихме. Отговорих й, че мога да запазя лично разговор, но не искам да ставам човек, който крие проблеми между тях.
Предложих й — ако поиска, да отидем заедно да говори с майка си. Тя кимна леко, без да отговори нищо конкретно.
Вечерта, когато я прибрах, Диана отвори вратата с престилка, още вързана през кръста, и четка за зъби в ръка — явно беше изтичала от кабинета направо към печката. „Къде се бавите толкова, притеснявах се вече" — каза тя, с глас, опънат като струна. Елица мина покрай нея мълчешком, към стаята си. Останах за пет минути. Диана стоеше с ръка на дръжката на хладилника, без да я отваря. „Нещо станало ли е?" — попита ме. Казах само, че Елица има нужда първо да я изслуша, преди да й отговаря, и си тръгнах, преди Диана да успее да ме попита нещо повече.
Два дни по-късно Диана ми звънна сама, в десет вечерта, малко преди да заспя. Гласът й беше различен — по-нисък, по-предпазлив. Казала на Елица да остане будна по-дълго, седнали двете на леглото в стаята на внучката ми, скицникът отворен между тях. Диана признала, че никога не го е разглеждала истински — само го бутала настрани, когато минавала да събере прането. Сега разгледала всяка страница, попитала какъв плат е нарисуван на една от роклите. Не стигнали до решение — текстилен дизайн, математика или нещо друго — но се разбрали да отидат заедно в две училища на ден на отворените врати.
„Обидена съм малко", каза ми Диана през телефона. „Че първо на тебе е казала, не на мен." Напомних й колко пъти самата тя, на нейната възраст, тичаше първо при леля Йорданка от третия етаж, преди да дойде да ми каже нещо важно.
В слушалката настъпи пауза, после се чу шумолене — Диана явно сядала някъде, може би на ръба на леглото.
„Вярно е", каза тя накрая. „Бях забравила."
Затворихме телефона. Прибрах скицника на Елица, който беше забравила в колата ми сутринта — разтворен на страница с рокля с дълъг ешарп, нарисуван с избелял зелен цвят. Сложих го на масичката до входната врата, за да не забравя да й го върна на сутринта, и загасих лампата в хола.
