Мира стъпи навън и застина — беглата сянка отвъд живия плет не мръдна. Очи, впити в нея, тежки и предпазливи. Старо немско овчарско куче, козината му сплъстена, опашката прибрана между краката.
— Нуредин, ела да видиш. — Гласът й прозвуча по-остро, отколкото искаше.
Мъжът й остави кашона с чинии на стълбите пред входа и приближи. Къщата в Трявна бяха купили преди две седмици — с последните пари, останали след продажбата на апартамента в Габрово. Нуредин бутна внуковите люлки на балкона, за да минат с мебелите, и сега стоеше на прага с ключовете в ръка, като човек, който още не вярва, че те са негови.
— Чия е тази хрътка? — попита той.
— Може да е бездомна.
— Тук, на km осемнайсет от шосето? — Нуредин поклати глава. — Няма да стигне бездомно куче дотук сама.
Мира направи крачка напред. Кучето изръмжа — ниско, предупредително, без да откъсва очи от Нуредин.
— Добре де, добре. — Тя отстъпи с вдигнати ръце. — Хайде да внесем багажа, после ще му мислим.
Довечера дъждът плющеше по керемидите, а те още разопаковаха кутии в хола с печката уиндоуз, дъхаща на мухъл и стари цигари от предишния собственик. Някой стържеше с нокти по вратата на терасата. Тихо скимтене.
— Пак е тук — каза Нуредин, дръпна пердето и видя силуета на кучето, свито на прага, с муцуна подпряна на лапите.
— Не си е тръгнало цял ден.
— Утре ще се обадим на кметството в Трявна, може да имат координатор за бездомни животни.
Легнаха си без да си говорят. Вратата към терасата остана леко открехната — Мира я остави такава, уж да влиза хладен въздух.
Сутринта къщата миришеше на кафе и на влажната пръст, която идваше от градината. Съседката се появи малко след девет — жена на около шестдесет и пет, с престилка на цветя и чехли, подпряла се на оградата сякаш отдавна чакаше повод.
— Вие сте новите собственици! Аз съм баба Деса, живея три къщи по-нататък, към чешмата. — Говореше бързо, неспокойно. — Виждам ви колата от вчера и реших да намина. Никой друго не идваше тук, откакто почина дядо Величко. Племенниците му продадоха къщата само за три седмици и изчезнаха.
— Дядо Величко — това е бившият собственик? — попита Мира.
— Да, добър човек беше, само затворен много. Откак му умря жената, се затвори съвсем. С Боруна си говореше, с кучето.
— Боруна?
— Е да, кучето! — Баба Деса плесна с ръце и погледна през двора. — Боже, ето я! Разбира се, няма къде да отиде, нали й е единственото място. Дядо Величко я водеше навсякъде, казваше — "тя ми е последната роднина останала".
Нуредин и Мира се спогледаха.
— А наследниците не се сетиха за нея? — тихо попита Нуредин.
— Какви наследници, племенници бяха! Докато беше жив, не му се обаждаха. Като почина — на другия ден дойдоха с адвокат. Погребаха го набързо и веднага повикаха агент за имота. Продадоха всичко за три седмици — мебели, инструменти, дори пчелните кошери. За Боруна не си спомниха.
Баба Деса въздъхна, гледаше кучето с присвити очи.
— Много е отслабнала. Нося й кашкавал понякога, ама не приближава. Страх я е май. Или чака още.
Когато съседката си тръгна, Мира отвори хладилника и извади резен кашкавал и останала наденица от предния ден.
— Не е наш проблем, Мира — каза Нуредин.
— А на кой е? — попита тя, режеше наденицата на тънки резени. — Няма никой.
— И ние нямаме много повече — започна той, но спря на средата на изречението.
Вечерта Нуредин седна на стълбите пред входа и наблюдаваше как Мира приближава с миската храна. Кучето подуши, но не докосна нищо. Само гледаше предпазливо.
— Страх я е от тебе — каза Нуредин. — Остави я на мира.
— Просто искам да помогна. — Мира се върна с празната миска. — Не е виновна, че я зарязаха.
— Да не искаш да я вземем? — В гласа на Нуредин се усети раздразнение.
— А какво лошо има? Търси дом.
— Ние самите не знаем дали това е наш дом! — почти извика той. — Избягахме тук…
Млъкна и се обърна към градината. Мира видя как раменете му се стегнаха. Позната поза. Затворена врата.
— Ще имаме нов живот — каза тя тихо. — И може в него има място и за нея.
— За кого? За кучето, което изоставиха? — Нуредин се усмихна горчиво. — Ти все се опитваш да спасяваш някого, Мира. Няма никой, който да има повече нужда от спасение от нас самите. Но кой ще спаси нас?
Легнаха без да разговарят. Мълчанието между тях тежеше, душно, като преди буря в месец юли, когато въздухът в Тревненския балкан е толкова гъст, че лепне по кожата.
Около три часа през нощта Мира се разбуди от вой. Дълъг, протяжен, пълен с тъга, която стяга гърлото. Нуредин не беше до нея. Тя сложи халат и излезе в коридора. Вратата на терасата беше открехната.
На стълбите седеше Нуредин, превит напред. На няколко метра — Боруна, вдигнала глава към звездите, виеше отново.
— Знаеш ли, — каза той, без да се обърне, — в Габрово имахме апартамент на седмия етаж. Нощем ставах и излизах на балкона. Искаше ми се да закрещя — ей така. Но там, в блока, не можеш дори да извикаш. Веднага ще дойде полиция, ще се обадят съседите.
Той се сви още повече, раменете му треперяха.
— Ти поне имаш глас — каза, гледайки кучето. — А аз нямам даже и това.
Мира седна до него. Боруна млъкна и ги гледаше напрегнато, сякаш също чакаше.
— Не съм готов — прошепна Нуредин. — Нито за нова къща. Нито за това куче. Нито за живота, който искаш да започнеш. Аз съм още там, Мира. Още в болницата в Габрово. Още чувам медицинската сестра да вика по коридора: "Реанимация, веднага!" Още виждам неговите маратонки до вратата на стаята. Не успях да го спася.
Мира сложи ръка на рамото му. Той не се отдръпна.
— Никой от нас не успя — каза тя. — И цели осем месеца се опитвах да убедя себе си, че не сме виновни. Но знаеш ли, може въпросът не е във виновността. Може въпросът е в това, какво се случи после. В това как се изгубихме един от друг.
Боруна приближи и седна срещу тях. Сега бяха трима — в нощта, под звездите на Балкана.
На сутринта Нуредин се събуди от странно чувство. Часовникът показваше почти единайсет. На кухненската маса го чакаше бележка:
"Отивам до Габрово, трябва да взема някои неща. Ще се върна довечера. Храни Боруна, моля. Кучешката храна е в пакета до хладилника. М."
Той излезе на двора. Боруна не беше нито на стълбите, нито до оградата. Нищо.
Към обяд Нуредин тръгна към стопанската барака, за да провери градинските инструменти. Между старите крушови дървета, сред неразтребените шумки от есента, чу тихо скимтене.
Боруна лежеше на хълбок до бараката, дишаше тежко. При вида му опита да се изправи и веднага падна.
— Еее, какво стана с тебе? — Нуредин приближи и видя кръв по лявата страна на тялото. Разкъсани рани, кал, прилепени листа.
— Мамка му — изпусна той. — Къде се вря?
Вдигна я внимателно, усети ребрата й под козината. В къщата я положи на старо одеяло в хола и почисти раните с кислородна вода. Съседът, минал покрай оградата, каза че наблизо има овцеферма с пазачки — може Боруна да е припаднала там нечакано.
— Утре сутрин ще я водим при ветеринар в Трявна — каза Нуредин, докато превързваше раната на хълбока. — Ще се оправиш.
Мира се обади по телефона — забавяла се в Габрово, щяла да нощува у приятелка, щяла да се върне на следващия ден. Той остана цяла нощ до кучето на пода, усещаше горещия й език по ръката си, слаб, сякаш през сила.
— Не исках да останеш — каза й тихо. — Мислех — още една отговорност, за която не съм готов. Страхувах се, че няма да се справя. Че пак няма да спася.
На сутринта Боруна вече можеше да лочи вода сама.
Минаха три месеца. Ветеринарят в Трявна беше категоричен — раните бяха дълбоки, но без инфекция, и с антибиотик и покой кучето щеше да се възстанови напълно. Първите седмици Боруна почти не ставаше. Мира и Нуредин се редуваха на смени — сменяха превръзки, даваха лекарства, грееха вода.
— Готови за разходка? — Мира излезе с престилка, брашно по бузите. Отново пекла пита като преди всичко.
— Чакаме те — усмихна се Нуредин. — Нали, Боруна?
Кучето лавна в отговор.
Спряха на хълма над къщата, откъдето се виждаше целият Тревненски балкан, боровите гори и реката долу. Боруна седна до крака на Нуредин.
— Днес Тимур щеше да стане на десет — каза Мира, гласът й се пречупи на втората дума.
Нуредин я прегърна през рамото. Не казаха нищо повече. Стояха така, докато небето над балкана не стана тъмносиньо, а Боруна остана между тях, опряна до двамата, сякаш пазеше мястото, което вече никой нямаше да й отнеме.
