Тайната на старата картичка Преди години, когато още не подозирах какво ми е отредило бъдещето, Магдалена
Никаква магия Новата година настъпваше бързо и настойчиво като влак-експрес. На мен, Лиляна, от тази
Никаква магия Нова година наближава стремглаво и неумолимо, като влак, който не може да бъде спрян.
Малка Мария никак не можеше да разбере защо родителите ѝ не я обичат. Бащата тя дразнеше, а майката сякаш
Ти не си ми жена: ние никога не сме влизали в общината, нали? Каква жена? В община ли сме ходили?
Ехо в нощта В отделението за рехабилитация влезнах две седмици преди Коледа. По-рано не стана нямаше
Ехо в нощта В отделението по рехабилитация лягнах две седмици преди Коледа. По-рано и да исках, не можеше
Просто завиждате
– Мамо, сериозно ли говориш? Ресторан „Пражки мост“? Това са поне двеста лева на човек само за вечеря!
Иван захвърли ключовете на рафта, така че издрънчаха в стената. Олга се обърна от печката, където бъркаше соса, и веднага забеляза как ставите на пръстите му са побелели от напрежение.
Още няколко минути той изслушваше майка си по телефона, после изруга ядно и затвори.
– Какво стана?
Вместо отговор Иван се строполи тежко на кухненската маса и се втренчи в чинията с картофи. Олга изключи котлона, избърса ръце в кърпата и седна срещу него.
– Иван…
– Мама тотално превъртя. Сериозно, Олга. Помниш ли този… Валентин от танците?
Тя кимна. Свекървата бе споменавала новия си приятел преди месец, свенливо, като ученичка. Тогава беше мило – вдовица на 58, пет години сама, танцова школа към читалището и ей ти го – галантен кавалер с вечно изгладена риза.
– Та значи… – Иван изблъска чинията. – Три пъти го води на „Пражки мост“ за две седмици! Купи му костюм за хилядарка! Миналия уикенд бяха във Велико Търново – познай кой плати хотела и екскурзиите?
– Мария Василева.
– Позна. – Прекара ръка през лицето си. – Мама събира тия спестявания от години – за ремонт, за черни дни. А сега ги харчи за някой, когото познава месец и половина! Чист цирк…
Олга замълча, търсейки думи. Свекървата ѝ беше романтична, наивна, вярваща сляпо в приказки, дори на тази възраст.
– Слушай… – хвана ръката му. – Мария Василева е пълнолетна. Нейни са парите, нейно е решението. Не се меси, тя сега никого няма да чуе.
– Олга, тя прави груба грешка!
– Да, нейно право е да греши. А и мисля, че преувеличаваш.
Иван само сви рамене.
…Два месеца отлетяха неусетно. Разговорите за Валентин стихнаха – свекървата звънеше рядко и говореше уклончиво. Олга реши, че романът е изгаснал.
Затова, когато в неделя вечерта на вратата се позвъни и на прага се появи Мария Василева, Олга не можа да разбере какво става.
– Деца! Скъпи мои! – свекървата влетя у дома, обгърната в шлейф сладък парфюм. – Той ми предложи! Вижте! Вижте!
На пръста ѝ блестеше пръстен с малък камък. Евтин, но в очите ѝ той бе цял диамант.
– Женим се! Следващия месец! Той е… – Притисна длани към бузите си и се засмя като момиче. – Не вярвах, че на тази възраст ще преживея нещо такова…
Иван я прегърна, а Олга видя как раменете му се отпуснаха. Може би не всичко е толкова зле; може би Валентин я обича наистина.
– Поздравления, мамо. – Усмихна се. – Заслужаваш щастие.
– А вече преписах апартамента на негово име! Вече сме истинско семейство! – изстреля Мария Василева и времето спря.
Олга спря да диша. Иван се сепна, сякаш удрян от стена.
– Какво каза?
– Апартамента. – Макна с ръка, не виждайки лицата им. – Да знае, че му вярвам. Така е в любовта – всичко е доверие!
Настана тишина. Чуваха се само часовниците в хола.
– Госпожо Василева… – Олга проговори спокойно и бавно. – Преписахте жилището си на човек, когото познавате три месеца? Още преди сватбата?
– И какво? – Свекървата вирна брадичка. – Вярвам му, той е човек на честта. Не като вас – вие мислите лошо за него.
– Нищо не мислим… Но поне изчакайте, докато го опознаете… Не бързайте…
– Нищо не разбирате от истински чувства! Знаете ли какво е доверие?
Иван най-накрая проговори:
– Мамо…
– Не! – Тропа с крак. – Не искам да слушам! Просто ми завиждате на щастието! Искате всичко да провалите!
Тя изхвърча, затваряйки вратата с трясък.
…Сватбата беше скромна – гражданско на „Иван Вазов“, рокля от секънд хенд, три рози. Но Мария Василева сияеше. Валентин – зле прикриващ мазната си усмивка – беше перфектен кавалер на повърхността.
Олга го наблюдаваше. Нещо в очите му не беше наред: студени, пресметливи. Привидна доброта, изпипан номер.
Не каза нищо. Кой ли я щеше да я чуе?
…Първите месеци Мария Василева звънеше всяка седмица, възторжена и изпълнена с щастие: „Той ме води по ресторанти и театри!“ Иван слушаше и мълчеше.
Измина цяла година. А после – звън на вратата.
Олга отвори и видя пред прага остаряла жена, сгърчена и отслабнала с десет години. Шарено, износено куфарче.
– Изгони ме. Разведе се и ме изхвърли. Жилището вече е негово по документи.
Олга я пусна безмълвно.
Седяха на чай, а свекървата плачеше тихо, отчаяно.
– Всичко дадох за него… А той…
Олга не прекъсна, просто я галеше по гърба.
Иван се върна от работа, видя майка си и лицето му се втвърди.
– Иване… – Мария протегна ръце. – Сине, няма къде да живея. Моля те, не ме оставяй… Децата трябва да помагат на родителите, така е…
– Стоп. – Вдигна ръка. – Стоп, мамо.
– Пари нямам. Всичко дадох. Пенсията е малка…
– Предупредих те.
– Какво?
– Казах ти – не бързай. Опознай човека. Не преписвай жилището. Помниш ли какво ми каза?
Мария сведе очи.
– Че не разбираме любовта. Че ви завиждаме на щастието… Помня, мамо!
– Иване… – проплака Олга, но мъжът поклати глава.
– Нека чуе! Възрастен човек си. Направи избор. Игнорира всички. Сега искаш да оправяш последиците с моя помощ?
– Но аз съм ти майка!
– Затова се ядосвам! Писна ми да гледам как съсипваш живота си, а после идваш при мен с празни ръце!
Свекървата се смачка съвсем.
– Излъга ме… Аз наистина го обичах…
– Точно така. Вярваше му дотолкова, че му даде апартамента. Гениално, мамо. А нали същият този апартамент татко го купи!
– Прости… Сляпа бях… Само дай ми още един шанс…
– Възрастните носят отговорност за решенията си. Търси квартира. Намери работа. Оправяй се, както знаеш.
Мария напусна със сълзи. Олга цяла нощ не заспа, държейки ръката на Иван. Той мълчеше.
– Правилно ли постъпих? – прошепна по изгрев.
– Да. Жестоко, но правилно.
Сутринта Иван взе стаичка за майка си в крайния квартал и плати шест месеца. Това бе последната му помощ.
– Нататък – сама, мамо. Помощ само по съдебни дела. При нас повече не…
Олга слушаше и мислеше за справедливостта. Че най-строгите уроци са най-важни. Че свекървата си получи заслуженото.
И в душата ѝ беше и горчиво, и спокойно. И не я оставяше усещането, че това не е краят. Че всичко някак ще се нареди… Мамо, ти наистина ли го мислиш? Ресторант България? Там поне по двеста лева на човек ще отидат!
Мамо, ти сериозно ли? Ресторан Стара София? Това са поне двеста лева на човек за вечеря! Станимир захвърли
