Įdomybės!

Младата ми снаха не знае дори елементарни неща… Какво трябва да направя? Свекърва ми почина преди няколко години и след като я изпратихме, си обещах да спазвам златното правило: или говорим добро за покойните, или мълчим. Заклех се и още нещо – каквато и снаха да влезе в дома ни един ден, никога няма да стана като нея. Но едно са намеренията, а друго – житейските ситуации. Единственият ми син, Алекс, навърши 25 и началото на лятото доведе вкъщи приятелка. Вярна на решението си да не се меся по никакъв начин, приех момичето с отворено сърце… и с наполовина затворени очи. Казах си, че няма да я гледам с презрение, няма да ѝ търся кусури, няма да ѝ давам уроци – всичко това правеше покойната ми свекърва, докато стигнахме до там, че се мразехме. Не искам да прогоня нито Алекс, нито приятелката му. Честно – дори ми е приятно да им приготвям кафе, знам кой какво обича за закуска и ги глезя уикендите, през седмицата нямам време за такива “екстри”. Тогава изчезвам – с мъжа ми на язовир, при приятелки или при майка ми да правим лютеница и туршии. Те остават сами у дома. Но се случи нещо уж забавно, което всъщност ме впечатли и реших да го споделя. Една вечер девойката показа новата си блуза, която си беше купила по път за вкъщи от работа. Не беше скъпа, а и цената допълнително паднала, защото й липсваше копче. Облече я – стоеше й много добре и със сигурност ѝ отиваше. На следващия ден, петък, тръгнахме заедно на гости и я попитах дали иска да облече новата си блуза… Не я облече, защото… не могла да си пришие копчето. О, да! – изпуснах, казах го, но наистина бях изненадана как едно 22-годишно момиче няма игла, конец и не може да си пришие копче. И си казвам – утре, скъпа моя, как ще изглеждаш? Как ще се грижиш за къщата и семейството, как ще взимаш важни решения. Семейни случки… И сега не знам какво да направя – дали просто да ѝ пришиа копчето и да не мисля повече, или да ѝ покажа как се прави, или да я оставя – ако иска ще го направи, ако не – ще си държи блузата без копче. Едно е сигурно – не искам да стана лоша свекърва, вече съм виждала това и не ми харесва.

Знаеш ли, смятам, че няма човек, който да не се е сблъсквал с подобна ситуация Та, седни удобно, ще ти разкажа.

Įdomybės

0230

Майка не бе посрещната от роднини пред родилното отделение, защото отказа да се раздели с дъщеря си…

Мама не чака роднините пред родилния блок, защото не иска да остави дъщерята сама Светлия, простъркан

Įdomybės

0181

Без късмет няма щастие — Как можа да се оставиш, глупачке! Кой ще те иска с дете на ръце? И как ще го гледаш?! Да не мислиш, че ще ти помагам! Отгледах те, няма да ти нося товара повече! Напусни дома ми веднага, вземи си нещата и да не съм те видяла! Марийка слушаше виковете с очи, забити в пода. Последната ѝ надежда, че леля ѝ ще я остави поне докато си намери работа, угасваше пред очите ѝ. — Ако беше жива мама… Тя не познаваше баща си, а майка ѝ почина преди петнадесет години – прегазена от пиян шофьор на пешеходната пътека. Социалните искаха да я изпратят в дом, но тогава се появи далечна роднина – втори братовчед на майка ѝ. Тя я взе при себе си, имаше къща и добра заплата, удобни за документите. Живееха в покрайнините на малко градче в Южна България, където лятото беше горещо, а зимата дъждовна. Момичето никога не беше гладувало, обличано прилично, научено да работи от малка – в къща с двор и животни винаги имаше работа. Може би не ѝ достигаше майчината обич, но кого го вълнуваше това? Учеше добре. След гимназията влезе в Пловдивския университет по педагогика. Годините минаха неусетно, а сега, с диплома в ръка, се връщаше в родния град. Но този път с тежко сърце. — Махай се веднага, да не те видя повече! — Лельо Вирджиния, поне… — Казах! Момичето взе куфара и излезе на юлската горещина. Как беше стигнала дотук? Унижена, отхвърлена, с едва забележимо коремче – но не отрече бременността, не можа да излъже. Трябваше да намери подслон. Вървеше със сведена глава, потънала в мисли, когато я заговори глас: — Искаш ли вода, мила? Закръглена жена, към петдесетте, я погледна внимателно. — Влез, ако си добра. Подаде ѝ стомна с хладка вода. Марийка седна на пейката и пи жадно. — Може ли да постоя малко? Голяма жега… — Стой, дете. Откъде си? Виждам, че си с багаж. — Завърших студентка, търся работа като учителка. Но няма къде да живея… Знаете ли някой, който да отдава стая? Жената, Рада се казваше, я огледа. Чиста, но с умора в очите. — Може да останеш при мен. Няма да искам много, но да плащаш навреме. Ако си съгласна, ела да ти покажа стаята. Рада се зарадва на компанията и на допълнителния доход в затворения град. Заведе я в малка стаичка с изглед към градината. Легло, стар гардероб, масичка – достатъчно. Следващите дни Марийка се настани и започна да работи. Сближи се с Рада, помагайки и в домакинството. Всяка вечер пиеха чай под асмата, говорейки за живота. Бременността ѝ вървеше добре. Девойката разказа историята си: за Иван, любимият ѝ от университета, син на богати учители, който я заряза при първата новина. Взе парите, които ѝ остави той – знаеше, че ще ѝ трябват. — Добре си направила, че не си се отказала, измърмори Рада. Невинното дете ще ти донесе радост. В средата на февруари започнаха болките. Рада я заведе в болницата. Марийка роди здраво момченце – Илия. Когато бяха в стаята, дочуха за новородено, момиче, чиято майка избягала след раждането. — Някой ще я нахрани ли? Много е слаба – каза сестрата. Марийка взе бебето на ръце. Малко същество, бяло като сняг. — Ще те нарека Малина, прошепна. Когато капитан Деян Георгиев, баща на момиченцето, се появи, всичко се промени. В деня на изписването ги чакаше кола с балони в синьо и розово. Военният ѝ помогна да се качи, подаде ѝ две пакета: един син, друг розов. Градът говореше месеци наред за сватбата. Капитанът, впечатлен от добротата на девойката, ѝ предложи брак. А Марийка, с Илия в обятията и осиновената Малина, влезе в нов живот. Кой би повярвал, че един горещ летен ден и една стомна вода ще обърнат живота на всички? Така е животът – обръща страници, които никога не си чел.

Без късмет няма щастие Как можа да се оставиш, глупачке! Кой ще те иска сега, с дете в утробата!

Įdomybės

025

Без късмет не идва щастието — Как се остави да те вземе, луда главо! Кой ще те иска сега с дете на ръце! И как мислиш да го гледаш?! Помощи няма, да си знаеш! Аз те отгледах, сега и твоята тежест ли ще нося? Махай се от дома ми, вземи си нещата и да не те виждам вече! Мария слушаше упреците, с поглед забит в земята. Последната ѝ надежда, че леля ѝ ще я остави поне докато си намери работа, се разсейваше пред очите ѝ. — Ако беше жива мама… Баща си не помнеше, а майка ѝ почина преди петнадесет години — прегазена от пиян шофьор на пешеходната пътека. Социалните щяха да я изпратят в дом, когато неочаквано се появи далечна роднина — втори братовчед на майка ѝ. Тя я прибра, къщата и заплатата ѝ стигаха за изхранване. Живееха в покрайнините на малко градче в Южна България, където лятото е знойно, а зимата — влажна. Момичето никога не беше гладувало, облечено прилично, научено на труд от малка — в къща с двор и животни винаги има работа. Може би ѝ липсваше майчина ласка — но кого го е грижа? Учеше добре. След гимназията влезе да учи педагогика. Годините на студентството отлетяха — и ето я с диплома, обратно в родния град. Но този път — със свито сърце. — Махай се, да не те виждам повече! — Лельо Ванче, ама поне… — Казах вече! Момичето взе куфара и излезе на пекливия ден. Как стигна дотук? Унижена, отхвърлена, с едва личащото се коремче — но не можа да скрие бременността. Трябваше да намери подслон. Вървеше приведена, притихнала в мислите си, когато глас я спря: — Искаш ли вода, мило? Едра жена на около петдесет, я гледаше изпитателно. — Влез, ако си от добро. Подаде ѝ кана студена вода. Мария седна на пейката и пи жадно. — Може ли да постоя малко? Жегата е… — Сядай, дете. Откъде си? Виждам — имаш багаж. — Завърших педагогика, търся си място учителка. Но нямам къде да нощувам… Знаете ли някой, който отдава стая? Жената, казваше се Руска, я разгледа. Чиста, но с тъмни кръгове под очите. — Ако искаш, стой при мен. Не ще искам много, но плащаш навреме. Ако си съгласна — ще ти покажа стаята. Доволна от компанията и допълнителния доход в това откъснато градче, Руска я заведе в малка стаичка с прозорец към градината. Легло, стар гардероб, маса — напълно достатъчно. През следващите дни Мария се настани и заживя. Сприятели се с Руска, помагаше ѝ в домакинството. Всяка вечер пиеха чай под асмата и си бъбреха за живота. Бременността вървеше добре. Момичето сподели историята си: Иван, любимият ѝ от университета, син на богати учители, я оставил щом разбрал. Взе парите, които ѝ остави — щяха да ѝ потрябват. — Добре си направила, че не си посякла детенцето, промърмори Руска. Невинното ще ти върне радостта. През февруари започнаха болките. Руска я заведе в болницата. Мария роди здраво момченце — Илия. В стаята дочула за новородено — момиченце, изоставено от майка си веднага след раждането. — Има ли кой да я нахрани? Слаба е — каза сестрата. Мария я взе на ръце. Малко същество, бяло като сняг. — Ще те нарека Малина, прошепна. Когато капитан Димитър Георгиев, бащата на момиченцето, се появи, всичко се промени. В деня на изписването ги чакаше кола с балони — сини и розови. Офицерът ѝ помогна да се качи, подаде ѝ два пакета — един син, един розов. Месеци наред градът говори за предстоящата сватба. Капитанът, впечатлен от добротата на момичето, ѝ предложи брак. А Мария, прегърнала Илия и осиновената Малина, пое към нов живот. Кой би повярвал, че един горещ летен ден и глътка вода ще променят съдбата на толкова хора? Такъв е животът — обръща страници, които никога не си чел.

Без късмет няма щастие Е, как можа да се оставиш така, глупава ли си! Кой ще те иска вече с дете на ръце?

Įdomybės

0444

Скъпият ми все още е женен за жена си и имат дъщеря – нашият семеен живот, новото жилище и въпросите за бъдещето, докато майка ми настоява да ми предложи брак и се чудя как се нарича този брачен триъгълник?

Съпругът ми все още е женен за жена си и има дъщеря. Много обичам моя съпруг. Заедно сме вече повече

Įdomybės

050

ЗАБАВНО ИЗКУШЕНИЕ: РЕПЛИКА НА ВРЕМЕТО В БЪЛГАРИЯ

ЗАБРАВЕНО РАЗСЪЛЕДИЕ. – Рада, ти ли си? млада жена спря, усмихната, и завъртя глава надясно, където

Įdomybės

033

Моят любим все още е женен за жена си и има дъщеря – как живеем като истинско семейство в София, отглеждаме син, купихме първия си апартамент и се боря с дилемата: кога ще избере официално мен?

Милият ми още е женен за жена си и има дъщеря. Обичам съпруга си страшно много. Заедно сме повече от

Įdomybės

026

Вечната вярност на Фьодор: Любов, мълчание и селски страсти в българското село – История за семейството, спомените и тайните на еднолюбец сред приказките и клюките на нашенските съседи

ЕДИНСТВЕН ЛЮБОВ На погребението на жена си, Петър не пророни сълза. Гледай го ти, казвах аз не е обичал

Įdomybės

0158

— Откъде имате тази снимка? — Иван посивя, когато видя на стената изображение на изчезналия си баща…

Откъде имате тази снимка? Иван побледна, веднага забелязвайки на стената портрет на изгубения баща Когато