Įdomybės!

И добрите ги изоставят: Историята на Анна – красива, умна, с червен диплом, мечтала за щастливо семейство, но срещна неочаквани изпитания в брака с Виктор, роден син, кариера и сблъсък с очакванията на съвременното българско семейство

От огледалото към Анка гледаше красива жена на тридесет и пет години с тъжни очи. Тя не можеше да проумее

Įdomybės

0457

И добрите ги напускат: Историята на Анна – тридесет и пет годишната жена със “златна диплома”, идеално семейство в представите, разбита мечта и неразгаданият свят на българските мъже

От огледалото към Анета гледа красива жена на тридесет и пет години с тъжни очи. Тя не може да разбере

Įdomybės

0114

Дългоочакваната внучка Баба Надежда не спираше да звъни на сина си Петър, тръгнал на поредното си плаване с кораб. Връзка, разбира се, пак нямаше. – Ох, какви ги направи пак, сине! – въздъхна тя разтревожено и отново набра познатия номер. Да звъниш – не звъниш – няма да се обади, докато не стигне до най-близкото пристанище. А това може и да не е скоро. А сега такова нещо се беше случило! Баба Надежда вече не мигваше втора нощ – ей това, сине, си надробил! *** Тази история започна още преди няколко години, когато Петър не си и мислеше да работи в морето. Синът вече беше мъж, а с жените все не му вървеше – все му се виждаха „неистински“! Баба Надежда с болка гледаше как се провалят една след друга неговите връзки с наистина свестни и симпатични – според нея – момичета. – Тежък характер имаш! – казваше тя на сина си. – Всичко ти е криво! Коя жена ще те изтрае? – Не разбирам упреците ти, мамо. Ти само искаш снаха, без значение що за човек ще е. – Е, как пък да е без значение! Важно ми е да те обича и да е добра! Петър мълчеше многозначително, а баба Надежда това ужасно я ядосваше. Как пък синът, когото тя е отгледала, сега се държи, сякаш знае живота по-добре от самата нея? Кой е по-стар, в крайна сметка? – Какво ѝ беше на Ели?! – избухваше тя. – Казвал съм ти. – Хубаво… – Ели беше лош пример, но Надежда не смяташе да се отказва. – Да речем, наистина ти е изневерила. Макар че… – Мамо! Не е нужно да обсъждаме това. Не е жената за мен. – А какво да кажеш за Катя? – И тя не е. – А Галя? Добро момиче беше, кротка, домакиня. Все питаше с какво да помогне… – Право казваш. Но после стана ясно, че никога не ме е обичала. – А ти нея? – Май и аз нея. – А с Дари? – Мамо! – Какво „мамо“? Невъзможен си! Вместо да създадеш семейство и дете поне да имам! – Хайде да спрем този безсмислен разговор! – накрая Петър не издържаше и си тръгваше. „Цял на баща си излезе със своите капризи и упоритост!“ – ядосваше се баба Надежда. Времето минаваше, момичетата край сина ѝ се сменяха, но мечтата да гушне внучета не се сбъдваше. После Петър смени професия – приятел го взе в екипаж на кораб. Колкото и да го увещаваше майка му да се откаже, той не се даде. – Мамо, ще изкарам пари, а после ще мисля за семейство! И наистина изкара. Оправи апартамента, даде ѝ банкова карта – „Да не ти липсва нищо!“ – Не ми трябват тия пари, деца искам, възрастна ставам вече! – Каква възрастна! На пенсия още години имаш! – смееше се Петър. Баба Надежда не ползваше парите… и животът си вървеше. Петър си наваксваше наистина – излизаше с приятели, разхождаше разни момичета, вече без да ги представя на майка си. Ако тя се оплакваше, Петър отговаряше: – Не искам после да ревеш, че не съм ги взел за жени. С такива няма да се женя, мамо! Беше ѝ болно. Особено, като чу и още едно: – Много добро мислиш за хората, мамо! Всички мои „невести“ не ги познаваше изобщо. Пред теб винаги се преструваха на добри, но не ти бяха. Доверчива си! Това я болеше – значи доверчива = глупава? Нарече я глупава! Но една вечер, случайно, видя Петър с момиче. Реши да ги заговори – Петър, вече зрял мъж, се изчерви. Но майка си трябваше да запознае. Момичето, Милена, ѝ хареса. Висока, нормална, с приятна усмивка. Надежда забрави всички тъги. „Може и наистина да не е срещал още своята! Свършил с другите, та я срещна!“ – мислеше си тя. Романът им продължи целия отпуск, Милена идваше у тях, майка му я хареса – образована, приятна, артистична. Но щом Петър събра багажа за нов рейс, Милена сякаш изчезна. – Не се виждаме с Милена! И с теб да не искам да се виждаш с нея! – отсича сина ѝ и заминава. Надежда дълго гадае какво е станало – без резултат. *** Мина време. Синът се прибира, но все студен. – Господи, тя какво не ти хареса? В какво пък не беше добра? – не издържа Надежда. – Мамо, това си е моя работа. Не ти трябва да знаеш. Не се меси! Надежда едва не заплака. – Ама аз се тревожа за теб! – Недей! – изръмжа Петър. – Казах ти: с Милена да не говориш! И престани да ме хулиш! Петър замина… Надежда остана сама, сърцето ѝ тежко. И тогава, един ден в аптеката, където работеше, влезе млада жена с количка… Милена! Смути се, понижи очи, нагласи шапчицата на момиченцето си. – Мише, колко се радвам, че те виждам! Мишо нищо не ми каза, пак замина, а за теб ми забрани и да питам! – заговаря радостно Надежда. – Така ли? – тъжно каза Милена. – Нека е така тогава. Надежда се притесни. – Кажи, дъще, нещо те е обидил, а? Момчето ми е с труден характер! – Не е важно… Не се сърдя… Тръгваме, трябва до магазина. – Е, ела пак! Или тук, на смяна ми, побъбрим… И Милена дойде пак. Така, малко по малко, Надежда научи – Милена била бременна от Петър, но той не иска дете, не желае сериозна връзка, и изчезнал. – В рейс замина, сигурно – вдигна рамене Милена. – Ние ще се оправим! Добре си ни е сами. Надежда почти на колене падна до количката: – Това значи… внучка моя?! – Така излиза – тихо каза Милена. – Анелия се казва. – Анелия… *** Надежда вече не намираше място. Разбра, че Милена няма дом. Пришълка, на квартира, доход няма – мислила да се връща при родителите. Самата мисъл, че едната ѝ внучка ще замине, ѝ заболя сърцето. – Пресели се у мен! С Анелия! Ще ви помагам във всичко, Мишо толкова пари праща, не знам какво да ги правя! Анелия ще има всичко! – А Петър…? – Какво ме интересува! Да си бере гайлето! Детето захвърли, на майка си нищо не каза! Аз ще оправя работите му… като се върне, аз ще му кажа, ти само гледай! Така заживяха тримата. Надежда не щадеше средства за внучката си. Работеше по-малко, за да гледа Анелия, а Милена се хвана на работа и вечер, капнала, разказваше: – Цял ден на крак, клиентите ужасни! – Отиди си почини, аз ще изкъпя детето! Приближаваше завръщането на Петър. Милена все повече нервничеше. – Петър ще дойде и ще ни изгони! Трябва да си тръгна, утре търся квартира… – Къде ще ходиш? Това е моят апартамент! Ще живее тук, който аз реша! Петър ако иска, да се обажда! Милена скоро си стегнала багажа. – Защо си стегнала куфар? – Наталия… мисля да се махна, като се върне Петър… – Никъде няма да ходиш! – отсича Надежда. – А и не се убивай от работа. Виж къде лежи кредитната карта, кодът е вътре. Взимай парите, пазарувай, не бъди робиня! Ако искаш да те приеме, стани добра домакиня… Милена мълчеше. *** В деня на пристигането на сина си, Надежда влиза да види момичетата, но Милена я няма – мисли, че е излязла рано на работа. Сгответе, стяга всичко. Ето – звън на вратата! Влиза Петър, вцепенен при вида на майка си с малко момиченце. – Здрасти, мамо. Какво е това дете? Какво съм изпуснал този рейс? – Добре знаеш! – Не разбирам – смути се Петър и седна в антрето. – Разкажи, та да ми стане ясно какви приключения си имала ти докато ме няма. – Приключения?! Ето я, внучката ти – Анелия! Това са ми приключенията! – заяви твърдо Надежда. – Каква внучка, нямам братя и сестри, а? – Спри това театро, Петре! Милена ми разказа! Не така съм те възпитала! – Мамо, не е мойто дете! Милена те е излъгала, а ти… как може да си толкова доверчива! Сигурен съм – интересуват я парите! Какво ти взе? – Нищо не ми е взела! Как може да говориш така… – Провери си парите и банковата карта! Милена сигурно вече е изчезнала… – На работа е! – упорства Надежда. Спориха дълго. Накрая Петър прие да изчакат Милена да се върне, за да разяснят истината. Минава ден, обясняват си всичко, разказват що и как, пак спорят; Милена обаче не идва и не се обажда. Отива Надежда на „работата“ ѝ — не познават такава жена. Пари, карта и багаж също ги няма — само дрешките на Анелия. Едва тогава Надежда схваща, че е измамена. – Не може да е оставила Анелия и да изчезне?! – Може и още как! Другари ме предупреждаваха, че е такава… А после се разбра, че още един е изиграл… Аз докарах вкъщи точно нея… после разбра, че е бременна – кой знае от кого. Каза – от мен… Ха-ха. По това време… живееше с кой ли не… – Наивна, глупава съм! – заплака Надежда. – Защо не ме предупреди? – Не исках да те огорчавам, мамо. – Какво ще правим? – В полицията! Добре че не успя да прехвърлиш апартамента. Иначе щяхме да си останем на улицата… Подават жалба… Намират банковата карта на гара в провинцията. Милена – все едно изчезва. ДНК-тест доказва, че Петър не е баща, но Надежда така се привързва към Анелия, че не приема да я остави. Петър също се съгласява и решават да осиновят Ани. Бюрократични процедури, връща се на работа, уреждат ясли… Година по-късно Петър се връща от рейс с… булка! – Мамо, това е Соня. Ще живеем заедно. – Ама… – поглежда смаяна към детската стая. Соня се усмихва: – Много ми е приятно, Надежда! Мишо ми разказа всичко и се възхищавам на Вас! Ще ви благодаря, ако ми позволите да участвам във възпитанието на Анелия… – усмихна се и Петър. – Да, отказвам се от плаванията, сега ще осиновим Анелия и двамата! Надежда засия от щастие: – Господи, какво щастие! Сядайте, хора, на трапезата! Чакала съм този ден, наготвила съм какво ли не! Нека се запознаем всички заедно! Колко съм щастлива! – и от радост се разплака тихо.

Дългоочакваната внучка Катя Борисова не спираше да набира сина си, който беше заминал на поредното си плаване.

Įdomybės

02.3k.

Скъпи, можеш ли да ме вземеш от работа? – Тя се обади на съпруга си, надявайки се да избегне изморителното четиридесетминутно пътуване с обществен транспорт след един тежък ден.

“Скъпи, можеш ли да ме вземеш от работа?” обади се Ралица на съпруга си, надеейки се да избегне

Įdomybės

0120

Дългоочакваната внучка Баба Наталия не спираше да звъни на сина си Мишо, който отдавна беше заминал на поредния си морски курс, но връзка така и нямаше. — Пак си ни забъркал, Мишо! — въздъхна притеснено Наталия и отново набра познатия номер. Колкото и да звъни, отговор няма да има, докато не акостира в първото пристанище. А това може и да се забави. А тук — такова чудо! Две нощи вече не беше спала Наталия — ето какви ги беше сътворил синът ѝ! * * * А всичко започна преди няколко години, когато Мишо още не мислеше да става моряк на далечни рейсове. Синът ѝ вече беше мъж на години, а все не можеше да уреди живота си с жена — никоя не му беше по вкуса! С мъка майката гледаше как хубави, възпитани момичета се разочароват едно след друго от капризите на сина ѝ. — Невъзможен характер имаш! — караше му се тя. — Коя ще те изтърпи, кажи!? — Мамо, ти искаш да имаш снаха, пък не ти дреме какъв човек ще е тя? — Не е така, Мишо, важното е да те обича и да е свястна! Мишо се усмихваше загадъчно, а това още повече ядосваше майка му. Кой на кого ще дава акъл тук — детето или родителят? — А защо Настя не ти хареса? — кипваше тя. — Казах ти вече… И така все нова и нова причина. Катя — не го обичала, Жени — домакиня, ама той без чувства, а Дарина — “мамо!”, да не я почва изобщо. Момичета се въртяха наоколо, а мечтата на Наталия да отгледа внуче не се сбъдваше. После Мишо захвърли и професията, срещна един стар приятел и стана моряк. Майка му не се зарадва. — Пари са това, мамо! Ще уредим нещата, после и семейство ще създам, време има! — убеждаваше я той. Два курса и у дома вече имаше нов ремонт, Наталия — банкова карта лично от сина си — „Да не ти липсва нищо, мамо!“. А тя — не харчеше, работеше си като помощничка в аптеката и ѝ стигаше. „Да види, че имам икономия!“ Като се връщаше от рейс, Мишо наваксваше — приятели, разходки, момичета; Наталия накрая му рече: — Не мога вече да гледам тия момичета и да не зная вече ни една! Нося си разочарованията и ти ми викаш, че съм наивна! — Прекалено добра си, мамо, всеки иска да изглежда добър пред теб! Веднъж Наталия видя сина си с непозната — засрами го публично и той се принуди да я запознае с Милена. Висока, стройна, учтива и готина, и веднага ѝ хареса. „Може би точно тя е съдбата му!“ Ваканцията премина с Милена — гостуваха си, момичето бе разговорливо и умно, но преди да замине на рейс, Милена изчезна. Мишо само отсече: „Повече не се виждаме, не я търси.“ * * * Мина година. По темата Милена синът ѝ избягваше разговори. Наталия страдаше — още ли нямаше щастие за сина ѝ? Но скоро цялата история се завъртя неочаквано — появи се Милена… тази път в аптеката, с бебешка количка и притеснен поглед. — Милено, радост моя! Мишо пак избяга на рейс и не ми каза нищо! — изтърси Наталия. * * * Възраждането на съдбата — оказа се, че малката Ани всъщност е внучката ѝ! Милена едва свързваше двата края, а Наталия веднага я покани да остане при нея, докато си стъпи на краката — заедно с Ани, която веднага прие за собствена внучка. * * * Домът се изпълни с детска радост. Милена започна работа, а грижата за Ани понесе радостната баба. Мишо се върна от рейса, а Милена се стягаше да напусне — боя се да не ги изгони… Наталия беше категорична: „Това е моя дом и ще останете тук!“ Реши даже да прехвърли апартамента на името на внучката, за да е сигурно бъдещето ѝ! Но нотариусът отказа — без съгласието на Мишо не можеше. Скоро обаче се разкри голяма измама — Милена изчезна, малката Ани остана, а парите и банковата карта на Наталия липсваха. Мишо бе бесен: „Казвах ти, че е измамница!“ Полицията не можа да я открие. ДНК тестът показа, че Аничка не е дете на Мишо, но Наталия не можа да изостави детето, което прие в сърцето си. След много премеждия, станаха истинско семейство — баба и внучка. Мишо се върна от море с млада жена — Соня, която прие малката с обич и надежда да бъдат всички заедно едно истинско българско семейство. — Господи, какво щастие е това! — просълзи се Наталия на финала.

Дългоочакваната внучка Пенка Георгиева звънеше упорито на сина си, докато той беше на поредния курс с кораба.

Įdomybės

073

Докато си жив, никога не е късно: Разказ за надеждата, грижата и новото начало в българско семейство

Докато има живот, никога не е късно. Разказ Ами, майче, както се разбрахме, утре ще дойда да те взема

Įdomybės

0727

Докато си жив, никога не е късно: Разказ за Анна Димитрова и неочаквания ѝ път към щастието в български дом за възрастни

– Е, мамо, както се разбрахме, утре ще мина да те взема и ще те закарам. Сигурен съм, че много

Įdomybės

049

Това не е твоят дом Алена с тъга огледа къщата, в която бе израснала от дете. На осемнадесет вече бе напълно разочарована от живота. Защо съдбата е толкова жестока към нея? Баба ѝ почина, не успя да влезе в университета, защото на изпита момичето от съседния чин преписа от нея, след което прошепна нещо на квестора и той я обвини в преписване. Не можа да докаже невинността си. После се оказа, че въпросната отличничка е дъщеря на местен бизнесмен. Как да се бориш с такива? Сега, след толкова неуспехи, в живота ѝ се появиха майка ѝ с двамата си синове и новия съпруг. Къде бяха всичките тези години? Алена бе отгледана от баба си, а майка ѝ беше с нея до четири годишна възраст. И тогава няма хубави спомени – докато бащата работел, майката оставяла Алена сама и излизала да се забавлява. Като омъжена все търсела „достоен мъж“, не криеше това, дори когато баща ѝ почина внезапно. Останала вдовица, Тамара скърбеше кратко. Събра багажа, остави четиригодишната си дъщеря на прага на родния дом и, продавайки останалото им жилище, замина в неизвестна посока. Напразно баба Рая се опитваше да ѝ влее съвест. Тамара навестяваше от време на време, но Алена не ѝ беше интересна. Дойде при поредното си завръщане, когато Алена беше на дванадесет, доведе и тогавашния седемгодишен Светослав, настоявайки майка ѝ да препише къщата на нейно име. — Не, Томи! Нищо няма да получиш! — категорично отказа майка ѝ. — Като умреш, пак ще е мое! — безмилостно отвърна Тамара, погледна раздразнено дъщеря си и си тръгна със Светослав. — Защо все, когато тя идва, се карате? — попита тогава Алена баба си. — Защото майка ти е егоистка! Лошо съм я възпитала – трябваше повече да я наказвам! — ядосано каза Райна Петрова. Баба ѝ се разболя неочаквано. Никога не се оплакваше, но един ден, когато Алена се прибра от училище, я завари бледа и седяща на балкона. Никога не я беше виждала суетяща се без работа. — Случило ли се е нещо? — притесни се. — Лошо ми е… Извикай бърза помощ, Аленче… — тихо помоли баба ѝ. Последваха болница, системи… и смърт. Последните дни Райна Петровна бе в реанимация и посещенията бяха забранени. От страх и отчаяние Алена се обади на майка си, която първоначално отказа да дойде, но като разбра за реанимацията, пристигна само за погребението. Три дни след това поднесе на Алена завещанието: — От днес този дом е мой и на моите синове! Скоро ще дойде Олег. Знам, че не се разбирате. Моляте, поживей малко при леля ти Галя, добре ли е? В гласа на майка ѝ нямаше и помен от съжаление. Изглежда, дори се радваше, че Райна я няма вече – тя сега беше наследницата! Съкрушена от скръб, Алена не можа да ѝ се противопостави. А според завещанието – всичко бе ясно. Така че живя при леля си Галя – сестра на баща си. Но лелята бе лекомислена, с много шумни гости, и някои от тях проявяваха интерес към Алена, което я ужасяваше. След като разказа всичко на приятеля си Пламен, реакцията му я изненада и зарадва: — Няма да търпиш стари пияници! – заяви решително, — ще говоря с баща ми. Имаме гарсониера в Люлин, обещал ми е, че ще живея там, ако вляза в университета. Свое обещание спазих, сега е негов ред. — А аз… при теб? — смути се Алена. — Разбира се! Двамата ще живеем заедно там! — А родителите ти ще се съгласят ли? — Нямат избор! Официално ти предлагам брак! Ще се омъжиш ли за мен и ще живееш ли с мен? Алена едва не заплака от щастие: — Разбира се – да! Лелята се зарадва за предстоящата сватба, но майка ѝ почти скърцаше със зъби: — За сватба се готвиш, така ли? Погледни се! Като не можа да влезеш в университет, по друг начин се устройваш! Пари няма да ти дам, да си наясно! И къщата е моя! Нищо няма да получиш! Думите разкъсаха Алена. Пламен я утешаваше и я заведе у дома си, където родителите му я приеха като дъщеря, слушайки с разбиране всичките ѝ тревоги. — Горкото ми момиче! — въздъхна майката на Пламен, щом чу какво е казала Тамара. — Но ме учудва друго — каза замислен бащата на Пламен, Андрей Семерджиев, — защо майка ти толкова държи на къщата, ако всичко е уредено със завещание? — Не знам… — разплака се Алена. — Все заради нея се караха с баба, докато беше жива. Първо искаше да продават къщата, после да я препишат на нейно име, но баба не се съгласяваше – каза, че ще останем без покрив. — Странно. Беше ли при нотариус след смъртта на баба ти? — Не. Защо? — За признаване на наследството. — Но наследник е майка ми. Аз съм само внучка. Видях завещанието… — Има тънкости, — отговори Андрей. — След почивните дни ще отидем заедно при нотариус. А сега – почивай. Срещна майка си, Тамара ѝ донесе някакви документи за подпис, но Пламен решително се намеси: — Тя няма да подписва нищо! — Ти кой си въобще тук? Тя сама ще прецени! — изсъска Тамара. — Аз съм нейният бъдещ съпруг и няма да ѝ навредя! Нищо няма да подпише. Тамара избухна, но не получи своето. Това само затвърди подозренията на Андрей. След няколко дни двамата с Алена отидоха при нотариуса: — Слушай внимателно всичко, чети преди да подпишеш! — напъти я Андрей. Нотариусът бе честен. Подаде заявление и скоро Алена научи, че върху нея е открито наследство. Имало и сметка в банка – малка, за да учи студентката. — А с къщата? — попита Андрей. — Имотът е прехвърлен чрез дарение на името на Алена. Друго няма. — Как така? — изненада се Алена. — Баба ви е оформила дарение още преди няколко години. Сега сте на осемнадесет – вие сте собственикът. — А завещанието? — Беше анулирано преди години. Вероятно майка ви не знае. Къщата е ваша и само вие решавате съдбата ѝ. Съмненията на Андрей се потвърдиха. — А сега? — попита объркана Алена. — Казваш на майка ти, че къщата е твоя и тя напуска! — Но няма да си тръгне! Вече събрала нещата ми, дори да ги извади навън! — Затова има полиция! Когато Тамара разбра, изпадна в ярост: — Ах ти, к*чко! Мислиш си да изгониш майка си? Я ти се махай оттук! Няма да повярвам на лъжите ти! Кой те научи – годеникът ти и баща му? Има завещание, в което пише, че аз съм наследничката! — Точно така! Изчезвайте, иначе ще ви строша краката! — намеси се Олег. Но Андрей, спокойно и културно, предупреди: — За заплахи и хулиганство може да си имате работа с полицията! — Кой си ти, бе, та ще ме учиш? Домът се продава! Очакваме купувачи! Вместо купувачи пристигна полицията. След като разбраха кой е истинският собственик, наредиха на Тамара и синовете ѝ да освободят къщата и ги предупредиха за наказателна отговорност. Алена най-после се върна в дома си. Пламен остана с нея – за да я пази. И беше прав. Тамара и Олег още дълго я тормозеха. Като разбра за банковата сметка, Тамара претендира за нея пред нотариус и получи част от парите. До къщата обаче не стигна, независимо от усилията си. Чак консултация със всички адвокати я принуди да се предаде и се изнесе със семейството си. Повече Алена не я видя никога. С Пламен се ожениха. На следващото лято тя беше студентка в специалността на мечтите си, а в трети курс роди първото си дете. Благодарна беше на съпруга и семейството му за подкрепата и цял живот живя щастливо. Автор: Одета

Това не е твоят дом Елица тъжно оглежда къщата, в която е израснала от дете. На осемнайсет години вече

Įdomybės

0332

Това не е твоят дом Алена тъжно огледа къщата, в която беше израснала от малка. На осемнайсет вече напълно беше изгубила вяра в живота. Защо съдбата е толкова сурова с нея? Баба ѝ почина, в университета не успя да влезе заради момиче от съседния чин на изпита. Тя преписа всичко от Алена, излезе първа да предаде листа и прошепна нещо на ухото на квестора. Той се намръщи, приближи до Алена, поиска ѝ отговорите и после я изгони от изпита за преписване. Не можа да докаже нищо. После се оказа, че тази същата – дъщеря на местен богаташ. Как да спориш с такива хора? И ето, след толкова неудачи, в живота ѝ се появи майката с двамата ѝ родни братя и нов съпруг. Къде се бяха изгубили толкова години? Алена беше отгледана от баба си, а майката е била с нея едва до четиригодишна възраст. И то без приятни спомени – докато баща ѝ е бил на работа, майката я оставяла сама и обикаляла по забавления. Дори женена, все търсила “достоен мъж” – това не го е крила, нито тогава, нито след внезапната смърт на таткото. Останала вдовица, Тамара не скърбяла дълго. Събра си багажа, остави четиригодишната си дъщеря на прага на майчиния дом и – продавайки квартирата, останала от покойния съпруг – се изпарила незнайно къде. Напразно баба Рая се опитвала да я вразуми. Тамара идваше от време на време, но Алена не я интересуваше. Един път, когато Алена беше на дванадесет, ѝ доведе тогава седемгодишния Святослав и настояваше майката ѝ да прехвърли къщата на нея. – Не, Томе! Нищо няма да получиш! – отказа напряко майката. – Ще умреш и пак ще е мое! – жестоко изстреля Тамара, стрелна дъщеря си с раздразнение и си тръгна със Святослав, тръшкайки вратата. – Защо все се карате, когато дойде мама? – попита тогава Алена баба си. – Защото майка ти е егоистка! Лошо я възпитах! – троснато каза Райка Петрова. Баба ѝ се разболя неочаквано. Никога не се е оплаквала. Но един ден, когато Алена се върна от училище, я намери – бледа, седнала на балкона в кресло. Никога досега не я беше виждала без работа. – Какво има? – попита притеснена. – Зле ми е… Обади се на бърза помощ, Аленче… – помоли бабата спокойно. След това – болница, системи… смърт. Последните дни Раиса Петрова беше в реанимация, а посещенията забранени. Обезумяла от страх за любимия човек, Алена в отчаянието си се обади на майка си. Отначало тя отказваше да дойде, но когато разбра, че бабата е в реанимация, се появи чак за погребението. Три дни след това подаде на дъщеря си завещание: – Къщата е вече моя и на синовете ми! Олег ще пристигне скоро, знаеш че с него не се разбирате. Остани при леля Галя за известно време, добре? В гласа на майката нямаше и следа от скръб. Изглеждаше дори доволна, че Раиса Петрова е починала – вече беше наследницата! Съкрушена от мъка, Алена не можа да ѝ се противопостави. А и завещанието беше кристално ясно. Така че за известно време живя при леля Галя – лелята по баща. Но тя беше ветровита жена, пълна с шумни и подпийнали гости, някои от които започнаха да проявяват интерес към Алена, което я ужасяваше. Като сподели всичко на приятеля си Пламен, реакцията му я изненада и зарадва: – Не ми трябва някакви стари мъже да ти зяпат или пипат! – каза той, решително за възрастта си. – Ще говоря с баща ми. Имаме едностаен на края на града. Баща ми обеща, че ще ми го даде като вляза в университета. Свърших си частта, време е за неговата. – Не разбирам… – учудено каза Алена. – Как така? Ще живеем двамата там! – Родителите ти ще се съгласят ли? – Нямат избор! Официално ти предлагам – съгласна ли си да станеш жена ми и да живеем заедно? Алена едва не се разплака от щастие: – Разбира се – да! Лелята се зарадва, а майката почти стисна зъби: – За женене си се засилила, а? Не влезе в университета, ама ще се оправяш иначе! Пари няма да ти дам! И къщата си е Моя! Нищо няма да получиш! Това я боли до сълзи. Пламен едва разбра между риданията какво се е случило. Заведе оплакващата се годеница у тях, където родителите му я поеха с чай и съчувствие. Андрей Семерджиев слушаше внимателно историята, през която Алена беше преминала за месеци, на каквито други не попадат и за цял живот. – Горката ми момиче! Каква е тази жена изобщо! – възкликна майката на Пламен. – Аз друго се чудя… – замисли се Андрей. – Защо толкова държи на къщата, след като има завещание и все те заплашва с него? – Не знам… – подсмъркна Алена. – Заради къщата с баба все се караха. Майка ми все искаше да я продаде, а после да я прехвърли на нея. Баба ми не се съгласяваше – казваше, че ще останем на улицата. – Странно! А ходи ли при нотариус след смъртта на баба ти? – Не… защо? – изненада се Алена. – За да започнеш процедура по наследство. – Но нали мама е наследникът. Има завещание, виждала съм го. – По-сложно е. След празниците ще идем заедно в нотариалната кантора. Засега се успокой! Междувременно Алена имаше нова среща с майка си. Донесе ѝ документи за подпис. В ситуацията се намеси Пламен: – Няма да подписва нищо! – Ти кой си, да решаваш? Тя е пълнолетна! – озъби се Тамара. – Бъдещият ѝ съпруг – и това може да ѝ навреди! Никакви подписи! Тамара избухна, но не получи своето. Това разпали още подозренията на Андрей. След няколко дни отидоха при нотариус. Той прие заявлението на Алена, и на следващия ден съобщиха: образувано е наследствено дело на нейно име. Раиса Петрова оставила и банкова сметка за обучението на внучката си. А за имота? – Къщата е дарена на нея отдавна, други документи няма – обясни нотариусът. – Как дарение? – изуми се Алена. – Баба ви е издала дарствен акт за къщата на ваше име. Вече имате пълно право да разполагате с нея. – А завещанието? – Било е написано преди седем години, но анулирано. Вероятно майка ви не знае. Къщата е ваша и имате право да живеете вътре. Всички опасения на Андрей се потвърдиха. – Сега какво? – объркано попита Алена. – Как “какво”? Уведоми майка ти, че къщата е твоя и трябва да я напуснат. – Няма да го направи! Вече ми е събрала багажа за навън! – Тогава полиция! Като чу майка ѝ, Тамара побесня: – Мръснице! Майка си ще гониш! Махай се ти! Мислиш ли че ще ти повярвам? Кой ти го навря това – Пламен с баща си? Аз имам документ, че тази къща е моя! Мама написа завещание, в което съм наследник! – Ей така! Махайте се, че ще ви изхвърля! – включи се Олег. Андрей Семерджиев и Алена не помръднаха. – За такива заплахи и побой полицията може да ви подведе под съдебна отговорност! – предупреди културно Андрей. – Кой си ти!? Махайте се! Къщата ще се продава, купувачите идват! Но вместо купувачи дойде полицията. След като разбраха ситуацията, поискаха от нарушителите да напуснат имота, в противен случай ще бъдат съдени. Тамара с мъжа и синовете си бяха бесни, но не посмяха да се опълчат. Алена се завърна в къщата си, а Пламен остана с нея, пазейки я. И беше прав. Тамара и Олег дълго не я оставиха на мира. Като научи за банковата сметка, Тамара започна да претендира за нея. По закона ѝ бе изплатена част от парите. Но къщата така и не получи. След консултации с адвокати, Тамара си събра семейството и се изнесе. Повече Алена не я видя. С Пламен се ожениха, на следващото лято тя влезе в университета за мечтаната си специалност, а на третия курс роди първото си дете. Беше благодарна на съпруга и семейството му за подкрепата в трудния момент – и живя щастливо цял живот. Автор: Одетта

Това не е твоят дом Елица с тъга разглежда къщата, в която е израснала от дете. На своите осемнадесет