Įdomybės
0655
Ти просто не можеш да намериш път към него – Няма да го направя! И недей да ми заповядваш! Ти не си ми никоя! Даниел тресна чинията в мивката така, че пръски заляха целия плот. Анна за миг спря да диша. Петнадесетгодишният тийнейджър я гледаше с такава злоба, сякаш тя лично е съсипала живота му. – Просто те помолих да помогнеш с чиниите – опита се спокойно да каже Анна. – Обикновена молба е. – Майка ми никога не ме е карала да мия чинии! Не съм момиче! И въобще, кой си ти, че да ми даваш указания? Даниел се обърна и излезе от кухнята. След секунда от стаята му заблъска музика. Анна се облегна на хладилника и затвори очи… Преди година всичко изглеждаше съвсем различно… Максим влезе случайно в живота ѝ. Работеше като инженер в съседен отдел на голяма строителна фирма и често се засичаха по съвещания. Първо кафе в обедната почивка, после вечери след работа, дълги разговори по телефона до полунощ. – Имам син, – призна си Максим на третата им среща, въртейки салфетка между пръстите си. – Даниел е на петнадесет. С майка му сме разведени от две години и… му е тежко. – Разбирам, – сложи ръка върху неговата Анна. – Децата винаги трудно преживяват развода на родителите си. Напълно нормално е. – Наистина ли си готова да приемеш и двама ни? В онзи момент Анна наистина вярваше, че е готова. На трийсет и две, със зад гърба си неуспешен първи брак без деца, тя мечтаеше за истинско семейство. А Максим ѝ изглеждаше човекът, с когото може да изгради нещо здраво. Шест месеца по-късно той ѝ предложи брак – неловко, смутено, скрито в кутия от любимите ѝ гевречета. Анна се разсмя и каза “да” без да се замисли. Сватбата беше скромна – родителите от двете страни, шепа близки приятели, евтин ресторант. Даниел прекара вечерта, забил поглед в телефона, без да повдигне очи към младоженците. – Ще свикне, – прошепна Максим, забелязал объркването на Анна. – Дай му време. Анна се премести още на другия ден в просторния тристаен на Максим. Апартаментът беше хубав – светъл, с голяма кухня и балкон към двора. Но още от началото Анна се почувства като гост в чужд дом… Даниел я гледаше като мебел – покрай нея, през нея, все едно я няма. Щом влезеше в стая, демонстративно слагаше слушалки. Ако зададеше въпрос, отговаряше с едносричие, без да я погледне. Първите две седмици Анна определяше всичко на адаптация. Момчето има нужда от време. Трудно се приема, че бащата има нова съпруга. Всичко ще се оправи. Не се оправи. – Дани, моля те, не яж в стаята си. После не можем да изкараме хлебарките. – Татко ми разрешаваше. – Даниел, уроците направи ли? – Не е твоя работа. – Даниел, изчисти след себе си, моля. – Ти почисти, нали нямаш друга работа. Анна опита да говори с Максим. Внимателно, подбирайки думите, да не изглежда като злата мащеха от приказките. – Мисля си, че ни трябват някакви основни правила – каза веднъж вечерта, когато Даниел беше в стаята си. – Да не се яде в стаите, да се чисти след себе си, да се учи до определен час… – Ани, трудно му е и без това. – Максим потърка носа си. – Развод, нов човек в къщата… Недей да го натискаш. – Не го натискам. Просто искам да има ред у дома. – Той още е дете. – На петнадесет вече трябва да може да си измие чашата, Максим… Максим само въздъхна и включи телевизора, показвайки, че разговорът е приключил. Ситуацията ставаше все по-лоша с всеки ден. Когато Анна помоли Даниел да изхвърли боклука, той я погледна с откровено презрение. – Ти не си ми майка. И никога няма да станеш. Нямаш право да ми заповядваш. – Не заповядвам. Моля те да помогнеш у дома, където всички живеем. – Това не е твоят дом. На баща ми е. И мой. Анна пак потърси съпруга си. Той слушаше, кимаше, обещаваше да говори със сина си. Но резултат нямаше – или разговор изобщо не се провеждаше, Анна вече не знаеше. Даниел започна да се прибира след полунощ. Без предупреждение, без обаждане. Анна не спеше, вслушваше се във всеки шум на стълбището. Максим хъркаше до нея, напълно спокоен. – Кажи му поне да пише къде е и кога ще се прибере – помоли го Анна сутринта. – Всякакви неща се случват. – Вече е голям, Ани. Не можеш да го контролираш. – На петнадесет е! – И аз на неговата възраст се прибирах късно. – Но поне можеш ли да му обясниш, че се тревожим? Максим сви рамене и отиде на работа… Всеки опит да се сложат граници ставаше скандал. Даниел крещеше, тряскаше вратите, обвиняваше Анна, че разрушава семейството им. И винаги Максим беше на страната на сина си. – Трудно му е след развода, – повтаряше като мантра. – Трябва да го разбереш. – А на мен не ми е трудно? – не издържа Анна. – Живея в дом, където ме презират, а мъжът ми си затваря очите! – Преувеличаваш. – Преувеличавам?! Синът ти ми каза, че съм никоя и нищо в този дом. Дословно. – Той е тийнейджър. Всички са такива. Анна се обади на майка си, която винаги намираше точните думи. – Дъще, – притеснен беше гласът ѝ, – ти не си щастлива. Чувам го във всяка твоя дума. – Мамо, не знам какво да правя. Максим отказва да приеме, че има проблем. – Защото за него няма проблем. Той си е доволен. Ти само страдаш. Светлана Петровна помълча, а после тихо добави: – Заслужаваш повече, Анче. Помисли за себе си. Даниел, усетил пълната си безнаказаност, стана още по-нагъл. Музика гърмеше по нощите до три сутринта. Мръсни чинии се появяваха навсякъде – на масичката в хола, на перваза в спалнята, дори в банята. Чорапите – по коридора, учебниците – разхвърляни из кухнята. Анна чистеше, защото не понасяше мръсотия. Чистеше и плачеше от безсилие. В един момент Даниел дори спря да я поздравява. Съществуваше само, когато имаше с какво да я нагруби. – Просто не можеш да намериш общ език с детето – каза една вечер Максим. – Може би проблемът е в теб? – Общ език? – горчиво се усмихна Анна. – Опитвам вече половин година. А той до теб нарича мен “тая”. – Преувеличаваш. Последният ѝ опит за контакт ѝ коства цял ден. Намери в интернет рецептата на любимото ястие на Даниел – пиле с меден сос и картофи по селски. Купи най-добрите продукти, готви четири часа. – Дани, ела да вечеряме! – повика го, като нареди масата. Момчето излезе от стаята, погледна чинията и се намръщи. – Няма да го ям. – Защо? – Защото ти си го сготвила. Обърна се и си излезе. След минута – трясък на входната врата. Излезе при приятели. Максим се прибра от работа, видя изстиналата вечеря и натъжената си жена. – Какво е станало? Анна му разказа. Максим въздъхна. – Ани… Не се сърди на детето. Не го прави нарочно. – Не нарочно?! – не се сдържа вече Анна. – Всеки ден ме унижава пред очите ти! – Прекалено се палиш. След седмица Даниел доведе петима момчета у дома. Хладилникът беше изпразнен, чинии навсякъде. – Веднага да си тръгвате! – влезе Анна в хола, където компанията се беше настанила. – Вече е единайсет вечерта! Даниел дори не я погледна. – Това е моят дом. Ще правя каквото искам. – Това е нашият общ дом. И тук има правила. – Какви правила? – един от неговите приятели се ухили. – Дане, коя беше тая? – О, никоя. Не обръщай внимание. Анна се върна в спалнята и набра Максим. Той дойде след час, когато всички вече бяха си тръгнали. Видя бъркотията и изнемощялата си жена. – Защо истерясваш, Ани? Момчетата само за малко се отбиха. – За малко?! – Преувеличаваш. И май… се опитваш да ме настроиш срещу сина ми. Анна го гледаше и не го познаваше. – Максим, трябва сериозно да поговорим – каза на следващия ден. – За нас. За бъдещето ни. Мъжът се напрегна, но седна срещу нея. – Не мога повече така – Анна говореше бавно, премерено. – Половин година издържам пренебрежение. От Даниел – грубиянство. От теб – пълно безразличие към мен. – Ани, аз… – Нека довърша. Опитвах. Искрено исках да стана част от това семейство. Но тук няма семейство. Има теб, сина ти и мен – чуждата, която търпите, защото готви и чисти. – Това е несправедливо. – Несправедливо? Кога синът ти ми е казал нещо хубаво? Кога ти си бил на моя страна? Максим мълчеше. – Обичам те – каза тихо най-накрая, – но Даниел е синът ми. Той ми е най-важен. – Повече от мен? – Повече от всичко. Анна кимна. В сърцето ѝ остана само студена празнина. – Благодаря за честността. Два дни по-късно търпението ѝ свърши. Намери любимата си блуза – подарък за рождения ѝ ден от майка ѝ – нарязана на парцали. Блузата лежеше на възглавницата ѝ и нямаше никакво съмнение кой го е направил. – Даниел! – излезе Анна при него с парчетата плат в ръце. – Това какво е?! Момчето вдигна рамене, без да откъсне поглед от телефона. – Не знам. – Това е мое! – И какво? – Максим! – обади се Анна на съпруга си. – Веднага ела вкъщи. Максим дойде, погледна блузата, сина си, жена си. – Дани, ти ли го направи? – Не. – Виждаш ли? – разпери ръце Максим. – Той казва, че не е. – А кой тогава?! Котката? Нямаме котка! – Може случайно да си я срязала… – Максим! Анна гледаше мъжа си и осъзна – думи не помагат. Той никога няма да се промени. Никога няма да застане на нейна страна. За него има само един важен човек – синът. А тя… тя е просто удобна функция в този дом. – Тежко му е без майка – за стотен път повтори Максим. – Трябва да го разбереш. – Аз разбирам – отвърна Анна съвсем спокойно. – Разбирам всичко. Вечерта започна да събира багажа си. – Какво правиш? – замръзна от вратата Максим. – Събирам си нещата. Излизам. – Ани, почакай! Да поговорим! – Говорим вече половин година. Нищо не се променя. И аз имам право на щастие, Максим. – Ще се променя! Ще говоря с Даниел! – Вече е късно. Погледна го – красив мъж, възрастен, който така и не се е научил да бъде съпруг. Само баща. Баща, който сляпо обича и разваля детето. – Ще подам молба за развод другата седмица – каза Анна, закопчавайки куфара. – Ани! – Сбогом, Максим. Излезе от апартамента, без да се обърне. В коридора за миг се появи лицето на Даниел – за първи път погледът му изразяваше друго, освен презрение. Обърканост? Страх? Анна вече нямаше значение. Новият ѝ апартамент, макар и малък, беше уютен – гарсониера в спокоен квартал, с прозорци към тих двор. Анна разопакова, направи си чай и седна на перваза. За първи път от половин година се чувстваше спокойна. Разводът мина след два месеца. Максим няколко пъти опита да звъни и да моли за още един шанс. Анна отговаряше възпитано, но твърдо: не. Не се пречупи. Не намрази никого. Просто разбра, че щастието не е в търпението и жертвите. Щастието е, когато те уважават и ценят. И някой ден ще го намери. Само не с този мъж.
Няма да го правя! И не ми заповядвай! Ти не си ми никоя! Данаил изтърси чинията в мивката така, че водата
Įdomybės
0140
Дай ми, моля те, причина: Историята на Анастасия, Денис и малката Василиса – за любовта, която се губи в ежедневието, и за втория шанс да бъдеш семейство в българския дом
Приятен ден, каза Димитър, като се наведе и докосна със сухите си устни бузата ѝ. Гергана кимна механично.
Įdomybės
061
Мисля, че любовта си отиде: Историята на Анна и Димитър – от романтиката до рутината, семейните жертви, мечтите за дете и трудните решения след 15 години заедно в сърцето на София
Ти си най-красивото момиче тук във факултета, каза тогава той и ѝ подаде букет маргаритки, купени от
Įdomybės
01.5k.
Мамо, надаваха се на нашата вила и сега си тръгвайте обратно!” – невяста изгони свекърва от общия имот
“Майко, веселихме се на вилата и сега си тръгваме обратно,” снахата изрита свекърва от парцела си.
Įdomybės
024
Мислех, че любовта си е отишла – Ти си най-красивото момиче на този факултет – каза тогава той, протягайки ѝ букет маргаритки от сергията пред НДК. Анна се засмя, приемайки цветята. Маргаритките ухаеха на лято и на нещо неуловимо правилно. Димитър стоеше пред нея с поглед на човек, който точно знае какво иска. А той искаше нея. Първата им среща беше в Борисовата градина. Димитър донесе одеяло, термос с чай и домашни сандвичи, които беше направила майка му. Стояха на тревата чак до мрачината. Анна помнеше как се смееше, като наклонеше глава назад. Как я докосваше уж случайно по ръката, как я гледаше – сякаш тя беше единственият човек в цяла София. След три месеца я заведе на кино – на френска комедия, която тя не разбра, но се смя от сърце заедно с него. След шест месеца я запозна с родителите си. След година ѝ предложи да заживеят заедно. – Така и така всяка нощ сме заедно – каза Димитър, прокарвайки пръсти през косата ѝ. – Защо да плащаме за два апартамента? Анна се съгласи. Не заради парите, разбира се. Просто с него светът има смисъл. Апартаментът им под наем сутрин миришеше на боб чорба, а в неделя на прясно изгладени чаршафи. Анна се научи да прави любимите му кюфтета – с чесън и копър, точно както майка му ги прави. Вечер, Димитър ѝ четеше на глас статии за бизнес и финанси. Мечтаеше да има собствен бизнес. Анна слушаше, подпирайки брадичка на длан, и вярваше на всяка негова дума. Правеха планове. Първо – събират за първа вноска. После – собствен апартамент. После – кола. Деца, разбира се. Две. Момче и момиче. – Ще успеем с всичко – казваше Димитър, целувайки я по челото. Анна кимаше. До него се чувстваше неуязвима. …Петнадесет години заедно донесоха рутина и навици. Апартамент в хубав квартал с изглед към парк. Кредит за 20 години, който изплащаха предварително, отказвайки си почивки и ресторанти. Сребриста Тойота пред блока – Димитър си я избра сам, сам се пазари и сам полираше капака всяка събота. Изпълваше я гордост. Сами всичко постигнаха. Без родителски пари, без връзки, без късмет. Просто работеха, спестяваха, търпяха. Тя никога не се оплакваше. Дори когато бе изтощена и заспиваше в метрото до последната спирка. Дори когато искаше да захвърли всичко и да иде на море. Беше екип с Димитър – както сам той казваше, и Анна вярваше. Неговото благополучие винаги беше първо. Анна научи това правило до болка, вплете го в ДНК-то си. Лош ден в офиса? Тя правеше вечеря, наливаше чай и слушаше. Караница с шефа? Гали го по главата, шепнеше, че всичко ще се оправи. Съмнения в себе си? Тя намираше точните думи да го изкара от дупката. – Ти си моят котва, моята опора – казваше Димитър тогава. Анна се усмихваше. Да си нечия котва – не е ли това щастие? Тежки периоди имаше. Първо след пет години – фирмата на Димитър фалира. Три месеца търсеше работа, ден след ден ставаше по-замислен. Втори път – още по-зле. Колеги го подведоха с документи и не само че загуби работата си, но и трябваше да плати голяма сума. Продаваха колата, за да платят. Анна не обвини. Нито с дума, нито с поглед. Поемаше допълнителни задачи, работеше по нощите, пестеше от себе си. Грижеше се само той да е добре. Да не се пречупи. Да не загуби вяра. …Димитър се съвзе. Намери работа още по-добра. Пак си купиха същата сребриста Тойота. Животът тръгна. Преди година, докато седяха в кухнята, Анна изрече на глас мисълта, която отдавна носеше: – Може би вече е време? Все пак не съм на двайсет. Ако чакаме още… Димитър кимна сериозно. – Хайде, да се подготвяме. Анна задържа дъха си. Толкова години мечти, отлагане, чакане на “подходящ момент”. Ето го – моментът. Представяше си всичко по хиляда пъти. Малки ръчички, които стискат нейната. Мирис на пудра. Първи стъпки в хола им. Димитър, който чете приказка за лека нощ. Дете. Тяхното дете. Най-после. Промените започнаха веднага. Анна преразгледа всичко – хранене, режим, работа. Записа се при лекар, направи изследвания, започна витамини. Кариерата отстъпи, макар точно сега ѝ предлагаха повишение. – Сигурна ли си? – попита шефката ѝ, гледайки я през очилата. – Такъв шанс рядко идва. Анна беше сигурна. Повишението означаваше пътувания, стрес, извънредна работа – не най-доброто за бременност. – Ще се преместя във филиала – каза тя. Шефката й вдигна рамене. Филиалът беше на петнайсет минути от вкъщи. Скучна работа, без перспектива, но служебното време свършваше точно в шест. Събота и неделя – свободни. Анна свикна. Новите колеги бяха приятни, макар и неамбициозни. Готвеше си вкъщи, разхождаше се в обедната почивка, лягаше рано вечер – всичко за бъдещото им дете, за семейството им. Студът дойде неусетно. Анна първо не обърна внимание – Димитър много работи, изморява се, нормално. Но той престана да я пита за деня ѝ. Престана да я прегръща, да я гледа така, както в студентските години – когато я наричаше най-красивата на факултета. У дома стана тихо. Неправилно тихо. Преди говореха часове за всичко. Сега Димитър седеше в телефона, кратко отговаряше, лягаше с гръб към нея. Анна гледаше в тавана – между тях пропаст, широка половин метър – разстоянието между двете тела на матрака. Близостта изчезна съвсем. Две седмици, три, месец – тя спря да брои. За него винаги имаше оправдание: – Много съм уморен. Утре. Но “утре” не идваше. Попита го в очите една вечер, като блокира пътя му към банята: – Какво става? Кажи истината. Димитър гледаше встрани, някъде към касата на вратата. – Нищо ми няма. – Не е вярно. – Внушаваш си. Само период е. Ще мине. Той я заобиколи и се заключи в банята. Водата заглуши тишината. Анна стоеше в коридора, с ръка на гърдите. Там боли – глупаво, тъпо, постоянно. Държа още месец. После не издържа: – Обичаш ли ме? Пауза. Дълга, зловеща пауза. – Не знам какво чувствам към теб. Анна се отпусна на дивана. – Не знаеш? Димитър най-сетне я погледна в очите. Празнота. Обърканост. Няма го онзи пламък от преди петнадесет години. – Мисля, че любовта си отиде. Отдавна. Мълчах, за да не те нараня. Месеци Анна е живяла в този ад, без да знае истината. Гледаше го, търсеше обяснения. Може би проблеми в офиса. Може би криза на средната възраст. Може би лошото настроение е затегнало. Оказа се просто – разлюбил я е. Мълчал, докато тя е планирала бъдещето им, отказвала се от кариера, приготвяла се за майчинство. Решението дойде внезапно. Никакви повече “може би”, “ще се оправи”, “трябва да изчакам”. Край. – Развеждам се. Димитър пребледня. Видя как му трепна адамовата ябълка. – Почакай. Недей толкова рязко. Можем да опитаме… – Да опитаме? – Хайде да имаме дете. Може би детето ще ни сближи. Казват, че децата… Анна се засмя горчиво. – Детето само ще съсипе всичко. Ти не ме обичаш вече. Защо ни е дете? За да се развеждаме после с бебе на ръце? Димитър мълчеше. Нямаше какво да каже. Още същия ден Анна си тръгна. Събра най-необходимото, нае стая при позната. Подаде молба за развод, щом ръцете ѝ престанаха да треперят. Разделянето на имуществото се очакваше да е дълго. Апартамент, кола, петнадесет години общи покупки и решения. Адвокатът говореше за оценки, проценти, преговори. Анна само кимаше, записваше и се стараеше да не мисли, че животът им вече се измерва в квадратни метри и конски сили. Скоро си намери малка гарсониера под наем. Учеше се да живее сама. Да готви за един. Да гледа сериали без коментари. Да спи по цялото легло. В нощите сълзите идваха, без да пита. Притисната в възглавницата, Анна си спомняше маргаритките от сергията, одеялото в парка, смеха му, ръцете му, гласа, който й шепнеше: „ти си моят котва“. Болеше. Петнадесет години не се изхвърлят от сърцето като стари дрехи. Но през тази болка проблясваше и нещо друго – облекчение, чувство за правилност. Успя навреме. Изтъргва се, преди да се върже с дете за този човек. Преди да заседне с години в безсмислен брак “заради семейството”. Тридесет и две години. Целият живот е пред нея. Страх я е? Безкрайно. Но ще се справи. Друг избор няма.
Мисля, че любовта отмина Ти си най-красивото момиче във факултета каза той и ѝ подаде букет полски маргаритки
Įdomybės
080
Дай ми, моля те, истинска причина – една обикновена българска история за любовта, която се губи и намира в семейството на Анастасия и Денис, за решението да избираш себе си, когато любовта изглежда изчезнала, за новите шансове и неочакваните малки жестове, които събират един брак и превръщат обикновените дни в истински семейно щастие.
Хубав ден, Деян се наведе и едва докосна бузата ѝ с устни. Яна кимна машинално. Бузата ѝ остана суха
Įdomybės
048
Мислех, че любовта си е отишла – Ти си най-красивото момиче на този факултет – каза тогава той, протягайки ѝ букет маргаритки от сергията пред НДК. Анна се засмя, приемайки цветята. Маргаритките ухаеха на лято и на нещо неуловимо правилно. Димитър стоеше пред нея с поглед на човек, който точно знае какво иска. А той искаше нея. Първата им среща беше в Борисовата градина. Димитър донесе одеяло, термос с чай и домашни сандвичи, които беше направила майка му. Стояха на тревата чак до мрачината. Анна помнеше как се смееше, като наклонеше глава назад. Как я докосваше уж случайно по ръката, как я гледаше – сякаш тя беше единственият човек в цяла София. След три месеца я заведе на кино – на френска комедия, която тя не разбра, но се смя от сърце заедно с него. След шест месеца я запозна с родителите си. След година ѝ предложи да заживеят заедно. – Така и така всяка нощ сме заедно – каза Димитър, прокарвайки пръсти през косата ѝ. – Защо да плащаме за два апартамента? Анна се съгласи. Не заради парите, разбира се. Просто с него светът има смисъл. Апартаментът им под наем сутрин миришеше на боб чорба, а в неделя на прясно изгладени чаршафи. Анна се научи да прави любимите му кюфтета – с чесън и копър, точно както майка му ги прави. Вечер, Димитър ѝ четеше на глас статии за бизнес и финанси. Мечтаеше да има собствен бизнес. Анна слушаше, подпирайки брадичка на длан, и вярваше на всяка негова дума. Правеха планове. Първо – събират за първа вноска. После – собствен апартамент. После – кола. Деца, разбира се. Две. Момче и момиче. – Ще успеем с всичко – казваше Димитър, целувайки я по челото. Анна кимаше. До него се чувстваше неуязвима. …Петнадесет години заедно донесоха рутина и навици. Апартамент в хубав квартал с изглед към парк. Кредит за 20 години, който изплащаха предварително, отказвайки си почивки и ресторанти. Сребриста Тойота пред блока – Димитър си я избра сам, сам се пазари и сам полираше капака всяка събота. Изпълваше я гордост. Сами всичко постигнаха. Без родителски пари, без връзки, без късмет. Просто работеха, спестяваха, търпяха. Тя никога не се оплакваше. Дори когато бе изтощена и заспиваше в метрото до последната спирка. Дори когато искаше да захвърли всичко и да иде на море. Беше екип с Димитър – както сам той казваше, и Анна вярваше. Неговото благополучие винаги беше първо. Анна научи това правило до болка, вплете го в ДНК-то си. Лош ден в офиса? Тя правеше вечеря, наливаше чай и слушаше. Караница с шефа? Гали го по главата, шепнеше, че всичко ще се оправи. Съмнения в себе си? Тя намираше точните думи да го изкара от дупката. – Ти си моят котва, моята опора – казваше Димитър тогава. Анна се усмихваше. Да си нечия котва – не е ли това щастие? Тежки периоди имаше. Първо след пет години – фирмата на Димитър фалира. Три месеца търсеше работа, ден след ден ставаше по-замислен. Втори път – още по-зле. Колеги го подведоха с документи и не само че загуби работата си, но и трябваше да плати голяма сума. Продаваха колата, за да платят. Анна не обвини. Нито с дума, нито с поглед. Поемаше допълнителни задачи, работеше по нощите, пестеше от себе си. Грижеше се само той да е добре. Да не се пречупи. Да не загуби вяра. …Димитър се съвзе. Намери работа още по-добра. Пак си купиха същата сребриста Тойота. Животът тръгна. Преди година, докато седяха в кухнята, Анна изрече на глас мисълта, която отдавна носеше: – Може би вече е време? Все пак не съм на двайсет. Ако чакаме още… Димитър кимна сериозно. – Хайде, да се подготвяме. Анна задържа дъха си. Толкова години мечти, отлагане, чакане на “подходящ момент”. Ето го – моментът. Представяше си всичко по хиляда пъти. Малки ръчички, които стискат нейната. Мирис на пудра. Първи стъпки в хола им. Димитър, който чете приказка за лека нощ. Дете. Тяхното дете. Най-после. Промените започнаха веднага. Анна преразгледа всичко – хранене, режим, работа. Записа се при лекар, направи изследвания, започна витамини. Кариерата отстъпи, макар точно сега ѝ предлагаха повишение. – Сигурна ли си? – попита шефката ѝ, гледайки я през очилата. – Такъв шанс рядко идва. Анна беше сигурна. Повишението означаваше пътувания, стрес, извънредна работа – не най-доброто за бременност. – Ще се преместя във филиала – каза тя. Шефката й вдигна рамене. Филиалът беше на петнайсет минути от вкъщи. Скучна работа, без перспектива, но служебното време свършваше точно в шест. Събота и неделя – свободни. Анна свикна. Новите колеги бяха приятни, макар и неамбициозни. Готвеше си вкъщи, разхождаше се в обедната почивка, лягаше рано вечер – всичко за бъдещото им дете, за семейството им. Студът дойде неусетно. Анна първо не обърна внимание – Димитър много работи, изморява се, нормално. Но той престана да я пита за деня ѝ. Престана да я прегръща, да я гледа така, както в студентските години – когато я наричаше най-красивата на факултета. У дома стана тихо. Неправилно тихо. Преди говореха часове за всичко. Сега Димитър седеше в телефона, кратко отговаряше, лягаше с гръб към нея. Анна гледаше в тавана – между тях пропаст, широка половин метър – разстоянието между двете тела на матрака. Близостта изчезна съвсем. Две седмици, три, месец – тя спря да брои. За него винаги имаше оправдание: – Много съм уморен. Утре. Но “утре” не идваше. Попита го в очите една вечер, като блокира пътя му към банята: – Какво става? Кажи истината. Димитър гледаше встрани, някъде към касата на вратата. – Нищо ми няма. – Не е вярно. – Внушаваш си. Само период е. Ще мине. Той я заобиколи и се заключи в банята. Водата заглуши тишината. Анна стоеше в коридора, с ръка на гърдите. Там боли – глупаво, тъпо, постоянно. Държа още месец. После не издържа: – Обичаш ли ме? Пауза. Дълга, зловеща пауза. – Не знам какво чувствам към теб. Анна се отпусна на дивана. – Не знаеш? Димитър най-сетне я погледна в очите. Празнота. Обърканост. Няма го онзи пламък от преди петнадесет години. – Мисля, че любовта си отиде. Отдавна. Мълчах, за да не те нараня. Месеци Анна е живяла в този ад, без да знае истината. Гледаше го, търсеше обяснения. Може би проблеми в офиса. Може би криза на средната възраст. Може би лошото настроение е затегнало. Оказа се просто – разлюбил я е. Мълчал, докато тя е планирала бъдещето им, отказвала се от кариера, приготвяла се за майчинство. Решението дойде внезапно. Никакви повече “може би”, “ще се оправи”, “трябва да изчакам”. Край. – Развеждам се. Димитър пребледня. Видя как му трепна адамовата ябълка. – Почакай. Недей толкова рязко. Можем да опитаме… – Да опитаме? – Хайде да имаме дете. Може би детето ще ни сближи. Казват, че децата… Анна се засмя горчиво. – Детето само ще съсипе всичко. Ти не ме обичаш вече. Защо ни е дете? За да се развеждаме после с бебе на ръце? Димитър мълчеше. Нямаше какво да каже. Още същия ден Анна си тръгна. Събра най-необходимото, нае стая при позната. Подаде молба за развод, щом ръцете ѝ престанаха да треперят. Разделянето на имуществото се очакваше да е дълго. Апартамент, кола, петнадесет години общи покупки и решения. Адвокатът говореше за оценки, проценти, преговори. Анна само кимаше, записваше и се стараеше да не мисли, че животът им вече се измерва в квадратни метри и конски сили. Скоро си намери малка гарсониера под наем. Учеше се да живее сама. Да готви за един. Да гледа сериали без коментари. Да спи по цялото легло. В нощите сълзите идваха, без да пита. Притисната в възглавницата, Анна си спомняше маргаритките от сергията, одеялото в парка, смеха му, ръцете му, гласа, който й шепнеше: „ти си моят котва“. Болеше. Петнадесет години не се изхвърлят от сърцето като стари дрехи. Но през тази болка проблясваше и нещо друго – облекчение, чувство за правилност. Успя навреме. Изтъргва се, преди да се върже с дете за този човек. Преди да заседне с години в безсмислен брак “заради семейството”. Тридесет и две години. Целият живот е пред нея. Страх я е? Безкрайно. Но ще се справи. Друг избор няма.
Мисля, че любовта отмина Ти си най-красивото момиче във факултета каза той и ѝ подаде букет полски маргаритки
Įdomybės
020
Мисля, че любовта си отиде: Историята на Анна и Димитър – от романтиката до рутината, семейните жертви, мечтите за дете и трудните решения след 15 години заедно в сърцето на София
Ти си най-красивото момиче тук във факултета, каза тогава той и ѝ подаде букет маргаритки, купени от
Įdomybės
0573
Това ще бъде съвсем различен живот
Никога не си представяха Росица на своите двадесет години какво я чака напред. Учеше в университета
© 2026 Įdomybės!