Įdomybės!

Анна Петрова седеше на пейката в болничната градина и плачеше. Днес навършваше 70 години, но нито синът, нито дъщерята ѝ дойдоха да я поздравят. Все пак съседката ѝ по стая, Евгения Стефанова, я поздрави и дори ѝ подари малък подарък. Още и санитарката Мария ѝ поднесе ябълка за рождения ден. Домът за възрастни беше приличен, но персоналът по принцип оставаше равнодушен. Всички знаеха, че децата карат родителите си там, когато вече им тежат. И Анна Петрова бе доведена от сина си – уж да си почине и да се лекува, а всъщност, защото пречеше на снаха си. Апартаментът беше неин, но после синът я убеди да препише имота на негово име. Когато я накара да подпише документите, ѝ обеща, че ще си остане у дома, но стана точно обратното – той и семейството му се нанесоха, а със снахата започнаха кавги. Снахата винаги беше недоволна – не така готвела, след баня оставяла мръсотия, и още и още. Отначало синът я защитаваше, после спря и той – дори започна да ѝ повишава тон. Анна Петрова забеляза как започват да си шепнат, а щом влезеше при тях – млъкваха. Един ден синът повдигна заговора, че трябва да си почине и полекува. Майката го погледна горчиво и попита: — В старчески дом ли ме пращаш, сине? Той се изчерви, притесни се и отговори гузно: — Не, мамо, просто е санаториум. Ще останеш месец и ще се прибереш. Докара я, бързо подписа и избяга, обещавайки да дойде скоро. Само веднъж се появи – донесе две ябълки и два портокала, попита я как е и си тръгна, преди да изслуша отговора. И тя стои вече втора година тук. Като минал месецът и синът не я потърси, Анна Петрова звънна у дома. Отговориха непознати – оказа се, че синът е продал апартамента и никой не знае къде е той. Анна поплака две нощи, но вече знаеше, че няма да се върне там. Най-много я болеше, че навремето беше наранила дъщеря си заради щастието на сина. Анна е родена в село. Там се омъжила за съученика си Петър. Имали голяма къща, стопанство. Не са били богати, но и не са гладували. Един съсед разказал на Петър, колко е хубав животът в града – високи заплати, жилище веднага. Петър настоявал да заминат. Продали всичко и се преместили. Дали им апартамент, купили мебели и стар москвич. Именно с москвича Петър катастрофирал – на втория ден в болницата починал. След погребението Анна останала сама с две деца. За да ги изхрани, всяка вечер мила входове. Надявала се децата да пораснат и да й помагат. Но не стана така. Синът ѝ се забърка в лоша история и се наложи Анна да тегли пари на заем, за да не го арестуват. После две години погасявала дълговете. После дъщеря ѝ Даша се омъжила и родила дете. Отначало всичко било наред, но после синът ѝ често боледувал. Даша напуснала работа, за да го води по болници, а лекарите дълго не откривали диагнозата. Най-накрая му открили болест, която лекували само в един институт – там пък списъкът бил огромен. Докато Даша обикаляла по болници, мъжът ѝ я напуснал, но поне оставил апартамента. В болница тя се запознала с вдовец, чиято дъщеря имала същата диагноза. Двамата се харесали и започнали да живеят заедно. След пет години мъжът ѝ се разболял тежко и трябвали пари за операция. Анна искала да даде парите на сина си за първа вноска за апартамент, но когато дъщерята ѝ поискала пари за съпруга си, й дожаляло да ги даде за чужд човек, тъй като вече ги беше обещала на сина си. Даша много се обидила и си тръгнала, казвайки: „Вече не си ми майка и когато ти стане трудно, не ме търси.“ И така вече двадесет години не се чуват. Даша успяла да излекува мъжа си, взели децата си и заминали да живеят край морето. Ако можеше да върне времето назад, Анна щеше да постъпи другояче, но миналото не се връща. Анна бавно стана от пейката и тръгна към пансиона. Внезапно чу: — Мамо! Сърцето ѝ заби. Обръща се бавно – дъщеря й, Даша. Краката ѝ се подгъват, почти пада, но дъщеря ѝ я хваща. — Най-после те намерих… Брат ти не искаше да даде адреса, заплаших го със съд за незаконната продажба на апартамента, млъкна веднага… Двете влязоха в сградата и седнаха във фоайето. — Прости ми, мамо, че толкова дълго не се обаждах. Отначало се сърдех, после все отлагах, срам ме беше. Но преди седмица те сънувах – вървиш из гората и плачеш… Събудих се и ми стана толкова тежко. Разказах всичко на мъжа ми, а той ми каза: “Отиди, помири се.” Отидох у вас – там непознати хора, нищо не знаят. Дълго търсих адреса на брат ти, намерих го. Ето ме тук. Събирай си нещата, с мен ще дойдеш. Имаме прекрасна къща до морето, а мъжът ми каза: ако майка ти се почувства зле, веднага я вземи при нас. Анна се сгуши до дъщеря си и заплака – този път от радост. Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която Господ Бог ти дава.

Анка Иванова седеше на пейката в градинката пред дома за стари хора и тихо плачеше. Този ден навърши

Įdomybės

022

Анна Петровна седеше сама на пейката в болничния двор и плачеше – навърши 70 години, но нито синът, нито дъщеря ѝ дойдоха да я поздравят. Само съседката по стая, баба Евгения Стоянова, ѝ подари малко подаръче, а санитарката Марица я почерпи с ябълка за рождения ден. Домът си беше приличен, но персоналът обикновено нехаеше. Всички знаеха, че тук идваха възрастни хора, изпратени от децата си, за които бяха станали бреме. И Анна Петровна тук я доведе синът ѝ – уж на почивка и за лечение, а всъщност тя пречеше на снаха си. Апартаментът беше неин, после синът я накара да му го прехвърли с дарение. Когато подписваше документите, обеща, че ще живее като досега, но после цялото семейство се нанесе при нея и започнаха дрязгите със снахата. Вечно недоволна – веднъж манджата не ѝ хареса, друг път банята не е измита… Синът първоначално я защитаваше, после започна и той да ѝ се кара. Накрая Анна Петровна усети, че все за нещо шушукат, а щом влезе – млъкват. Една сутрин синът ѝ каза, че трябва да си почине и да се полекува. Погледна го горчиво в очите: “В дом ме пращаш, нали, сине?” – Ама, мамо, не, това е санаториум. Ще полежиш за месец, после обратно у дома – отговори той, притеснен. Закара я, набързо подписа документите и изчезна, като обеща, че ще дойде скоро. Само веднъж се появи – донесе две ябълки и два портокала, попита я бегло как е и избърза да си тръгне. Така живя Анна Петровна тук вече втора година. Като мина месец, а синът така и не дойде, тя се обади у дома – вдигнаха непознати. Апартаментът бил продаден, а синът ѝ – изчезнал. Изплака си сълзите и разбра, че повече няма връщане назад. Най-много я болеше, че някога беше обидила дъщеря си заради щастието на сина… Анна бе от село, там се ожени за Петър, имаше дом, работа, всички живееха скромно, но добре. После се преместиха в София – Петър загина в катастрофа и тя остана сама с две деца. Миеше стълбища, за да ги изхрани, мислеше, че когато пораснат, ще ѝ помагат, но не стана така. Синът ѝ изпадна в лоша компания, дъщерята Даша се омъжи, после ѝ се роди болно дете, а мъжът я напусна. Много страдания минаха, когато Даша поиска помощ, а Анна отказа, за да помогне на сина. Дъщеря ѝ трудно го преживя и двамата не си говореха от 20 години. Даша успя да събере семейството и заминаха да живеят на морето. Ако можеше да върне времето, Анна щеше да постъпи иначе. Но миналото не се връща… Анна се изправи и тръгна към пансиона. Изведнъж някой извика: „Мамо!“. Сърцето ѝ заби. Тя се обърна – Даша. Краката ѝ се подкосиха, но дъщеря ѝ я прегърна. – Най-после те намерих… Брат ти не искаше да ти дам адреса, но му заплаших дело, че е продал апартамента, та се стресна… Влязоха в сградата, седнаха на дивана. – Прости ми, мамо, че толкова време не се обаждах. Обиждах се, после се срамувах… А наскоро те сънувах – вървеше из гората и плачеше. Станах и ми натежа на душата. Разказах на мъжа си и той ми каза – тръгвай, намери майка си и се сдобрете. Намерих адреса и ето ме тук. Стягай се, с мен ще живееш. Имаме голяма къща на морето. Мъж ми заръча: ако на майка ти ѝ е трудно – незабавно да я приберем при нас. Анна я прегърна през сълзи – този път от щастие. “Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята, която Господ ти дава.”

Анастасия Георгиева седеше на една пейка в двора на старческия дом и тайничко бършеше сълзи с ръкава си.

Įdomybės

015

На разсъмване на Михаил Сергеевич му стана по-зле. Задъхваше се. — Никита, не искам нищо. Нито лекарства ваши, нищо. Моля те, само ми позволи да се сбогувам с Приятеля. Моля те. Изключи това всичко… Мъжът посочи системите. — Не мога да си тръгна така. Разбираш ли, не мога… Сълза се търкулна по бузата му. Никита знаеше – ако изключи всичко, може и да не стигнат дори до изхода. При тях се събраха мъжецът от цялата стая. — Никита, наистина ли нищо не може да се измисли? Не е честно така… — Разбирам… Но все пак тук е болница, всичко трябва да е стерилно. — Все едно… Виж го, човек не може да си тръгне спокойно. Всичко му беше ясно. Но какво можеше да направи? Никита се изправи. Всичко може. Дявол да го вземе, къде му е съпротивата, къде са амбициите на баща му! Да го уволнят, нека! Остро се завъртя и срещна погледа на Ани. В него блестеше възхищение. Никита изтича на двора на болницата. — Приятелю, моля те, тихо само. Може и никой да не забележи. Хайде, идвай при стопанина си. Тъкмо отключи вратата, когато му препречи пътя сестра Емма Едуардовна. — Какво правиш? — Сестра Емма… Моля ви, само пет минути. Позволете им да се сбогуват. Разбирам всичко. Ако трябва, уволнявайте ме после… Мълчание цяла минута. Кой знае какво се въртеше в главата на тази жена, но накрая се дръпна встрани. — Добре, ще ме уволнят и мене тогава! — Приятелю, след мен! Никита се втурна по коридора на болницата, Приятел тичаше до него. Ани отвори вратата отпред. Кучето, сякаш усетило нещо, с два скока се озова пред стаята… и още един скок – и Приятел се изправи на задни лапи пред леглото на Михаил Сергеевич, предните – на края на леглото. В стаята – гробна тишина. Мъжът отвори очи. Опита да повдигне ръка, но не успя. Системите му пречеха. Издърпа ги с другата ръка. — Приятелю! Дойде… Кучето положи глава върху гърдите на Михаил Сергеевич. Той го погали. Веднъж… втори път… Усмихна се… Усмивката остана на устните му. Ръката се отпусна. Някой прошепна: — Кучето плаче… Никита се приближи до леглото. Наистина, Приятел плачеше. — Стига. Хайде… хайде… *** Никита седна на оградката, а Приятел се скри в храстите и легна. Подлезе мъжът от стаята, същият, дето първи си даде кюфтетата. Подаде пакет цигари. Никита го погледна, искаше да каже, че не пуши, после махна с ръка. Запали. Ани приседна до него. Очите червени, носът подпухнал. — Ани… Днес ми е последният ден. — Защо? — Първоначално дойдох тук като наказание, после исках на баща си да докажа нещо… Трябваше да ми даде фирмата. Но не е там смисълът… Не мога. Тръгвам си. Ще му кажа – синът ти е некадърник. Прости ми, Ани… Никита си тръгна. Подаде молба, събра си нещата. Ани гледаше през прозореца как той спря с „мерцедеса“, отвори вратата и тръгна към храстите. Говореше нещо на Приятеля, после се върна до колата, опря се. Кучето дойде чак след пет минути. Дълго гледа Никита в очите, после скочи вътре. Ани пак се разплака. — Не си некадърен! Най-добър си! *** Няколко дни по-късно Ани видя, че с главния лекар идва мъж, приличащ на Никита. Тя хукна по стълбите и излезе. — Вие ли сте бащата на Никита? Главният лекар я погледна учудено. — Ани, какво се случва? — Почакайте, Сергей Николаевич, после ме уволнявайте! Вие ли сте? Вадим Олегович също недоумяваше, гледайки момичето с луничките. — Аз съм. — Нямате право! Чувате ли! Нямате право да мислите, че Никита е некадърен! Той е най-добрият! Единствен беше, който не се побоя и позволи на човек да се сбогува с приятеля си преди смъртта! Никита има сърце и душа! Ани се обърна и тръгна към сградата. Вадим Олегович се усмихна. — Видя ли я? Сергей Николаевич отвърна: — Какво да я правим? Момиче добро, ама все си държи на истината! — Това лошо ли е? — Не винаги е добре… *** Изминаха три години. От портата на красива къща излезе цяло семейство. Никита буташе количка, а Ани държеше на каишка огромен лъскав пес. Стигнаха до реката, Ани пусна кучето. — Приятелю, не ходи далеч! Кучето с огромни скокове се втурна към реката. След две минути бебето в количката запищя. Приятел тутакси със същите скокове се върна. Ани се засмя. — Никита, май няма да ни трябва бавачка. Я защо дойде? Соня просто си изпусна биберона. Детето пак заспа, Приятел надникна в количката, увери се, че всичко е наред, и пак хукна след пеперуда…

Сутринта на Михаил Стоянов му стана още по-зле. Не можеше да си поеме въздух. Никола, нищо не искам.

Įdomybės

0164

Сутринта на Михаил Сергеевич му стана по-зле. Задушаваше се. — Никита, нищо не ми трябва. Нямам нужда от вашите лекарства. Само те моля — позволи ми да се сбогувам с Приятеля. Моля те… махни тия системи… Мъжът кимна към системите. — Не мога така да си отида, разбираш ли? Не мога… Сълза се стече по бузата му. Никита знаеше, че, ако ги изключи, може и да не успее да го изведе от стаята. Към тях се събраха мъжете от цялата стая. — Никита, не може ли нещо да се направи? Не върви така… — Знам… Но тук е болница, всичко е стерилно. — Няма значение… Гледай човека, не може да си тръгне… Никита осъзнаваше всичко. Какво можеше да направи? Изведнъж стана. Всичко може! На майната си тия спорове, тия фирми и баща му! Нека го уволнят! Рязко се обърна и срещна погледа на Ани — в него имаше възхищение. Никита излетя навън. — Приятелю, моля те, тихо. Може и да не ни забележат. Хайде, да отидем при стопанина… Вече беше отворил вратата, когато някой му препречи пътя. Пред него стоеше д-р Емма Тодорова. — Какво става тук? — Д-р Тодорова… Моля ви! Пет минути. Нека се сбогуват. Разбирам… ще ме уволните после. Тя помълча минута. Кой знае какво ѝ мина през главата, но отстъпи в страни. — Добре. Нека, пък и мен нека уволнят! — Приятелю, след мен! Никита хукна по коридора, Приятел до него. Аня вече държеше вратата отворена. Кучето, като че ли усетило нещо, с два скока се озова пред стаята… още един скок и Приятел застана на задни лапи пред леглото на Михаил Сергеевич, с предните се опря на ръба на кревата. В стаята — пълна тишина. Михаил отвори очи. Опита да вдигне ръка, но не успя — системите му пречеха. Тогава ги издърпа с другата ръка. — Приятелю! Дойде… Кучето сложи глава на гърдите му. Михаил го погали. Веднъж, после още. Усмихна се… Усмивката застина на устните му. Ръката се свлече. Някой прошепна: — Кучето плаче… Никита се приближи. Приятел наистина плачеше. — Стига. Хайде, да вървим… *** Никита седна на ниската ограда, а Приятел изчезна в храстите и легна там. До Никита дойде мъж от стаята, който някога пръв си даде кюфтето. Подаде му кутия цигари. Никита го погледна, искаше да откаже — не пуши… но после махна с ръка. Запали. До него седна Аня — очите ѝ зачервени, носът подпухнал. — Ани… днес ми е последният ден. — Защо? — Първо бях тук за наказание, после исках да докажа на татко, че мога… Трябваше да ми остави фирмата… Но не е във фирмата работата. Не мога… Ще се прибера. Ще му кажа право в очите — “Синът ти е нищо и половина. Прости, Ани…” Никита си тръгна. Написа си молбата, събра си нещата. Аня гледаше през прозореца как спира с мерцедеса, излиза, отваря вратата и се отправя към храстите. Каза нещо на Приятеля, после отиде до колата и зачака. Кучето дойде след пет минути, погледна Никита в очите и скочи в колата. Аня пак плака. — Не си нищо и половина! Ти си най-добрият! *** Няколко дни по-късно Аня видя, че към главния лекар върви мъж, който приличаше на Никита. Тя хукна по стълбите и излезе навън. — Вие ли сте бащата на Никита? Главният лекар я гледаше изненадано. — Аня, какво правиш? — Изчакайте, д-р Тодоров, после ме уволнявайте! Значи вие сте, нали? Вадим Григоров погледна учудено малката момиче с луничките. — Да. — Не смейте! Чувате ли! Не смейте да мислите, че Никита не е нищо! Той е най-добрият! Единственият, който не се уплаши и позволи на един човек да се сбогува с най-верния си приятел! Никита има сърце и душа! Аня се обърна и влезе в сградата. Вадим Григоров се усмихна. — Виж я ти нея… — Ами сега какво да я правим? Добро дете, ама все си казва всичко право в очите! — Това лошо ли е? — Не винаги е добро… *** Изминаха три години. От голямата къща излезе цялото семейство. Никита буташе количката, а на каишка до Аня вървеше огромен красив пес. Стигнаха до рекичката, Аня пусна кучето. — Приятелю, далече да не ходиш! Песът заби към реката с огромни скокове. След минута детето в количката запищя. Приятел веднага дотича с няколко скока до количката. Аня се засмя. — Никита, май бавачка няма да ни трябва. Какво се стряскаш — Соня само си е изпуснала биберона. Детето пак заспа, Приятел надникна в количката и едва след като се убеди, че всичко е наред, отново се впусна след пеперудата…

Сутринта на Георги Стефанов му стана по-зле. Почна да се задъхва. Дани, нищо не ми трябва. Нито от вашите

Įdomybės

0758

„Мъжът на мечтите ми напусна жена си заради мен, но не си и представях как всичко ще се обърне срещу мен.“

Мъжът на мечтите ми напусна жена си заради мен, но дори не си представях как всичко ще се обърне срещу мен.

Įdomybės

091

Нощният експрес: Тролейбусът-гармошка, петима пияни младежи, уморената кондукторка с вечните очила и мистериозното пътуване извън София, след което никой не смее да отказва да чисти и всяко возене се превръща в урок за възпитание и приятелство под нощните лампи

Нощният тролей Вратите на тролея се затвориха с глухо изщракване, а топлината от салона се изля като

Įdomybės

0849

Все още не е пристигнал. Наскоро беше претоварен с работа и идва все по-късно.

Още не е дошъл. Наскоро беше затрупан с работа и се прибира все по-късно. Радка сложи децата да спят

Įdomybės

017

Нощният експрес: Петима шумни купонджии се качват в столичния тролейбус, но безбилетното им пътуване ги отвежда на мистериозна спирка край огромно езеро, където кондукторката ги чака със швабри — и нощта им се превръща във върховно чистене, преди да се върнат обратно към изгрева на София

Нощният електробус Вратите на електробуса се сгънаха като хармоника, а топлината от купето изригна в

Įdomybės

089

Не писано е… Влакът вече втори ден трака из България – непознати вече са станали приятели, изпили са по не една чаша чай, разплели са кръстословици и приказките “за живота” са тръгнали. Синдромът на спътника най-силно си личи във влаковете – хората изливат сърцето си със истории, които никъде другаде не би чул, освен във вагоните. Седях на страничната седалка, а в съседното купе три възрастни българки си разменяха рецепти за козунак и тайни за плетене на вълнени чорапи. Влакът застърга по железния мост, пред очите ни се разкри величествена гледка – синьо небе, слънчев, приветлив ден, широка река Огоста с леки вълни и на високо, зелено брего гордо се издигаше бял каменен храм със златни куполи. Жените стихнаха, едната се прекръсти. – Ох, ще ви разкажа една история… Искате – вярвайте, искате – не, – заговори нейната дружка. Оттам започна чудната случка, носеща се из всички български села – за пролетна сутрин, езичан лед и чудодейната поява на Свети Николай Чудотворец, който спасява – а дали е било съдба, никой не знае…

Влакът пътуваше вече втори ден. Пътниците бяха успели да се опознаят, изпили бяха не една чаша чай, разгадали