Румен Касабов стоеше пред входа на автокъща „Тракия Мотors", с чаша нес кафе от будката на ъгъла в ръка, и гледаше как механикът Венцислав вдига капака на един сребърен „Фолксваген Голф". Беше вторник следобед, в началото на ноември, и от радиото в офиса се чуваше новинарско предаване за Болничния лист на НЗОК, което никой не слушаше.
Румен купи тази автокъща преди шест години с ипотечен кредит с променлив лихвен процент. Банковият служител от клона на бул. „Васил Априлов" тогава му обясни всичко много убедително: лихвата е обвързана с Юрибор плюс надбавка, пазарът е стабилен, а и защо да плаща фиксирана лихва от 6,2%, когато може да започне с 3,8%. Румен подписа. Жена му Силвия не беше толкова сигурна, но имота — склад с четири бокса за автомобили и малък офис — струваше толкова, че фиксираната оферта просто не им излизаше в бюджета.
Първите две години всичко вървеше по план. Вноската беше около 740 лева месечно. Румен плащаше редовно, дори направи няколко предсрочни частични плащания, когато бизнесът с продажба на употребявани немски автомобили потръгна по-добре.
После дойде 2023-та.
Юрибор тръгна нагоре, сякаш нещо се беше скъсало. Банката изпращаше писма — коректно, със синия си печат — в които уведомяваше за „преизчисление на лихвения процент съгласно договорените условия". Вноската стана 890. После 1050. Силвия му показа на телефона приложението на банката, където салдото на главницата почти не беше намаляло за три години, въпреки че бяха платили над петнайсет хиляди лева лихва.
— Венци, спри малко — извика Румен към бокса. — Трябва да говорим.
Венцислав остави гаечния ключ на тезгяха, избърса ръцете си в един мазен парцал и дойде. Не заради капака на колата. Заради друго.
— Казвай — каза Венцислав.
— Банката звъня пак сутринта. Вноската от декември ще е 1280 лева.
Венцислав подсвирна тихо, после поклати глава.
— Това е повече от целия наем, който взимаме за складовата част.
Румен кимна и отпи от кафето, което вече беше изстинало. Тук беше истината, грозна и проста: автокъщата носеше средно между 1800 и 2200 лева печалба месечно, в добрите месеци. Сега почти цялата отиваше за ипотеката. А имаха и персонал — Венцислав и момчето Деян, което миеше колите и правеше дребни ремонти.
— Силвия иска да продадем склада на „Брезовско шосе" — каза Румен. — Този, който държим пуст от две години, откакто спряхме да изкупуваме части от Германия в такъв мащаб.
— А ще стигнат ли парите да покриеш разликата?
— Няма да покриват нищо завинаги. Юрибор пак може да скочи.
Онзи разговор се случи в сряда. В петъка дойде писмо от банката — хартиено, не имейл, сякаш искаха да го усетиш физически в ръцете. Нов лихвен процент: 7,1%. Новата месечна вноска: 1340 лева. Румен седна на бюрото в офиса, между купчина досиета на автомобили за продажба и калкулатор, който отдавна не ползваше, защото всичко се смятало от приложението на телефона му.
Силвия дойде същата вечер в автокъщата с термос чай и със счетоводната тетрадка, в която от три години водеше ръчно всеки разход — не защото не вярваше на компютърните програми, а защото баща й, счетоводител в завод за трикотаж преди 1989-та, я беше научил, че цифрите трябва да се виждат с мастило, не само на екран.
— Румен, виждаш ли тази колона? — тя показа с пръст. — От януари до сега лихвата ни е стрували двайсет и две хиляди лева отгоре. А главницата е паднала с по-малко от шест хиляди.
— Знам.
— Не знаеш, защото продължаваш да повтаряш, че „скоро ще се нормализира". Чакаме го от три години.
Той не отговори. Отвън, на паркинга, дъждът започна да барабани по ламаринените навеси — онзи ситен ноемврийски дъждец, който в Пловдив винаги миришеше на мокър асфалт и на дима от комините в Кючука. Деян влезе с парцал да затвори вратите на боксовете, защото колите вътре не бяха негови и не искаше да ги остави мокри цяла нощ.
— Шефе, да затварям ли вече? — попита той.
— Затваряй, Деян. Лека нощ.
Когато момчето излезе, Силвия извади от чантата си сгънат лист — оферта от нотариус за учредяване на договор за продажба на склада на „Брезовско шосе". Беше го взела предния ден, без да му каже.
— Разговаряла съм с Нотариус Ковачева. Каза, че можем да минем сделката до две седмици, ако намерим купувач.
— Купувач вече имаме — каза Румен бавно. — Братовчедът на Венци иска да отвори там сервиз за гуми.
— Колко дава?
— Осемдесет и пет хиляди.
Силвия сметна наум — беше бърза с числата, по-бърза от Румен, който повече разбираше от двигатели и скоростни кутии, отколкото от финансови таблици.
— Това покрива почти цялата останала главница по ипотеката на автокъщата.
— Почти. Не цялата.
— Румен, остатъкът е по-добър от 1340 лева месечно до края на живота ни, ако Юрибор продължи да се качва.
Той мълчеше дълго. Гледаше през прозореца тъмния двор, където колите стояха подредени под мокрия сняг, който вече се смесваше с дъжда. Спомни си банковия служител отпреди шест години, кабинета с климатик, усмивката му, когато каза „не се притеснявайте, историческите данни показват, че лихвите рядко се задържат високо дълго". Шест години по-късно историческите данни му изглеждаха като подигравка.
— Добре — каза той накрая. — Продаваме.
Две седмици по-късно, в понеделник сутринта, Румен и Силвия отидоха в кантората на нотариус Ковачева на ул. „Отец Паисий", с папка документи — нотариален акт за склада, удостоверение за тежести от Агенцията по вписванията, актуална скица, лична карта и пълномощно за банката, тъй като имотът беше ипотекиран в полза на същата банка, която трябваше да даде съгласие за частичното погасяване.
Братовчедът на Венцислав, казваше се Стоян, дребен мъж с очила и шуба, въртеше химикалката нервно, докато чакаше да дойде ред да подпише.
— Румен, сигурен ли си за цената? — попита той тихо, докато секретарката подреждаше листовете.
— Осемдесет и пет хиляди е пазарна. Проверихме с още две оценки.
Стоян подписа. Силвия подписа. Нотариусът прочете на висок глас клаузите, подпечата страниците, и парите — по банков път, директно към разплащателната сметка, обвързана с ипотечния кредит — влязоха в сметката на Румен същия ден следобед.
В четвъртък Румен отиде пак в клона на бул. „Васил Априлов". Този път не чакаше на опашка — беше си уредил час при управителя на клона, госпожа Денева, жена с рошав кичур коса и спокоен глас, от която преди шест години беше взел самата ипотека.
— Искам да извърша частично предсрочно погасяване на кредита — каза Румен, и постави на бюрото документ за трансфер на 78 000 лева.
Госпожа Денева погледна екрана, набра нещо, после отпечата справка.
— Господин Касабов, след това плащане остатъчната главница по кредита ви става 19 400 лева. Искате ли да преизчислим вноската при същия срок, или да съкратим срока?
— Искам фиксирана лихва за остатъка, ако е възможно. Или да приключим изцяло, ако мога да наема останалата сума от другаде при по-изгодни условия.
— Остатъкът е малка сума за рефинансиране при фиксирана лихва при конкурентна банка — отговори тя след кратка проверка. — Можем да ви предложим превключване към фиксиран пакет за остатъка от срока, при 5,9%.
— Правим го.
Подписа. Печат. Нов погасителен план.
Излизайки от клона, Румен спря на тротоара под сипещия се дъждец и погледна телефона — приложението на банката показваше ясно новата вноска: 410 лева месечно, фиксирана до края на кредита. Разликата с бившите 1340 лева беше почти 930 лева всеки месец — сума, с която Деян щеше да има пълна заплата, а автокъщата щеше най-сетне да диша.
Обади се на Силвия.
— Готово. Фиксирана лихва. Четиристотин и десет лева вноска.
От другата страна чу само тишина за секунда, после звук, сякаш тя сядаше на стол.
— А складът?
— Вече не е наш. Но ние вече не сме в ипотечния капан.
Вечерта, в автокъщата, Венцислав затваряше боксовете, когато Румен мина покрай него с бутилка газирана вода „Девин" в ръка и му хвърли ключовете от склада на Стоян в едно пликче — да ги предаде на братовчеда си утре.
— Край с комисията на банката за тия лихви — каза Румен. — Стоян ще отваря сервиз. Ние продаваме коли. Всеки на мястото си.
Венцислав се усмихна, взе ключовете, и двамата заключиха вратата на автокъщата, докато дъждът продължаваше да капе по ламарината — спокоен, обикновен ноемврийски дъждец, без нищо театрално в него.
