Петдесет и два лева на месец за здравна осигуровка. Йорданка Петрова плащаше тази сума всеки първи понеделник в "Банка ДСК" на булевард "Христо Ботев" във Враца, откакто навърши четиридесет и три. Доплащането при преглед беше друго перо — не влизаше в бюджета, който пазеше в кутия от бисквити "Верни".
Синът й Емил караше нейната автомивка на улица "Струга" вече три години, откакто баща му почина. Йорданка му я беше преписала, защото мислеше, че така ще му помогне да стъпи на крака. Той имаше жена и две деца, едното от които — Калина — кашляше от октомври насам така, че съседите от блока отсреща затваряха прозорците си.
Йорданка забеляза болката в кръста си през март. Не отиде на лекар веднага. Пресметна: преглед при ортопед в частната клиника на "Лукашов" — шестдесет лева само за консултация, после образна диагностика, после каквото кажат. Реши да изчака. Купи си мехлем от аптеката на ъгъла и продължи да работи две смени в шивашкия цех.
Болката не изчезна. Тя се влоши до юли дотолкова, че Йорданка не можеше да стои права повече от двадесет минути. Съседката й, Станка, която работеше като медицинска сестра в Областната болница, й каза направо: "Йорданке, ако това е дискова херния, ще се влоши. Иди сега, докато е по-леко и по-евтино."
Йорданка не отиде. Вместо това започна да дава парите за прегледа на Емил — за да плати тока на автомивката, защото той й се обади една вечер и каза, че ЧЕЗ ще му спират тока до края на седмицата, ако не внесе двеста и десет лева просрочие. Тя извади парите от кутията с бисквитите, онези, които беше заделила за ортопеда, и му ги даде на ръка пред входа на блока на улица "Хан Крум".
— Мамо, ще ти ги върна през август, — каза той, без да я поглежда в очите, а гледаше нагоре към асансьора, който пак не работеше.
Август мина. Автомивката имаше добър сезон — Емил си купи нови гуми за своята Дачия Дъстър и заведе семейството на море в Созопол за пет дни. На Йорданка не каза нищо за парите. Тя не попита.
До октомври болката в кръста стана такава, че тя падна на стълбите пред цеха. Колежките й я закараха с такси до Спешното отделение на Университетската болница "Христо Ботев" във Враца. Диагнозата: протрузия на диска, нужна е физиотерапия, минимум петнадесет сесии по тридесет и пет лева всяка — пет часа и петдесет и две сесии, ако се брои всичко честно, което тя не можеше да си позволи наведно.
Тя лежеше три дни в болницата. На третия ден дойде Емил, с кутия локум от сладкарницата на "Централна", седна на ръба на леглото и каза, че автомивката не върви толкова добре през зимата и дали мама не може малко да изчака с връщането на парите.
Йорданка не отговори веднага. Гледаше кутията локум, оставена на нощното шкафче, и броеше наум — не парите, а месеците. Единадесет месеца, откакто му даде двеста и десет лева, което сега с лихвата на нейното мълчание се беше превърнало в нещо друго.
Тя излезе от болницата след пет дни с патерица и рецепта за физиотерапия, която реши да плаща на части. Не каза на Емил нищо за решението, което вече беше взела.
Отиде при нотариус Радева на улица "Лукашов" №14 същата седмица, веднага щом можеше да ходи с патерицата сама. Автомивката беше вписана в имотния регистър на нейно име като собственик на земята под сградата — Емил имаше само правото на ползване, подарено с нотариален акт, който тя самата можеше да отмени, защото в договора стоеше клауза за гледане и грижа, която той не беше изпълнил.
Нотариус Радева й обясни процедурата за около четиридесет минути. Такса за отменяне на дарението — осемдесет лева, плюс нотариалните разходи. Йорданка подписа документите с ръка, която още трепереше от упойката отпреди пет дни.
Емил научи, когато шофьор на доставка — същият, който носеше препарати за автомивката всеки вторник — му каза, че видял обявление за наем на обекта на улица "Струга" в сайта за имоти. Емил се обади на майка си веднъж, два пъти, три пъти. Тя не вдигна.
На четвъртия опит той дойде лично, паркирал Дачията накриво пред вратата на блока, качи се без да звъни, защото знаеше кода. Йорданка му отвори, с патерицата в едната ръка, папка с нотариалния акт в другата — тъкмо се връщаше от пощата, където изпращаше писмо до Станка с благодарност за съвета от юли.
— Мамо, какво направи с мивката?
— Вписах си обратно земята. Договорът беше с клауза за гледане. Ти не плати нито лев от онова, което ми дължиш, и не дойде нито веднъж да ме закараш на физиотерапия, докато бях на патерица цял месец.
— Ти не ми казала, че трябва да…
— Не трябваше да ми казваш. Трябваше да го направиш.
Той остана на площадката, гледайки вратата, която тя затвори без да блъска. Не беше театър — просто затваряне на врата, както човек затваря чекмедже, след като е прибрал нещо в него. Автомивката на улица "Струга" вече имаше нов наемател от първи декември — млад механик от Мездра, който плащаше наема в брой на първо число, без забавяне.
Йорданка довърши петнадесетте сесии физиотерапия до средата на декември, с парите от наема. На Коледа изпрати на Калина — внучката, която кашляла — пакет с ментов сироп и топли чорапи, но на Емил не изпрати нищо. Той не се обади повече по въпроса за автомивката. Тя не очакваше, че ще се обади.
