Петъкът на Анета

Анета Донева броеше трийсет и осем лева на касата в „Фантастико" на булевард „Витоша" и чуваше зад себе си как някой си мърмори, че пак са вдигнали цената на олиото. Беше четвъртък следобед, дъждът барабанеше по навеса отвън, а тя мислеше за едно-единствено число: две хиляди триста лева. Точно толкова й бе предложила счетоводната къща за повишение — и точно толкова й стигаше, за да спре да брои всеки лев до двайсето число.

Работеше като касиерка в този магазин от единайсет години. Единайсет години сутрешни смени, единайсет години болки в кръста и усмивки към клиенти, които понякога дори не вдигаха очи от телефона си. Шефката, госпожа Петрова, я повика в кантората над склада — малка стаичка с календар от 2019-а и миризма на кафе от автомата.

— Анета, имаш добра новина. Три процента увеличение от януари.

Анета пресметна наум, докато госпожа Петрова продължаваше да говори нещо за "признание на труда" и "бюджетни рамки". Три процента от хиляда седемстотин и петдесет лева бяха петдесет и два лева и половина. На месец. Толкова колкото плащаше за перилен препарат и омекотител за два месеца напред.

— Благодаря — каза тя, защото какво друго да каже.

Излезе от кантората и се подпря на рафта с консерви, докато смяната й свършваше. Синът й Васко, на двайсет и три, живееше още при нея в апартамента на улица „Опълченска" — не защото не искаше да се изнесе, а защото депозитът за наем в София искаше три заплати напред, а той едва смогваше една.

Същата вечер сестра й Радка й звънна по видео от Пловдив. Радка от три години шофираше като частен превозвач през едно приложение след работа и в събота сутрин разнасяше поръчки за една компания за хранителни продукти.

— Как мина разговорът за увеличение? — попита Радка, докато на заден план се чуваше телевизор с някакво турско предаване.

— Три процента.

— Колко е това на месец?

— Петдесет и два лева.

Радка замълча за секунда, после се засмя — не подигравателно, а с онази умора, с която се смееш, когато нещо е абсурдно и тъжно едновременно.

— Знаеш ли колко изкарвам аз само от карането в петък и събота вечер? Хиляда лева на месец. Не всеки месец еднакво, но горе-долу. А това е без увеличение от шефа, без молби, без нищо.

— Ти имаш кола. Аз карам автобус до работа.

— Знам. Не казвам да правиш същото. Казвам друго.

И тогава Радка каза нещо, което Анета запомни точно с тези думи, защото ги записа на гърба на касова бележка, забравена в чантата й:

— Ти цяла година чакаш шефа да реши дали заслужаваш петдесет лева повече. А можеш сама да решиш да изкараш петстотин.

Разбира се, Анета не вярваше в магии. Радка плащаше бензин, износване на гумите, данък общ доход. И времето си — защото в десет вечерта в петък, докато другите гледаха филм, Радка возеше студенти от центъра до "Студентски град". Анета не мислеше, че трябва всеки да превърне всяка свободна вечер в работа. Имаше хора, за които почивката беше по-ценна от парите, и това не беше грешка.

Но нещо в думите на сестра й заседна в главата й като песен, която не спира да звучи.

На следващата седмица Анета не стана шофьор — нямаше кола, нямаше и желание да кара в тъмното сама. Вместо това извади от килера шевната машина на баба си, затрупана с покривки от петнайсет години, и я почисти с парцал, докато маслото не пожълтя от прах.

Съседката от третия етаж, Щилияна, я спря на стълбището с телефон в ръка, на екрана — снимка на скъсан ръкав от зимно яке.

— Анета, казаха ми, че шиеш. Дъщеря ми скъса якето си първия учебен ден, а в ателието искат двайсет и пет лева само за ръкав.

— Донеси го довечера. Ще видя какво може да стане.

Шиеше до единайсет през нощта, на светлината на лампата над машината, докато Васко спеше зад тънката стена. Шевът на ръкава не излезе прав първия път — платът се нагъна криво и тя го свали целия, тракайки с ножицата по масата от яд. Направи го втори път, по-бавно, държейки плата с два пръста, докато иглата минаваше право по ръба. На сутринта Щилияна й пъхна петнайсет лева в ръката и каза, че ще я препоръча на целия блок.

Поръчките не потръгнаха веднага. Една жена от "Младост" й поръча да ушие пердета по мярка, после се обади да каже, че дължината не е точната, и Анета тръшна телефона и седя пет минути, без да докосва машината, преди да извади сантиметъра и да преизмери собствените си грешки в чертежа. Върна парите наполовина, ушила пердетата отново за една нощ, и повече не бъркаше в изчисленията.

Васко й помогна да отвори профил в едно приложение за дребни услуги, с снимки на готовите поръчки — ушита рокля за абитуриентски бал, подгънати панталони, кръпка на любимо палто.

— Мамо, слагаш ли цена за труда или само за материала? — попита той една вечер, докато тя подгъваше пола на кухненската маса.

— Защо питаш?

— Защото винаги взимаш по-малко, отколкото трябва.

Тя не отговори, но следващата поръчка я таксува с пет лева повече.

Имаше вечери, в които Васко се дразнеше, че машината бръмчи до полунощ и не го оставя да спи спокойно преди ранна смяна.

— Мамо, остави това за утре, няма да избягат клиентите.

— Утре имам две поръчки, не една.

Той замлъкваше тогава, сядаше до нея на масата и подаваше карфиците, без да каже нищо повече.

Не напусна касата. Не поиска повишение отново — то дойде от само себе си през лятото, когато госпожа Петрова обяви нов рунд увеличения, пак три процента, и Анета просто ги прие с благодарствен кимок, без онова старо чувство на чакане с подадена ръка.

На рождения ден на Васко през октомври тя сложи на масата пред него плик. Вътре имаше разпечатка от банковата сметка и един лист — договор за наем на едностаен апартамент на улица "Асен Златаров", близо до неговата работа, с депозит, платен предварително за три месеца напред с парите от шевната машина.

— Мамо, това е… — той не довърши, гледаше листа, после нея.

— Ключовете ги вземаш в събота. Апартаментът е твой, стига да плащаш след тримесечието.

Той я прегърна там, в кухнята на „Опълченска", между тенджерата с боб на печката и стария радиатор, който пукаше от топлината. Отвън трамвай номер шест скърцаше по релсите, както скърцаше всеки ден от детството му.

— А ти как ще спиш сега, без да бръмчи машината до единайсет? — попита той, пускайки я от прегръдката.

— Ще купя нова нишка. И ще шия по-тихо.

Rate article
Петъкът на Анета