Петър Балев и седемте дни

Петър Балев живееше в Асеновград от двадесет и шест години и до сряда беше сигурен, че познава всяка вещ в собствения си хладилник наизуст.

В сряда дойде племенникът му Явор, седна на масата в кухнята, остави телефона екран нагоре и каза направо: обзалагам се на три хиляди лева, че не можеш да останеш седем дни вкъщи, без да излизаш никъде. Без магазин, без пица с доставка, без да отбиеш до сестра си за обяд. Каквото има в къщата сега, с това живееш до следващата сряда.

Петър се засмя. Три хиляди лева за седмица у дома му се стори най-лесните пари на света. Той беше пенсионер, живееше сам в двуетажна къща с двор на улица „Шейново", и честно казано, не помнеше последния път, когато излизаше по необходимост, а не от скука.

— Дадено, — каза той. — Но без условия отзад. Седем дни, никакви изключения.

Явор снима хладилника на телефона си като доказателство. Вътре имаше: половин кашкавал, три яйца, кисело мляко, половин самун хляб, кутия домати в консерва, останала наполовина торба картофи в долапа и буркан туршия, който стоеше там от Бъдни вечер. Във фризера — пакет пилешки бутчета и нищо друго.

— Това е всичко? — попита Явор и повдигна вежди.

— Това е всичко, — отвърна Петър. — И какво от това.

Три хиляди лева не бяха дребна сума за пенсията му — точно толкова му трябваха за новия котлон, защото старият вече пукаше при всяко запалване, а сервизът му беше казал ясно: поправка няма, само смяна. Затова, когато се обзаваше с Явор, Петър наум вече виждаше котлона в кухнята си.

Първите два дни минаха леко. Петър сготви пилешкото, направи си яхния с картофите, изпече последния хляб на тиган със яйце. Телевизорът показваше повторение на „Стани богат" и той си мислеше за новия котлон, който щеше да купи от магазина на булевард „България".

На трети ден хладилникът опразня почти докрай. Остана кашкавалът, туршията и половин буркан сладко от дюли, което сестра му беше донесла през август и никой не беше отварял. Петър седна пред празния хладилник с отворена врата, сякаш студеният въздух можеше да направи нова храна от нищото.

На четвъртия ден той осъзна нещо, което не беше забелязвал двадесет и шест години в тази къща: колко пъти на ден ръката му посяга към ключовете на колата без никаква мисъл. Отиваш до аптеката, после до хлебарницата на ъгъла, после защото мина покрай „Фантастико" — защо не влезеш. Сега ключовете висяха на кукичката до вратата и той минаваше покрай тях по десет пъти на ден, без да ги докосва.

На петия ден съседката Йорданка почука на портата с тенджера боб.

— Чух от Явор за облога, — каза тя през оградата. — Нося ти, обаче той каза строго правило, нали? Нищо отвън.

Петър погледна тенджерата, после себе си, после пак тенджерата.

— Остави я на пейката, — каза той. — Ще ти я върна празна другата седмица. Но сам ще реша дали да я отворя.

Той не я отвори. Тенджерата стоя на пейката до петъка, покрита с кухненска кърпа, а Петър ядеше туршия с кашкавал и гледаше новините за ремонта на булевард „България", който обсъждаха в Асеновград от три месеца.

На шестия ден вечерта заваля дъжд. Петър свали от хладилника последното — буркана със сладко от дюли — и го остави на масата недокоснат, защото стомахът му вече не искаше сладко, искаше нещо истинско, топло, с хляб. Той стоеше до прозореца и гледаше как водата се стича по стъклото, когато чу отдолу, от улицата, колата на пицарията да спира пред съседната къща. Миризмата на топло тесто стигна дори през затворения прозорец.

Той отиде до коридора. Взе ключовете от чекмеджето — защото вече ги беше прибрал там от четвъртия ден — и застана с тях в ръка пред входната врата. Телефонът му лежеше на масичката, с номера на пицарията, записан отдавна в контактите под буквата „П". Три хиляди лева. Два пръста разстояние до бравата. Дъждът навън беше точно такъв, какъвто можеше да го прикрие — никой нямаше да го види да влиза и излиза за десет минути.

Петър остана така близо минута, с ръка на бравата, без да я натисне. После се обърна, върна ключовете в чекмеджето, затвори го с коляно, защото ръцете му бяха заети с буркана сладко, и седна на масата да го изяде лъжица по лъжица, докато по телевизора вървеше повторение на мач на „Ботев" Пловдив.

В седмия ден, в събота сутринта, Явор дойде с пакет кифли и плик пари.

— Три хиляди лева, — каза той и ги остави на кухненската маса. — Печелиш.

Петър преброи банкнотите, после ги прибра в стария си портфейл, където държеше пенсионната си книжка.

Явор седна срещу него и отвори кифлите.

— Доволен ли си?

Петър не отговори веднага. Стана, отиде до чекмеджето на бюфета, извади ключовете на колата и ги закачи обратно на куката до вратата. После взе ножа от сушилника и започна да реже лук за яхнията по списъка, който вече беше написал на гърба на стар плик от сметка за ток: домати, лук, кашкавал, хляб.

На следващия понеделник той отиде до пазара на улица „Васил Левски" с плика в джоба. Купи точно това, което беше написано, и нищо повече. Йорданка го видя там и му подаде празната тенджера, която й беше оставил на пейката неотворена.

— Не я отвори, значит, — каза тя, по-скоро като въпрос.

— Не я отворих, — отвърна Петър. — Облогът беше ясен.

Той си тръгна към къщата с торбата в ръка, мина покрай хлебарницата, където преди спираше всеки ден без изключение, и продължи напред, без да спре.

Rate article
Петър Балев и седемте дни