Бягството на Руди към улица “Опълченска

Три пъти за две седмици. Точно толкова се наложи на Елица Станкова да шофира от жилищния блок в "Люлин" до приюта за животни на улица "Опълченска" в Пловдив, за да прибира бигъла си.

Казваше се Руди — рижо-бяло кученце с увиснали уши, което бе взела преди по-малко от месец. Първият път, когато й звъннаха от приюта, помисли, че е станала грешка. "Седи пред вратата ни от сутринта," каза жената отсреща. "Мислихме, че е друго куче, но има чипа на Руди."

Елица плати такса за гориво, качи кучето в старата си "Шкода Фабия" и се прибра, без да задава повече въпроси. Бъркотия, реши тя. На следващата сутрин Руди пак го нямаше.

Втория път вече не беше смешно. Балконската врата беше затворена, прозорците — заключени. А кучето пак се озова на същия тротоар, пред същата метална порта, на почти осемнайсет километра от дома.

При третото обаждане служителката от приюта, млада жена на име Боряна, която хранеше животните всяка сутрин в шест, предложи нещо друго.

— Той не бяга от вас, — каза тя по телефона. — Бяга към нещо. Елате утре и просто го пуснете да влезе. Ние ще стоим отзад и ще гледаме.

На следващия ден станало точно това. Руди влетя през отворената метална врата, подмина клетката, в която беше живял само преди седмици, и хукна направо по коридора покрай купчина чували с суха храна и една стара радиаторна печка, която бръмчеше тихо в ъгъла. Спря чак пред предпоследния бокс.

Вътре имаше кучка — помияр с черна козина и бели лапи, на име Мира. В момента, в който я видя, Руди започна да скимти и да удря с опашка металните решетки толкова силно, че те издрънчаха. Мира се надигна, завъртя се два пъти в кръг и притисна муцуна в решетките, точно където беше неговата.

Боряна, която гледаше отстрани с кутия консерви в ръце, обясни останалото.

Руди и Мира бяха пристигнали в приюта с разлика от три дни, някъде през март. От тогава бяха неразделни — спяха в съседни клетки, ядяха едновременно, играеха в двора зад сградата всеки следобед, когато времето позволяваше. Доброволците ги наричаха "двойката от шести бокс" и дори си бяха направили вътрешна шега — слагаха им еднакви червени каишки за разходка, за да не се объркат кой е кой.

Когато Елица осинови Руди, никой не се сети да провери какво ще стане с Мира. А Мира спря да ходи до вратата на боксовете, когато чуваше стъпки. Спря да върти опашка на доброволците. Лежеше по цял ден до телта на оградата, точно откъм страната, където преди беше клетката на Руди.

Руди, от своя страна, не бягаше от новия си дом. Леглото му беше топло, купичката му — винаги пълна, а Елица дори му купи гумена играчка с форма на пате, което пискаше. Той просто се опитваше да отведе приятелката си там.

Елица не каза нищо веднага. Седна на пейката до входа на приюта, с Руди на коляно, и мълча близо пет минути, докато гледаше двете кучета през телта.

Прибра се вкъщи и обади на сестра си. Говориха почти час. На следващата сутрин се върна в приюта с попълнен формуляр за осиновяване и депозит от сто и двадесет лева в брой.

Боряна прочете молбата два пъти, после я подаде на колежката си зад бюрото и каза само: "Пишете я в книгата, аз подписвам тук."

Два дни по-късно Мира напусна сградата на улица "Опълченска" за последно, с нов червен нашийник на врата и Руди, подаващ глава през прозореца на колата, за да я гледа през цялото време.

Сега, в апартамента в "Люлин", двете кучета спят на един дюшек, въпреки че Елица им е купила втори — все още с етикета. Ядат от две купички, поставени една до друга, точно както правеха в приюта. И когато тръгва за училището, където Елица преподава математика, и двамата я чакат на прозореца следобед, опрели муцуни в стъклото, едно до друго, както винаги са правили.

Rate article
Бягството на Руди към улица “Опълченска