Вашите криле, господин Стефан

Той вдигна чашата за своята млада асистентка точно в момента, когато аз вече държах в чантата си епикризата от частната клиника на булевард „Витоша“. В Пловдив онази вечер миришеше на мокри плочки и на цъфнали липи, а в ресторанта на хотел „Тримонциум“ подреждаха масите с такава тежест, сякаш отбелязваха приемане на архитектурен проект от национално значение. Стефан Радев навършваше шейсет и пет – и четиресет от тях беше изживял с мен, Радостина, която междувременно беше свикнал да нарича „моята логистика“, също както шофьорът нарича багажника.

Всичко започна не на самото тържество, а седмица по-рано, когато открих в джоба на сивото му сако плик със син кръст. Същото сако, което ме беше молил да отнеса в химическото чистене до Централната поща, защото „не мога нали на собствения си юбилей да съм намачкан, ти не разбираш ли“. Честно казано, не влязох там нарочно. Просто проверявах джобовете преди прането, да не изпадне пак абонаментната карта или шепа от онези ужасни ментови бонбони, с които той се тъпче по пътя към обектите.

Пликът издуваше, сякаш в него бяха пъхнали не листче, а тухла. Извадих сгънатия лист. На него стоеше изписано със сух канцеларски тон: „Пациент Стефан Радев, 65 г. Хронична аденома на простатата, трети стадий. Остра тромбоза на хемороидален възел с риск от перфорация. Препоръчва се неотложна малоинвазивна операция. До провеждането – строг постелен режим в периоди на обостряне, въздържане от алкохол, както и използване на урологични подложки с висока абсорбираща способност, тъй като инконтиненцията вече има епизодичен, но устойчив характер.“

Третия абзац прочетох седем пъти. Не защото не можех да повярвам – точно обратното, изведнъж всичко си дойде на мястото: и неговите истерични изисквания за безупречно изгладени ризи, и новите ризи с номер по-малки, и това, че от половин година не беше седял зад волана, оправдавайки се с „морална умора“, а самият той всяка вечер до полунощ разменяше с онова момиче от офиса съобщения от типа „ами, шефе, пак безсъние?“. Внимателно сгънах листа на четири. Прибрах го в чантата си – тази, с щампованата кожа, която купих на изплащане преди четири години, защото той бе казал, че истинска съпруга на архитект не ходи с чанта от пазара. Празният плик върнах в джоба. Сакото отнесох на химическо чистене, платих двадесет и пет лева без да се пазаря, и целия път назад гледах как по булевард „Цар Борис III“ свети фаровете на трамвая, пълен с напълно сънени хора.

Седмицата мина в ритъма на същия трамвай: дълго, разтръсквано, със спирания на всеки светофар. Стефан всеки ден напомняше, че асистентката му Диана „лично контролира всяка подробност“, защото „това не е просто вечеря, а репутационно събитие“. Аз чистех сребърните вилици, останали от баба Радка – точно двадесет и четири парчета – и мълчах. Майката на Стефан, свекърва ми от Асеновград, е още жива, но не дойде – от 2019 г. живее в едно село край Асеновград и ми звъни веднъж месечно да пита дали той още „не е скъсил живота си с тая своя работа“. Не й бях разказвала нито за Диана, нито за плика. Стигаше й за днес и това, че синът за юбилея си беше поръчал не баница с извара, а фоа гра с ябълков чътни.

В навечерието на тържеството Стефан се затвори в кабинета и до три сутринта гледаше в лаптопа. Знам, защото в нашето жилище на улица „Гладстон“ стените са като хартия – чуваше се как пие минерална вода от бутилката и от време на време се прокашля. На сутринта излезе в кухнята с лице на победител, с риза, която пукаше на корема. – Не ти ли е липсвал? – попита, без да чака отговор. После взе от масата моя сандвич с луканка, отхапа, направи гримаса: – Пак тая воняща от „Кауфланд“. Казах ти да купуваш само от специализирания магазин.

Сипах си вряла вода, пуснах в чашата пакетче черен чай. Пакетчето се скъса и по водата се разплуха дребни листенца. Гледах ги и броях: четирисет години, шестнадесет от които ме мами. Не задължително физически. Задължително – с вниманието, с тона, със снизходителния поглед, когато не можех да схвана разликата между две марки цимент. Тридесет и две години по-рано се беше клел пред свидетели, че съм неговата основна тухла в сградата на живота. Сега тая тухла лежеше в праха на балкона, а той се снимаше на фона на строежа и качваше във вайбъра снимки с надпис „портрет на архитекта сред старата архитектура“.

В събота вечерта в ресторанта се бяха събрали четирийсет и осем души. Миришеше на портокали и на газов котлон от отворената кухня. Стефан поиска да седна от лявата му страна, „защото от дясната ще е Диана, тя трябва да подава бързо документите на гостите, ако някой поиска да обсъди проекта“. Кимнах. Бях с тъмновишнева рокля до колене, която сама си скъсих през нощта, защото в ателието искаха петдесет лева, а аз пожалих парите. Диана изглеждаше на не повече от двадесет и осем. Седна отдясно, остави на масата телефона с екрана нагоре и веднага започна да показва на Стефан някакви графики, навеждайки се така, че обеците ѝ почти докосваха рамото му. Той се смееше, галеше салфетката с длан, сякаш тя беше нейната ръка.

Когато сервираха основното – патица с вишнев сос, до която не се докоснах – Стефан се изправи. Почука с лъжичка по чашата. Всички замлъкнаха, дори музиката стихна, защото скрипачът, поканен от София, довърши последната фраза и свали лъка. – Скъпи приятели, – започна той, и аз разпознах този глас: така говореше от трибуната на международен форум, когато му даваха някакво отличие. – Шейсет и пет не е възраст. Това е времето, когато до тебе трябва да има хора, които не те оставят да закиснеш. Съпругата ми, – кимна към мен, – готви страхотен боб и знае как се изчиства петно от кафе от ленена покривка. Това е ценно. Но днес искам да вдигна чаша за човек, който ми даде криле. За тебе, Диана.

Протегна ѝ ръка и тя му я подаде, както подаваш ръка за целувка. Гостите замръзнаха. Видях как старата ми приятелка Магдалена от Пловдив остави вилицата на чинията и започна усърдно да разглежда цветята по гривната ми, сякаш търсеше там спасение. Съпругът на Диана, младок в сиво суичър, седеше чак в края на масата и, изглежда, снимаше всичко с телефона. Бедничкият още не знаеше.

Станах. Не рязко. Просто се опрях с пръсти на края на масата и се изправих. В чантата, провесена на облегалката на стола ми, лежеше същият сгънат лист. Извадих го, разгладих го, приближих се до Стефан отстрани, взех чашата от ръката му – той беше толкова изненадан, че ми я подаде. Поставих чашата на масата, до чинията с патицата. – Господин Стефан, – казах толкова силно, че да чуят дори сервитьорите до вратата, – толкова хубаво говорихте за крилете. Но крилете са добре, когато под тях е сухо.

Той още не беше разбрал. – Радостина, какво… – не му дадох да завърши. Приближих листа до очите си и започнах да го чета с интонацията, с която учителката в селското училище край Асеновград четеше диктовка на висок глас. – „Пациент Стефан Радев, шейсет и пет години. Диагноза: хронична аденома на простатата, трети стадий. Усложнение – остра инконтиненция, която се засилва след физическо натоварване. Препоръчва се: постоянно използване на урологични подложки с анатомична фиксация, въздържане от сексуална активност до пълен преглед и избягване на продължително седене на твърди повърхности.“ Обърнах листа. – „Във връзка с епизодите на неволно изпускане на урина, които стават все по-чести, препоръчва се да се носи резервен комплект подложки, особено по време на тържествени събития.“

В залата се чу как отвън в двора на ресторанта бръчи боклукчийската кола. Внимателно поставих епикризата върху салфетката пред Стефан. После погледнах Диана, която се беше превърнала в гипсова фигура с отворена уста. – Диана, – казах, – вие сте сега най-близкият човек в неговия график. На вас сега ви се пада да му напомняте, че резервната подложка се носи в вътрешния джоб на сакото, а не в чантата с лаптопа. И че той, извинявайте, не ще бъде изцяло под вашите грижи, защото ръцете ви са заети с отчети, а не с хигиенни принадлежности.

Стефан направи крачка към мен. Лицето му се заля с толкова познатия ми цвят на цвекло, че неволно погледнах дали няма да му се спука капиляр над веждата. Устата му се отвори, но от там излезе само сипкав съсък. – Ти… откъде знаеш… – не му отговорих. Взех от облегалката на стола чантата си, подравних каишката, грабнах от масата чашата му с вишнева компота (защото шампанско нямаше – аз, като съпруга, преди месец бях забранила след думите на лекаря да щадим съдовете). Запътих се към изхода, но на вратата се обърнах – за да видят всички как държа тая чаша. – До последната глътка, – казах, – пийте за крилете си сами. Само, господин Стефан, не забравяйте: следващия път, когато решите да полетите, помолете Диана да сложи под вас мушама. Защото килимът после не се изпира – за това ви гарантира моята логистика. – И излязох в юнската вечер, където миришеше на мокра липа, и където зад ъгъла на булеварда вече стоеше такси с жълт номер.

Вкъщи не плаках. Даже когато видях на кухненската маса чашата му с надпис „Най-добрият архитект“ – не плаках. Взех от балкона двата куфара, купени миналата година за пътуването до Созопол, и наредих в тях неговите вещи: ризи, изгладени образцово, обувки с калъпи вътре, чорапи, които бях подбирала в събота сутринта, докато той се бръснеше. Извадих двата куфара на площадката, където съседският котарак Персо веднага скочи на тях и започна да ги меси с лапи. После влязох в банята, свалих от шкафчето неговия „подмладяващ“ гел с хиалурон за осемдесет лева, електрическата четка за зъби, крема против тъмни кръгове под очите – направо в кофата за боклук. Кофата изнесох долу, до синия контейнер. Качих се. Заключих вратата с и двата секрета.

А сега най-интересното. Трябваше той да видя докъде водят такива тостове. Взех телефона и позвъних на Диана. Отговори на петото позвъняване. – Диана, – казах, – имате точно единайсет минути, докато Стефан раздава на банкета автографи по салфетките, за да дойдете и да вземете вещите му от улица „Гладстон“ 44. Ако не дойдете – ще отворя балкона и ще нареждам всичко на прозореца, а там скоро ще плисне дъжд, облаците вече са над Небет тепе. И, Диана… – гласът ѝ мълчаше, само дишаше. – Вземете с вас още една чанта. По-голяма. Да сложите в нея домашните му навици, защото при мен те повече няма да се върнат.

Затворих. Излязох на балкона. Застанах, гледах към улицата, където вече проблясваха фарове на кола с тонирани задни стъкла. След четири минути пред входа спря такси, от него изскочи Диана с рокля цвят фуксия, вдигна полите, погледна нагоре, към моя балкон. Махнах ѝ с ръка – спокойно, като съседка, излязла да полее бегониите. После взех от земята стара дръжка от счупена метла и дръпнах към себе си връвта, на която висяха божурите, подарени на Стефан по случай юбилея. Прерязах връвта с ножица. Букетът полетя към главата на Диана заедно с три литра вода от каната, предназначена за цветята.

Тогава затворих вратата на балкона, отидох в кухнята, сипах си чай в същата чаша, от която той не искаше да пие, защото „краят е олющен“. Седнах на масата. Пред мен лежеше стар фотоалбум, който така и не успях да отнеса за препакетиране, и на разтворената страница – нашата сватбена снимка: черно-бяла, с бяла рамка, където държа Стефан под ръка, а той гледа някъде встрани, там, където навярно вече тогава започваха неговите „криле“.

Допих чая. Отворих прозореца широко. От улицата се чуваше шумът на дъждовните капки по покривите на трамваите – равен като детска броилка. А до портата вече стоеше Диана с двата куфара и букета божури в ръце. Звъняла ми по телефона. Не вдигах. Гледах как тъпче по мокрия асфалт, притискайки до гърдите си телефона и онези свои криле, които вече никъде не летят.

После отидох в спалнята, отворих шкафа, където на горния рафт лежеше същият стар плик, и поставих в него бележка: „Случайността още не е карма. Но днес тя прилича на онова, което наричат разплата за тост.“ Подписах датата. И сложих върху плика печат – не от паспорта, а онзи, останал от майката на Стефан, която все повтаряше в последния ни телефонен разговор: „Дръж се, дъще. Дано Бог не брои твоите куфари, а само тези, които стоят на гарата.“

После се обадих в агенцията „Тракия Оценки“ и се разбрах, че на другия ден в единайсет ще дойде човек да оцени жилището за целите на делбата на съвместното имущество. А вдругиден щях да отида при нотариуса на площад „Съединение“ 3 и да заверя молба за прекратяване на брачния договор, в който Стефан някога собственоръчно беше вписал, че „в случай на публично унижение на една от страните следва да се извърши прехвърляне на правото на собственост върху жилището в полза на пострадалата страна“. Той беше забравил тая точка. А аз я знаех наизуст, както се учи стихотворение за рожден ден на съпруг.

На сутринта ще ми позвъни неговият адвокат с молба да „уредим без скандал“. Ще кажа: „Идвайте с готово решение за прехвърлянето на жилището. И вземете си мастило – в офиса на булевард „Витоша“ свърши.“ А вечерта ще отида да се разходя на площад „Съединение“. И някъде около двадесет и двадесет и седем, когато часовникът на кметството удари и гълъбите се вдигнат от паважа, ще застана насред същия двор, където двамата със Стефан за първи път ядохме царевица от количка, и леко, с пръсти, ще сваля халката от лявата си ръка.

И ще я сложа в джоба на собствената си риза. Не на неговата.

А после ще се върна у дома. Където отдавна не звъни телефон.

Rate article
Вашите криле, господин Стефан