Казвам се Боян Радев, на четиридесет и три години съм, и имам автосервиз на изхода на Пловдив, до бензиностанцията на булевард "Васил Априлов". Тъща ми, Веселина, не ме харесваше от деня, в който дъщеря й, Ивана, ми каза, че ще се омъжва за мен. Дванайсет години по-късно нищо не се беше променило — само поводите.
Разказвам аз, защото версията, която чувате от нея по кафенетата на "Капана", е друга. Там съм "онзи, който взе всичко". Истината е по-скромна и по-грозна едновременно.
Бащата на Ивана, Христо, почина преди три години. Остави след себе си малка авторемонтна работилница — две бокса, един компресор, купчина вземания от клиенти, които никога нямаше да платят. Веселина искаше да я продадем веднага, да вземем парите и да ги "запазим за внуците". Аз предложих друго: да я изплатя на изплащане, да я развия, да остане в семейството. Ивана се съгласи с мен. На хартия работилницата минава на мое име — това е условието, което поставих пред нотариуса, защото инвестирах спестяванията си, двадесет и две хиляди лева, в нов хидравличен крик и в ремонт на покрива, който течеше.
От тогава Веселина идва всяка неделя на обяд и ми говори като на длъжник, който бяга от съдия изпълнител. "Ти си взел работилницата на мъжа ми." Не, взел съм дълг от шестнайсет хиляди лева, които платих аз, не тя.
Миналата събота тя дойде без обаждане, направо в сервиза, около единайсет сутринта. Миришеше на бензин и на изгоряло масло — обичайната миризма там, примесена с кафето, което правя на електрическия котлон до рафта с филтри. По телевизора в ъгъла вървеше мач на "Ботев" Пловдив, звукът беше намален до едва доловимо мърморене.
— Дай ми документите за собствеността, — каза тя. — Искам да ги покажа на адвоката си.
Държах под ръка папка с кожена подвързия, онази същата, с която бях ходил при нотариуса преди три години. Не й я подадох.
— Веселина, работилницата е моя собственост. Законно. С нотариален акт.
— Христо не би искал това.
— Христо искаше работилницата да продължи да работи. Точно затова платих дълговете му.
Тя удари с длан по тезгяха, където държа ключовете на клиентите, подредени на малки табелки с номера. Една табелка падна и се търкулна под стелажа. Не я вдигнах веднага — гледах я как стои, стисната в палтото си, като чакаше аз да се прегърбя пръв.
— Ивана ми каза, че си обещал половината да е нейна.
— Половината е на Ивана. Като моя съпруга. Не твоя.
Тя замълча за секунда, после попита нещо, което не очаквах:
— А ако се разведете?
Разбрах тогава защо беше дошла. Не за документи. За това да провери доколко е здрав възелът, за да знае откъде да го разхлабва.
— Няма да се развеждаме, Веселина. Но дори и да стане — работилницата минава по режим на лична собственост, придобита преди брака чрез наследство на дълг, не на имот. Говорих с адвокат още преди да я купя. Знаех, че ще дойде някой ден точно такъв разговор.
Тя си тръгна без да каже нищо повече, тресейки врата на колата си — стар "Опел Астра", купен още от Христо. Помислих, че приключихме.
Не бяхме.
Три седмици по-късно Ивана дойде в сервиза следобед, с папка в ръка, която не беше моята. Беше нова — бяла, пластмасова, с логото на нотариалната кантора на "Иван Вазов". Седна на стола до бюрото ми, без да сваля палтото си.
— Майка ми отиде при нотариус. Поискала е да провери завещанието на баща ми. Открила е нещо.
— Какво?
— Баща ми е оставил писмено разпореждане преди да почине. Устно казано на нотариуса, но незаписано в завещанието — само в предварителен протокол, който сега е изваден от архива. В него казва, че иска работилницата да остане "обща собственост на децата му", не моя лична. Майка ми иска да го впише сега, със задна дата.
Усетих стомаха ми да се свива, не от страх, а от умора. Дванайсет години с тази жена в семейството ме бяха научили да разпознавам кога тръпката е истинска грижа и кога е сметка.
— Протоколът има ли правна тежест?
— Адвокатката каза, че не, щом не е част от окончателния нотариален акт. Но майка ми иска да го представи в съда, да твърди, че е било манипулирано.
Погледнах Ивана. Не питах нея дали вярва на майка си — питах нещо друго.
— Ти искаш ли работилницата да е обща?
Тя мълчеше дълго. После каза нещо, което не бях чувал от нея през всичките тези години:
— Искам майка ми да спре да идва тук всяка неделя като на съд.
На следващата седмица отидох сам в нотариалната кантора на "Иван Вазов". Не за да се бия с Веселина — за да сложа край веднъж завинаги. Взех папката с кожената подвързия, оригиналния нотариален акт, разписките за платените шестнайсет хиляди лева дълг, фактурата за хидравличния крик и покрива. Нотариусът, жена на около шейсет, с очила, провесени на верижка, прочете всичко мълчаливо.
— Протоколът, за който говорите, няма правна сила без подпис на наследодателя в окончателния документ. Той е бил изготвен, но не подписан. Господин Христо Велев е починал преди да се върне за подписване.
— Значи работилницата си остава моя.
— Законно, да. Единственото, което майката на съпругата ви може да направи, е граждански иск, но без документ с подпис шансовете са нулеви.
Поисках копие от протокола и го занесох на Веселина лично, в събота следобед, в апартамента й на булевард "Шести септември". Тя ми отвори по халат, с коса прибрана под шал — не очаквах посетители. Зад нея, на масата в хола, стоеше снимка на Христо в рамка, до нея — празна чаша с утайка от турско кафе.
— Дошъл си да ми се подиграваш.
— Дошъл съм да ти покажа нещо. — Подадох й копието. — Протоколът не е подписан. Нямаш дело. Но не затова съм тук.
Седнах срещу нея, без да изчакам покана.
— Веселина, работилницата остава моя по документ. Това няма да се промени. Но реших да впиша Ивана като съсобственик на петдесет процента, не защото ти или някой друг го иска — защото тя е моя съпруга и работи там три дни в седмицата на рецепцията от миналата година. Заслужава го. Отивам при нотариуса в понеделник.
Тя гледаше протокола в ръцете си, после мен.
— А мен защо ми казваш?
— Защото ти искаш гаранция, че внуците ти ще имат нещо. Ще имат — през майка им. Не през теб, не през измислен протокол с несъществуващ подпис. Ивана е наследник на баща си в законния дял, който й се полага от другите му имоти — апартамента в Асеновград, спестовната сметка. Работилницата е нейна през брака с мен, не през теб.
В понеделник отидохме двамата с Ивана при нотариуса на "Иван Вазов" и подписахме допълнителен акт — петдесет на петдесет, съсобственост между съпрузи, легализирана с всички дължими такси, платени от мен, двеста и десет лева за прехвърлянето. Взехме копие и аз го занесох в сервиза, сложих го в същата кожена папка, до оригиналния акт.
Веселина вече не идва всяка неделя на обяд. Идва веднъж в месеца, краткотраен, донася кутия с локум, пие кафе за десет минути и си тръгва. Миналия път, на тръгване, спря на прага на сервиза, погледна табелката с ключовете, подредени по номера, и каза само:
— Добре си направил покрива.
Не отговорих нищо. Просто вдигнах един ключ, паднал отново под стелажа, и го сложих обратно на мястото му.
