Баща ми, Христо Радев, държеше автосервиз в Пловдив, на булевард „Македония", с два моста за вдигане на коли, шестима работници и една тетрадка с постоянните клиенти, която водеше на ръка. Когато почина, през март, бях на тридесет и четири и наследих всичко: сервиза, депозит в банката с 95 000 лева и апартамент в Кючук Париж, за който още не беше изплатен последният кредит.
Не знаех, че остатъкът по ипотеката е все още 28 000 лева. Не знаех какво е необлагаем минимум при наследствен данък. Не знаех, че двама от шестимата работници от година събират неизплатени извънредни часове на лист, който баща ми пазеше в едното чекмедже до касата за кафе.
Сестра ми Боряна, по-голяма с две години, се обади три седмици след погребението. Искаше своя дял, в брой, веднага, защото с мъжа си искаше да купят къща в Асеновград. Казах, парите са вложени в сервиза, не мога просто да ги извадя. Тя отвърна: Тогава продай сервиза.
Не продадох нищо. Но и нямах представа как се управлява сервиз – как се правят годишни отчети, как се назначават работници, как се преговаря с НАП. Баща ми никога не ми беше обяснявал нищо от това. Беше ми обяснявал точно обратното: как се чисти карбуратор, как се сменя зъбен ремък, как се разбира, че клиент лъже, когато казва, че шумът е от вчера. Практически знания, занаятчийски. За цифри, за данъци, за имущество не говорил никога. Може би мислел, че за това има време. Може би сам не бе научен да говори за такива неща.
През първата година направих всяка грешка, която може да се направи. Платих една фактура два пъти, защото не разбирах системата за напомняния. Съкратих механик, работил единайсет години при нас, защото реших, че имаме излишен персонал, а два месеца по-късно назначих нов, за повече пари, защото клиентите започнаха да намаляват. Депозитът не се стопи наведнъж, а с хиляда малки решения, които взимах, без да разбирам какво струват.
Боряна дойде отново наесен. Този път с адвокат, младо момче от Пазарджик с папка, по-голяма от нуждата. Поиска допълнение към запазената част, защото твърдеше, че баща ни прехвърлил сервиза на мен още приживе, при изгодни условия, а нея заобиколил. Беше вярно, отчасти. Аз самият не знаех нищо за това.
Седяхме в кабинета ми, който всъщност беше склад с бюро, между бидони с масло и календар от 2024-та, който още стоеше на стената. Боряна каза: Нямаш никаква представа какво струва всичко това. Отговорих: Нямах. Вече имам.
Беше истина, и ми излезе скъпо. През предходните четири месеца бях наела счетоводителка, жена на име Елена Тодорова, на петдесет, двадесет години обслужвала малки фирми в Пловдивско. Сядахме заедно два пъти седмично, по два часа, с куп папки между нас. Първия път тя посочи един ред в баланса и каза само: Това ще ви изяде за три години, ако не заделяте настрана. После ми подаде калкулатора и ме остави да смятам сам, докато числото излезе точно.
Разговорът с Боряна мина различно от очакваното. Поставих пред нея документите, които бяхме подготвили с Елена: истинската стойност на сервиза след дълговете, остатъка по ипотеката на апартамента, резервите за работниците, неизплатените извънредни часове на двамата механици, които вече бях платил, от собствения си джоб, защото беше редно. Адвокатът смятал половин час. Накрая нейният дял излезе по-малък от очакваното, но беше дял, който можех действително да изплатя, на три вноски за осемнайсет месеца, без да продавам сервиза.
Подписа. Преди да си тръгне, застана на прага и каза: Татко трябваше да ти обясни всичко това. Казах: Не го направи. Затова сам го научих.
Сервизът е още отворен, три години по-късно. Двама нови чираци се присъединиха. Елена идва все още всеки вторник, макар вече да ни трябва само един час, защото аз сам чета цифрите, преди тя дори да отвори лаптопа. Синът ми, Мартин, е на девет. Понякога сяда до мен на бюрото, когато подреждам фактурите. Наскоро извади една бележка от купчината и попита какво е резерв. Подадох му листа с цифрата за моста за вдигане на коли, показах сумата и казах: Това са пари, които днес не харчим, за да ги имаме след три години. Тогава той взе калкулатора и сам въведе числото.
