Казвам се Вяра, работя като нотариален консултант в кантора на булевард "България" в Пловдив вече единайсет години. Виждам разни неща — завещания, делби, разводи с имоти по средата. Но тази случка с апартамента на улица "Пирин" ми се лепна за паметта, защото стана пред очите ми, на дивана в чакалнята, докато чаках клиентката си да подпише пълномощно.
Съседката ми по стълбище, госпожа Петкова, ме беляза още преди години — тя и мъжът й купили двустайния апартамент през 1999-а за шестнайсет хиляди лева, тогава още в левове, преди да влезем в еврото. Блок на Кючук Париж, последен етаж, малък балкон към вътрешния двор. Днес такъв имот в този квартал върви за сто и десет, сто и двайсет хиляди евро — цената е изкачила баир, за който навремето никой не си е мечтал.
Синът им, Николай, е единствено дете. От малък знаеше всеки сантиметър на този апартамент — къде пука паркета, къде е петното от протеклия радиатор. И някъде по пътя си беше решил, без да го каже на глас, че тоя апартамент един ден ще е негов. Не защото родителите му бяха обещавали нещо конкретно. Просто така се подрежда в главата, когато си единствено дете и години наред гледаш как родителите спестяват, плащат данък сгради, боядисват фасадата с общите пари на етажната собственост.
Миналата седмица дойдох в кантората рано, защото имах клиентка в девет и половина — възрастна жена с пълномощно за внук в Германия. Докато чаках подписите, я чух случайно — госпожа Петкова беше дошла да пита за документи по продажба, седеше точно пред бюрото на колегата ми, две маси от мен, и говореше достатъчно високо, за да не мога да не чуя.
— Решихме да го продадем, — каза тя на колегата ми. — Пенсиите не стигат, а операцията на мъжа ми в "Токуда" ще струва пари, които нямаме. Купувачът плаща в брой, без банков заем, затова побързахме.
Казаха го на Николай на вечеря онази неделя, пред купа с боб чорба, която майка му сервирала, защото той идва всяка неделя на обяд. Според самата госпожа Петкова, разказала го пред колегата ми със смях, после сериозно — синът й само кимнал, казал "браво, мамо, хубаво сте се сетили" и продължил да яде. Нищо повече. Станал, прегърнал баща си на изпращане, тръгнал си с колата.
Аз обаче видях продължението — буквално, в същата кантора, два дни по-късно.
Николай дойде сам, поиска да говори с нотариуса за нещо друго — уж за наследствено дело на баба му отпреди години, което нямаше нищо общо. Седна на стола до мен, докато чакаше. Аз пишех на лаптопа, той си въртеше телефона. В един момент го остави на коляното си, екранът светнал — калкулатор за ипотека, отворен в банково приложение. Виждах цифрите отстрани, без да искам: осемдесет хиляди евро самоучастие, вноска хиляда двеста лева месечно за апартамент в "Тракия", двайсет и пет години.
Той затвори приложението рязко, сякаш го хванаха да прави нещо срамно.
Когато го повикаха при нотариуса, остана там едва пет минути — наследственото дело на баба му се оказа отдавна приключено, просто искал предлог да дойде и да пита нещо, което накрая не попита. На изхода се сблъска с майка си — тя влизаше точно когато той излизаше, с папка документи под мишница, явно за продажбата.
— Николай? Ти тук какво правиш?
— Нищо, мамо. Минавах.
Тя го погледна с онзи поглед на майка, която знае повече, отколкото синът иска да признае.
— Купувачите искат да подпишем до петък. Ще дойдеш ли в неделя, да обядваме, преди да…
— Няма да мога тази седмица.
Тя не настоя. Само извади от папката един плик и му го подаде, без излишни думи.
— Какво е това?
— Отвори го у вас.
Той го взе, пъхна го в якето, без да го погледне, и излезе. Аз го видях през стъклената врата на кантората как сяда в колата си на паркинга — не потегли веднага. Седя там може би три минути, после отвори плика точно там, зад волана.
Не знам какво точно пишеше вътре — не бях там, не чух, не видях листа отблизо. Но по-късно, когато госпожа Петкова дойде отново да подпише окончателния договор, й зададох въпрос, по-скоро от любопитство, отколкото от професионален интерес.
— Как мина с продажбата на апартамента?
Тя се усмихна, не триумфално, просто спокойно.
— Продадохме го за сто и петнайсет хиляди евро. От тях дадохме на Николай петнайсет хиляди в брой — казахме му, за самоучастие по ипотека, ако решил да купува. Останалите сто плащат операцията на мъжа ми и остава малко за живот. Не сме длъжни да му даваме нищо, но решихме, че толкова можем.
— А той как го прие?
— Обади се същата вечер. Попитал защо не сме го включили преди продажбата, можело да участва в ремонта и да вдигнем цената. Казах му — апартаментът е наш, продаден е, парите вече са похарчени за неговото. Ако искаше дял, трябваше да го каже преди трийсет години, не след сделката.
Нотариалният акт лежеше на бюрото между нас, вече с всичките подписи и печати на кантората. Тя го сгъна, прибра го в чантата си и си тръгна, без да се обърне.
