На шейсетия рожден ден на баща ми, в залата на хотел „Централ" в Пловдив, майка ми се наведе към мен и каза тихо, само за моите уши: „За нас ти вече не съществуваш." Секунди по-късно през вратата влезе непознат мъж и тръгна право към нашата маса.
Казвам се Яна Костова. Имам трийсет и четири години и работя нещо, за което в семейството никой никога не пита втори път — „консултант по сигурността", казвам аз, и темата се затваря. Истината е друга, но за нея по-късно.
Масата беше резервирана преди три месеца, за четиринайсет души, в най-скъпия салон на хотела — онзи с полилеите и терасата към Марица. Баща ми, Радко, искаше цялото семейство събрано за неговите шейсет. Дошли бяхме десет. Четирите празни стола в края на масата стояха като упрек — не към случайността, а към хората, които ги бяха оставили празни.
Седях в тъмносиня рокля, права, без украшения. Майка ми, Веселина, я измери с поглед веднъж и повече не каза нищо — което при нея означаваше неодобрение от най-тежкия вид. В нейните очи бях развалила семейната снимка още като дете, когато на седем години казах, че не искам да уча пиано, а искам да уча карате. Нищо не се беше променило оттогава, само че сега развалях снимки, в които участват зетьове, снахи и внуци.
Брат ми Стоян е адвокат в голяма софийска кантора. Жена му Веселка готви точно като свекървата, което в тази къща е най-висшата похвала. Сестра ми Боряна е сгодена за човек от банковия бранш, мъж с швейцарски часовник и тих глас, който майка ми споменава във всеки разговор с квартирантки, съседки и опашката на пазара в събота сутрин.
А аз. За мен не знаеха почти нищо. И никога не ги беше интересувало повече.
Сервитьорите тъкмо наливаха просеко, когато баща ми се изправи с чашата си.
— Шейсет години. Кой да помисли. Имам късмет — около мен е прекрасно семейство.
Майка ми се усмихна широко.
— И най-добрият баща на двама прекрасни деца.
Двама. Не трима.
Пръстите ми стиснаха столчето на чашата толкова силно, че кокалчетата побеляха. Фразата беше изречена толкова естествено, че никой на масата не реагира. Само аз усетих удара — тих, точен, като игла под нокът.
Стоян вдигна чашата си.
— За семейството. За хората, които делят еднакви ценности и винаги са до теб.
Отпих, без да кажа нищо. Тостът явно не включваше мен.
Следващите двайсет минути говориха за почивката в Гърция, за ипотечния кредит на Стоян, за сватбата на Боряна през юни в „Арена Армеец". Всеки път, когато отварях уста, разговорът завиваше в друга посока, сякаш гласът ми беше честота, която апаратурата на масата филтрираше автоматично.
После майка ми остави вилицата настрани. Познавах този жест. Означаваше, че идва нещо.
— Яна… ние имахме търпение с тебе цели години.
Вдигнах очи от чинията си.
— С мен?
— С упорството ти. С отказа да имаш нормален живот, семейство, деца. С тая твоя мистериозна работа, за която никога не говориш. С начина, по който се отдалечи от нас.
— Отдалечих ли се, или ме изтикахте?
Веселина дори не трепна.
— За нас е едно и също.
Погледнах баща си. Мълчеше, както винаги, въртеше чашата с вино между пръстите си. Погледнах Стоян — гледаше телефона си. Боряна си играеше с пръстена на годежа и не отлепяше очи от покривката. Никой нямаше да се обади в моя защита — нито сега, нито когато-то друг път.
— Сама си направих живота — казах тихо. — Работя, издържам се сама. Никога не съм искала пари, нито помощ от вас.
— Не е за пари — отсече майка ми. — Е за срама, който ни причини, като избра живот, който никой в това семейство не разбира.
— Яна… за нас ти вече не съществуваш — изрече тя, навеждайки се през масата, толкова тихо, че само аз чух.
Не казах нищо. Нямаше какво повече да добавя.
Точно тогава тежката врата на салона се отвори. Висок мъж в безупречен черен костюм влезе и погледна право към нашата маса. Приближи се спокойно, а целият салон сякаш проследи всяка негова стъпка. Когато застана до мен, леко наведе глава и каза с уважение:
— Госпожо Яна… трябва да тръгваме. Пристигна и господин Делчев.
Около масата се настани мълчание, което никой от седящите там нямаше да забрави.
Мъжът се казваше Антонов, беше шеф на охраната в екипа, който пазеше делегацията — осем месеца бях водила преговори за безопасността на инвестиционен форум между три държави, и тази вечер трябваше да приключи с подписване, което чакаха министерства в три столици. Затова бях излязла от залата пет пъти да звъня. Затова телефонът ми стоеше с лице надолу до чинията. Не беше тайна от каприз. Беше работа, за която не можех да обеля дума дори на собствения си баща.
Станах, взех чантата си.
— Налага се да тръгна. Работа.
Майка ми се изсмя кратко, подигравателно.
— Разбира се. Тайнствената работа. Точно навреме, за да избегнеш разговора.
Не отговорих. Излязох след Антонов през салона, покрай масите, покрай погледите. На паркинга чакаше черен „Ауди А8" с дипломатически номер. Антонов отвори вратата.
— Господин Делчев чака потвърждението ви лично, госпожо Костова. Самолетът е на „Софѝя", но без вашия подпис протоколът не тръгва към Виена.
Подписах в колата, на твърда папка с кожена подвързия, с химикалка, която Антонов ми подаде мълчаливо. Телефонът ми светна — екранът с банковото приложение на служебната сметка потвърди превода на хонорара за тримесечието: сумата покриваше наема ми за цялата следваща година и половина. Не от гордост го гледах. От умора.
На следващата сутрин, в девет без двайсет, се обадих на нотариус Петрова, с която работех по други договори. Исках едно — да изляза окончателно от съвместната сметка с родителите ми, онази, по която от двайсет години баща ми плащаше данъка сгради на старата вила край Копривщица, писана преди години на три имена: негово, на майка ми и мое. Внесох дела си за още три месеца напред и подписах декларация за отказ от наследствено участие в бъдеще. Не заради омраза. Защото човек, за когото не съществуваш, не бива да чака нищо от тебе — нито наем, нито данък, нито подпис.
Писмото с нотариалния печат пристигна във вилата десет дни по-късно, в плик с марка на пощата в Панагюрище. Майка ми ми позвъни същата вечер. Не вдигнах. Записа съобщение — чух го веднъж, после изтрих. Нищо специално — въпрос дали съм сбъркала адреса. Нямаше грешка. Нямаше я и мен вече в този дом, точно както тя искаше на онази маса с четирите празни стола.
