Триградско ѓердже, Родопите — 1899
Високо над Триград, където пътят свършваше при последната чешма и най-близкият лекар беше на два дни път пеша, живееше баба Самуила Костадинова. Вдовица, билкарка, с двете си внучки — Яна и малката Деница — в къщата, останала от мъжа ѝ Стоян. Той загинал преди пет години под паднал трупок, докато сваляли дървен материал за дъскорезницата в Девин. От онзи ден баба Самуила превърнала кошарата зад къщата в нещо средно между аптека и килия на отшелница.
Хората от околните махали идваха пеша, по кози пътеки, понякога по два часа нагоре. Не за пари — тя не вземаше пари. Донасяш ѝ кило боб или малко сол, и толкова. На тавана ѝ висяха снопчета мащерка, риган и жълт кантарион, окачени на върви от зебло, сушени над огнището, докато стаята не замирише на есен дори през август. Правила сироп за кашлица от див мед и смърчови връхчета, мехлем от свинска мас и живовляк за изгаряния и порязвания, сапун от луга и сланина, който пукал ръцете, ако го държиш прекалено дълго в ръка.
Яна, по-голямата, на четиринайсет, знаеше да познае по облаците дали ще удари градушка до довечера. Деница, на осем, можела да намери изгубена крава по счупена папрат и отпечатък в тинята край потока. Когато хора от дъскорезницата в Девин дойдоха с хартии и предложение за гората зад кошарата — добра сума, казаха, повече пари, отколкото баба Самуила виждала накуп през целия си живот — тя им отказа на прага, без да ги пусне да седнат.
— Гората ме храни. Няма да я продам на хора, които ще я съсекат до корен.
По-късно Яна записа в тетрадка, останала след години у внуците: „Баба не знаеше да чете вестник, но гората ѝ беше вестник — и тя го четеше по-добре от всеки учител в Девин."
Три месеца след отказа, през ранната есен, дойде зет на дъскорезницата — Ангел Пенев, оженен за по-малката сестра на Стоян, значи вуйчо на Яна и Деница по осиновяване, след смъртта на родния им баща. Той се появи не с хартии, а с надзирателя от Девин и с едно предложение, увито в грижа: щял да „поема" гората временно, да я регистрира на свое име в кадастъра в Смолян, докато момичетата порастнат — за да „ги защити от измама", както каза, седнал на пейката пред къщата, въртейки шапката си в ръце.
Баба Самуила не го пусна да довърши.
— Гората е записана на Стоян. Стоян я остави на Яна и на Деница. Ти не си тръгнал по негова кръв, Ангеле.
Той замълча, после стана рязко, нахлупи шапката и каза, че ще се види пак, когато „поумнее". Думите му увиснаха над двора като дим от печка, който не ще да се разнесе.
Зимата тази година дойде рано и жестоко. Снегът затрупа пътеката към Триград за цели три седмици, храната намаля, а кашлицата на Деница се влоши до температура, която не падаше. Баба Самуила изгори последните си спрунчови връхчета за сироп и прекара три нощи без сън, слагайки студени кърпи на челото на внучката си, докато Яна къртеше лед от вадата за вода. На четвъртата сутрин треската падна. Баба Самуила седна на прага, стиснала в юмрук суха шепа мащерка — последната от запасите — и за първи път от години си позволи да плаче, без никой да я види.
През пролетта на 1900-та Ангел Пенев дойде отново, вече с нотариус от Пловдив и с документ, който обявяваше горския парцел за „изоставен" и прехвърлен на негово име — позовавайки се на закона за необработени земи, приет в Княжеството преди две години. Той разчиташе, че една неграмотна баба с две сираци няма да има кой да я защити в съда в Смолян.
Сгреши.
Учителят от Триград, Господин Вълчев, който всяка зима получавал от баба Самуила мехлем за артрита без да плаща и нито стотинка, познавал писарите в околийския съд. Той написа жалбата вместо нея, продиктувана дума по дума, седнал на същата пейка, където Ангел бе въртял шапката си. Съдът в Смолян призова свидетели от три махали — хора, лекувани от баба Самуила безплатно през двайсет години. Дванайсет души се изкачиха пеша в снега, за да свидетелствуват.
Делото се гледа през юни, в сградата на старата община в Девин, с прозорци, отворени към реката, и миризма на прясно окосена трева, която влизаше заедно с бръмченето на мухите. Ангел Пенев стоеше с лъснатите си градски обувки, покрити с кал от последния километър пеша, и повтаряше, че парцелът бил „изоставен", че жена без документ за собственост нямала правна тежест.
Баба Самуила стана, без да бъде викана, и извади от торбата си стара тетрадка — същинската, на Стоян, в която той записваше всяко парче гора, което баща му делил някога между братята, с имена и дати, изписани с неговия почерк. Подаде я на съдията с две ръце, сякаш подава хляб.
— Той умря под трупите на тази гора. Тя не е изоставена. Тя е платена с него.
Съдът отсъди в нейна полза до края на деня. Парцелът остана записан на Яна и Деница, с баба Самуила като настойница до пълнолетието им. Ангел Пенев напусна Девин същата вечер с последния влак за Пловдив и не се върна в Триградско ѓердже никога повече.
Баба Самуила изгори тетрадката на Стоян, докато печеше хляб на следващия петък, не от яд, а защото вече я нямаше нужда — беленото ѝ значение вече живееше в писмен акт при нотариуса в Смолян, с печат и дата, които никой не можеше да отрече. На нейно място, в същия шкаф, сложи новата нотариална заверка, сгъната на четири, увита в парче вощена хартия — документ, който щеше да чака Яна и Деница в деня, когато щяха да бъдат достатъчно големи да го прочетат сами.
