Казвам се Недялко Божинов, карам трийсет и четири, работя като началник смяна в циментовия завод над Плевен. Разказвам тази история, защото от майка ми я чуваха само наполовина — а другата половина беше моя, и никой не си направи труда да я попита.
Запознах се с Мирела в чакалнята на "Св. Марина" — тя стоеше на регистратурата, аз бях докарал колега с порязана ръка от цеха. Чаках два часа на пейка, тя ми донесе чаша вода без да я моля. Така започна. Казах на майка чак след осем месеца — знаех какво ще последва.
Мирела беше с три години по-голяма от мен, разведена, с момиченце на пет — Ива. Бащата на Ива беше заминал за Германия на строежи и повече не се обади. Майка ми, когато чу, остави вилицата на масата толкова рязко, че чиниите звъннаха.
— Разведена жена с чуждо дете искаш да доведеш в къщата на дядо ти? Тя ти трябва заради нищото, което имаш — заводска заплата и една стая под наем! Не давам благословия!
Опитах да й обясня, че Мирела не е искала нищо, че дори не знаеше колко изкарвам, когато започнахме. Майка не слушаше. Тя имаше в главата образ — Деница, щерка на съседката фризьорка, "чиста", "от добро семейство", без минало. На тази представа не можех да отговоря с нищо — Мирела не я биваше да е друга, освен себе си.
— Тогава да знаеш — каза майка, стъпвайки на прага, — ако доведеш тая жена с дете в тая къща, аз няма да я прекрача повече.
Не я доведох в нашата къща. Взех двете под наем в Плевен, в блок на улица "Вардар", на четвъртия етаж без асансьор. Първата вечер, когато влязох там като неин мъж, Ива ме гледаше иззад полата на Мирела, стиснала в ръка пластмасов кончета без опашка.
— Ти ще си отидеш ли? — попита тихо.
— Няма. Обещавам.
Първата година минах без майка ми да вдига телефона. Работех нощни смени, връщах се, вземах Ива от детската градина, защото Мирела беше на дежурство в болницата до късно. Готвех ѝ попара, защото друго не умеех, гледах заедно с нея анимационни по телевизията. Строшавах си главата как да стана баща на дете, което не е мое.
Претопихме се през зимата, когато Ива се разболя тежко — бронхит, температура под трийсет и девет. Мирела беше на смяна, не можеше да я заменят. Цяла нощ седях до леглото ѝ, слагах ѝ компреси с оцет на глезените, топих я с лъжичка чай с мед. Под сутринта тя отвори очи, посегна към ръката ми и каза едва чуто:
— Татко… не си тръгвай.
Нещо в гърлото ми се стегна така, че не можах да ѝ отговоря нищо, само стиснах пръстите ѝ.
Съседите носеха новини на майка — чувах го от леля Рада: "Недялко купи апартамент, вече не е под наем", "роди им се момче, Деян се казва". Майка само свиваше устни:
— Нямам син. Той сам го реши.
Минаха единайсет години. Купихме двустаен в блок на "Данаил Попов", после го разменихме за къща на края на Плевен, с двор и сайвант. Деян вече беше в пети клас, помагаше ми да нареждам дърва за зимата. Ива учеше в осми, подготвяше се за матура по биология — искаше медицина, като майка си, само че лекар.
Бедата се случи през октомври с майка. Паднала в мазето на старата къща, счупила тазобедрена кост, лежала почти три часа на циментовия под, докато успяла да допълзи до телефона в коридора. Позвъни на мен — не на леля Рада, не на съседката, на мен.
— Недялко… — само толкова каза, с глас, който не приличаше на нейния.
Двайсет минути до старата къща в Чомаковци ми отне — карах по черен път, без да усетя кога съм пресякъл с жълт светофар на разклона за Кайлъка. Намерих я на пода до телефонния апарат, бяла като хартия. Качих я в колата, откарах я в "Св. Марина" — същата болница, където работеше Мирела.
Мирела не беше ѝ лекуваща сестра — нямаше право, минал е конфликт на интереси — но дойде в коридора преди операцията, оправи възглавницата ѝ, подаде ѝ чаша вода. Майка отвори очи, видя лицето ѝ надвесено, и не отблъсна ръката.
Деян и Ива дойдоха на следващия ден. Ива, вече седемнайсетгодишна, застана до леглото и каза спокойно:
— Баба Станка, аз съм Ива. Знам, че не съм ти кръвна. Но ако искаш, мога да ти бъда внучка.
Майка я гледа дълго. В онова момиче нямаше нищо от нашия род — нито очите, нито формата на лицето — но имаше нещо друго, което баба винаги търсеше у хората: не поглеждаше встрани, не трепваше.
— Прощавай ми — изрече тя накрая, с глас прекършен на две. — Дванайсет години си траяла права.
Не казвам, че дванайсет години мълчание се заличиха с едно изречение в болнична стая. Не се заличиха. Но от онзи ноември майка живя при нас — продадохме старата къща в Чомаковци за осемнайсет хиляди лева и с тях изплатихме останалия кредит за нашата. Тя спеше в стаята до Деяновата, учеше го да плете кошници от върбови пръчки, пиеше чай с Мирела следобед на терасата.
Веднъж, доста по-късно, я чух да казва на Мирела, докато лющеха боб на масата в двора:
— Знаеш ли, Миро. Недялко не беше глупак, като се ожени за тебе. Той беше по-умен от мене. Ти не си разведена с чуждо дете. Ти си ми дъщеря.
Майка почина тихо, в началото на март, когато снегът по двора започваше да се топи. На опелото в Чомаковци съседките си шепнаха зад гърба ми:
— Виж как им се нареди всичко накрая.
А аз, когато отваря нотариалната папка за наследството, видях нещо, което не очаквах — майка беше преписала дела си от старата нива до Кайлъка не на мен, а поравно между мен, Мирела, Ива и Деян, всеки по една четвърт. Нотариусът го беше заверил още през декември, два месеца преди да си отиде, без да каже дума на никого от нас. Държах документа в ръцете си и не знаех дали да се смея, или да плача — тя не ни беше простила с думи повече от онова, което вече чухме. Тя го беше заверила с подпис.
