— Да върви да мете улици, ако й писне — чу Венета гласа на братовчедка си през тънката преградна стена.
Ръцете й замръзнаха над мивката с инструменти — не защото думите я изненадаха, а защото бяха изречени на глас, съвсем спокойно, както се говори за вещ, която е спряла да ти е нужна.
Беше понеделник, десет сутринта, и от три часа вали онзи ситен есенен дъждец, който в Пловдив винаги мирише на мокри листа от явора пред входа на салона. Венета затвори тефтера с клиентски сметки и погледна през прозореца. Отзад, в стерилизатора, ножиците ѝ чакаха да бъдат извадени.
— Чу ли какво приказва Силвия за тебе? — беше попитала по-рано Йорданка, собственицата на съседната цветарница, седнала на стола пред нея, докато боята ѝ хващаше под фолиото.
— Не ме интересува — отвърна Венета, без да вдигне очи от тефтера.
— Казва, че си вдигнала цените само защото клиентката ти от "Тримонциум" ти е купила колата.
Това беше истината, всъщност — не точно купила, но Венета наистина си бе взела на старо една тъмносиня "Дачия Сандеро" с парите от бакшишите, спестявани три години, откакто работеше за Силвия Ненкова в салона "Афродита". Силвия беше нейната братовчедка и неин работодател едновременно — комбинация, която от самото начало миришеше на развалена работа.
Пет години по-рано Силвия я беше наела от жал — Венета бе разведена, с дете на осем, без пукната стотинка след развода. Силвия й предложи работа в салона, който държеше с мъжа си, и обещание: "Ще делим по равно, братовчедка. Семейство сме." На книга Венета получаваше четиристотин лева заплата, а всичко останало — бакшиши, допълнителни услуги, вечерни прически за сватби — се водеше "обща каса", от която Силвия решаваше кога и колко да дава.
В началото това изглеждаше честно. После Венета започна да забелязва: когато записваше три сватбени прически за месец, парите отиваха в ремонта на колата на Силвия. Когато клиентка оставяше голям бакшиш, той влизаше в чекмеджето, но на Венета стигаше само "благодаря, миличка, нали знаеш как е сега с наема".
Същия понеделник следобед, малко след разговора с Йорданка, Венета чу разговора на Силвия с майка й по телефона, затова тогава, стоейки неподвижно до стерилизатора, най-сетне взе решение.
Извади телефона си и отвори банковото приложение. От три години насам водеше тайно собствена сметка — не на хартия, а в бележника на телефона — всяка клиентка, всяка сума, всеки бакшиш, който Силвия "прибираше за общата каса". Сумата се беше натрупала до осем хиляди триста лева, пари, които по закон никога не бяха минали през нейната сметка, но които тя бе изработила с ръцете си, часове наред, стоейки права по десет часа на ден.
Вечерта, когато детето — Мирослав, вече тринайсетгодишен — си легна, Венета седна на кухненската маса в малкия апартамент под наем на улица "Волга" и отвори лаптопа. Написа писмо до Инспекцията по труда в Пловдив, с копие до счетоводителката на салона, с приложена таблица — всяка услуга, час, дата, сума, съпоставени с договора й за минимална заплата. Два часа работа. Накрая разпечата един екземпляр и го сложи в син класьор, който прибра в чантата си.
На следващата сутрин дойде по-рано от обичайното. Силвия вече беше там, боядисваше корените на една клиентка.
— Трябва да говорим — каза Венета, без да сяда.
— Сега? Виждаш, че съм заета.
— Сега.
Силвия остави четката, подразнена, и влязоха в малкото складово помещение между мивките и тоалетната, където държаха препаратите за боя.
— Искам да ми платиш каквото ми дължиш по трудов договор за последните три години — каза Венета и подаде класьора. — Или подавам жалба в инспекцията още днес.
Силвия се изсмя, но смехът й прозвуча фалшиво сред миризмата на амоняк и балсам.
— Ти откъде-накъде дължа? Аз ти дадох работа, когато никой друг не те искаше с развод и дете на главата.
— Дължиш ми осем хиляди триста лева. Ето изчисленията. Всяка клиентка, всяка дата.
— Ти луда ли си? Ние сме семейство!
— Семейството не ми дава четиристотин лева, докато взема хиляда за себе си от бакшишите, за които съм се блъскала аз.
Йорданка, която тъкмо влизаше за своя час, застана на прага и замръзна, виждайки лицата им.
Силвия грабна папката, прелисти я бързо, пръстите й трепереха.
— Това не е законно изчислено.
— Законно е. Говорила съм с адвокат миналата седмица — каза Венета. Не беше напълно вярно — беше говорила по телефона с приятелка юрист само двайсет минути, но тонът ѝ не остави място за съмнение. — Имаш седем дни да уредиш сумата по банков път. Или аз подавам жалбата, а ти обясняваш на инспектора защо половината персонал тук е на "обща каса" вместо на трудов договор.
Силвия пребледня. Знаеше точно какво означава проверка — не само неплатените суми на Венета, а и трите други момичета, работещи при същата схема.
— Дай ми малко време — промълви тя, вече без хапливост в гласа.
— Седем дни — отвърна Венета и излезе от складовото помещение, покрай смаяната Йорданка, която стоеше с мокра боя, стичаща се по врата й.
Парите дойдоха на шестия ден — не осемте хиляди триста, а седем хиляди и петстотин, с обяснение, че остатъкът ще дойде следващия месец. Венета прие сумата, но на излизане от банката същия следобед направи нещо друго: отвори нова лична сметка в "Пощенска банка", различна от общата, която делеше дотогава с работата, и преведе всичките пари там, на свое име, без достъп за никой друг.
Вечерта ѝ се обади майката на Силвия.
— Ти знаеш ли какво причини на братовчедка си? — каза тя направо, без поздрав. — Тя сега трябва да плаща на три момичета наведнъж, да взема кредит. Виж го семейство — пари ти отровиха главата.
— Аз работих за тези пари, лельо Станка — отвърна Венета. — Три години.
— Крехко е доверието, Венета. Сега цялата фамилия приказва.
Тя затвори телефона и наистина, на събора за Архангеловден две седмици по-късно, братовчедката на баща ѝ я подмина без поздрав, а леля Радка й каза през зъби, че "не е редно да дереш кожата на своите". Венета си замълча пред тях, но вечерта, вкъщи, се разплака в банята, пускайки водата да не я чуе синът ѝ — не защото се разколебала, а защото цената за парите, които най-сетне бяха нейни, се оказа мълчанието на половин рода.
След месец напусна салона "Афродита" и отвори собствен малък кабинет — една стая под наем на улица "Гладстон", с два стола и мивка, купена на старо. На вратата сложи табела с името си: "Венета Колева — фризьорски услуги".
Първата клиентка, която прекрачи прага, беше Йорданка, с букет хризантеми от собствената си цветарница. Остави цветята в празна тенекиена кутия от боя, която Венета още не беше изхвърлила, и седна на стола пред мивката.
— Петдесет лева за боя и подстригване, нали? — попита Йорданка.
— Петдесет — отвърна Венета и отвори нов тефтер, съвсем празен, без нито един запис от "Афродита". Записа името на Йорданка на първия ред, датата, сумата — и чу как токата на чантата си тракна, когато я остави на масичката до мивката.
