В понеделник трябваше да откарам Вихър обратно в приюта. Още сега, докато пиша това, ме е срам да го призная — наистина бях готов да го направя.
Казвам се Петър Колев, на четиресет и три години, живея сам в края на Враца, в къщата, която остана след майка ми. Работя като електротехник в едно малко сервизно предприятие — ходя по аварии, качвам се по стълбове, прибирам се вечер уморен и искам само едно: тишина. Преди два месеца, под напора на колежката ми Деси, която от години ми говори, че трябва да си взема куче „за компания, бе Петьо, не можеш вечно сам", отидох в приюта на края на града и си взех Вихър.
Петдесет килограма кокали и козина. Някъде в родословието му определено се е намесил пиренейски овчар — такава козина, все едно са навяли сняг изпод портата, лапи като две лопати, и поглед, в който винаги сякаш се криеше мисъл, която той с мен не възнамеряваше да споделя.
Три седмици превърна дома ми в постоянна тревога. Не като кучетата, които дерат чехли или вият по цяла нощ. Вихър нищо не чупеше. Не лаеше напразно. Правеше друго. Бягаше.
Двуметрова ограда? Намираше мястото, където пръстта е по-мека след дъжд, и се заравяше. Не успявах да мигна, преди под мрежата да зейне дупка — точно такава, колкото да се провре с раменете си. Заключена порта? Беше се научил да отмества резето. Сериозно говоря. Приближаваше, пъхваше муцуна в метала, дърпаше, тикаше — и накрая я отваряше, сякаш го е правил цял живот.
Всеки ден, докато бях на работа, намираше начин да изчезне. И всеки ден службата за бездомни животни го откриваше на няколко километра от къщата: мръсен, изтощен, понякога с одрани лапи, а веднъж дори леко подритваше — все едно току-що беше изминал дълъг път, който никой не би трябвало да върви сам.
Сметките за глобите растяха. Тревогата ми — също. И най-лошото дори не бяха парите. Най-лошото беше усещането, че губя.
— Той не иска да е тук — казах веднъж вечерта на сестра ми Ива по телефона. — От тези е, които бягат. Не е моето куче.
Ива замълча за секунда. Чух на заден план как телевизорът у нея мърмори новините по БНТ.
— А може просто… нещо да търси — каза тя внимателно.
Тогава само махнах с ръка. Когато си изтощен, всичко изглежда просто: или кучето е „твое", или не е. Или е „благодарно", или е „проблемно". Бях прекалено уморен, за да мисля по-надълбоко.
Но вчера беше събота. И си бях у дома.
В десет сутринта Вихър започна да обикаля коридора напред-назад, все едно някой го подкарваше. Спираше до вратата, виеше тихо, чегъртеше дървото с лапа, обръщаше се към мен и ме гледаше, сякаш опитваше да каже: „Хайде. Трябва. Сега."
Стоях с чашата кафе в ръка и усещах как отново всичко в мен се стяга от една-единствена мисъл: сега ще се откопчи и пак ще хукне. А после до мен изведнъж дойде: щом така или иначе ще го връщам, поне веднъж трябва да разбера накъде толкова упорито се стреми.
Отворих вратата.
— Добре — казах на глас. — Но този път идвам с тебе.
Вихър не се хвърли към парка. Не хукна подир котка. Веднага наведе муцуна към земята и тръгна — равно, бързо, с онова съсредоточение, от което става тревожно, защото не приличаше на „разходка", а на изпълнение на задача.
Вървя дълго. Пресякохме няколко улици покрай блоковете на „Христо Ботев", после покрай старата текстилна фабрика, където ветровете навяват мирис на разтопен асфалт дори през ноември. Изоставах — той беше голям и уверен в маршрута, а аз бях човек, който досега мислеше, че държи живота си под контрол. Оказа се, че не всичко контролирам.
Стигнахме до пътя за Мездра. Застинах на място, сърцето ми блъскаше в гърдите: няма да ме водиш там, нали? А той поведе. Изчака просвет между колите и се хвърли напред, сякаш този път му е роден. Едва не си счупих краката, докато го гонех, а в главата ми се въртеше само едно: „Господи, само не под гумите."
Пресякохме. А по-нататък той се вмъкна в къпинака — гъст, трънлив, такъв, че веднага съдрах якето и издрах ръцете си. Съсках от болка, ругах, а той не спираше. Провря се там, където хората обикновено не минават. Защото хората там „просто така" не ходят.
После внезапно спря.
Пред нас, скрита зад разкривена телена ограда от старо стопанство, стоеше паянтова барака с ламаринен покрив. И до нея — втора клетка, направена от същата бодлива тел, с която Вихър беше раздрал и мен. Вътре, свита в ъгъла, лежеше дребна кафява кучка — толкова изтощена, че дори не вдигна глава, когато приближих. Ребрата й се брояха през козината. До клетката — празна метална паница, ожулена до блясък от зъби, а не от лапи.
Вихър опря лапи в телта и изскимтя — не онзи вой, който познавах от нашите разходки, а звук, който сякаш идваше от много по-рано, преди да го срещна в приюта.
Разбрах веднага: той не бягаше от мен. Той бягаше ЗА нея.
Наоколо нямаше жива душа — само проядена от ръжда табела с име на бивш стопанин, което едва се четеше. Обадих се на моя братовчед Георги, който работи в общинската ветеринарна служба, разказах му всичко бързо, останах на място и чаках четирийсет минути, стискайки телта с голи ръце, докато Вихър през цялото време не откъсваше поглед от клетката.
Георги дойде с клещи и с ветеринарка — жена на около тридесет, която веднага клекна до кучката, без да каже нищо излишно, само опипа ребрата й и процеди: „Жива е. Но едвам."
Собственика не открихме никога — къщата се оказа отдавна изоставена, наследниците живели в София и не стъпвали тук от години. Нямаше към кого да отправя сметка, нямаше глоба, която да наложа на празен двор.
Вкъщи заведохме и двамата. Кучката — казах й Искра, защото първата вечер, щом ѝ дадох вода, тя вдигна глава и ме погледна с едно такова пламъче в очите, сякаш решаваше дали си струва да живее по-нататък.
Вихър вече не бяга. Не копае дупки под оградата, не бута резето. Всяка вечер ляга до клетката й, която временно държим в кухнята — не защото продължава да я пази от мен, а защото, предполагам, вече никой не му подгонва да бяга никъде, тъй като няма повече накъде.
Деси ми звънна в сряда да пита как е кучето.
— Вече две — казах. — И знаеш ли, вече не мисля да го връщам.
— А глобите? — попита тя.
Разкопчах старата кожена папка със сметките от службата за бездомни животни, онази, с която се канех да отида в приюта в понеделник, и я прибрах в чекмеджето на кухненския бюфет, под телефонния указател, който никой вече не ползва.
— Ще платя последната и приключвам с тях — отвърнах. — Няма повече да има за какво.
