Димитър Колев имаше навик да мери успеха с квадратни метри. Затова, когато банката му одобри кредит за къщата в Бояна — двеста осемдесет и пет хиляди лева, с двор и automivка… не, с гараж за две коли — той не се поколеба нито ден.
Заплатата му като търговски директор в софийска фирма за медицинско оборудване беше седем хиляди лева на месец, преди данъци. На хартия изглеждаше солидно. Пред майка му, пред сестрата му Радка, пред колегите от офиса на "Цариградско шосе" — изглеждаше повече от солидно.
— Купи си палат — каза му зет му Станимир на сватбата на племенницата, с чаша мерло в ръка. — Браво, бе.
Димитър само се усмихна. Не каза, че вноската е хиляда деветстотин лева месечно. Не каза, че данък сгради, застраховка и такса смет взети заедно правят още триста петдесет. Не каза, че парното през зимата в такава къща излиза като малка заплата сама по себе си.
Първите шест месеца всичко изглеждаше наред. Купиха нов диван. Жена му Силвия обзаведе детската стая на сина им с тапети, поръчани от Германия. Съседите в квартала — лекари, адвокати, един собственик на вносни автомобили — ги канеха на барбекю в задните дворове.
После дойде зимата.
Котлонът на парното се развали през януари, точно когато навън бяха минус осем градуса. Майсторът поиска седемстотин лева само за частите. Силвия се обади на Димитър в офиса, шепнешком, сякаш децата можеха да чуят през телефона:
— Нямаме. Нямаме седемстотин лева свободни, Мичо.
Той провери сметката. Между вноската по кредита, детската градина на сина им — четиристотин лева месечно в частната градина на "Симеоновско шосе", която бяха избрали, защото "подхождаше на квартала" — и картите, останали от обзавеждането, разполагаемите им пари бяха под двеста лева до края на месеца.
Той плати ремонта с кредитна карта. Лихвата тръгна веднага.
Месеците се нанизваха така. Веднъж гумата на служебната кола се спука на магистралата А2 и той нямаше резервна сума за нова — платил беше аванс за почивка в Гърция, която вече не можеха да отменят без да изгубят депозита. Веднъж Силвия се разболя и чакалнята в болница "Токуда" поиска предплата за изследване, което здравната каса не покриваше изцяло. Той звънна на брат си да му заеме двеста лева. Брат му, по-малко заплатен счетоводител в Пловдив, му ги прати без да задава въпроси — но на вечерята в деня на имения на баба им, Станимир подхвърли с половин уста:
— Чух, че взимаш заеми. От палата ти не му личи.
Димитър не отговори. Силвия стисна чашата си толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха — не каза дума, само остави чашата на масата, без да я допие, и отиде да помогне на майка му в кухнята, където никой не можеше да я гледа.
Истината дойде наяве през април, когато Димитър седна с химикалка и тефтер — не калкулатор, а истински тефтер, както правеше баща му навремето — и сложи числата едно под друго. Вноска. Данък. Застраховка. Парно. Поддръжка на двора. Градина. Карти. Всичко общо: четири хиляди шестстотин лева месечно фиксирани разходи, само за къщата и детето. От седем хиляди заплата, след данъци оставаха около пет хиляди и двеста. Разликата от шестстотин лева трябваше да покрива храна, бензин, лекарства, всичко останало от живота на четирима души.
Нямаше случайност. Нямаше лош месец. Имаше структурен недостиг от първия ден.
Силвия седна срещу него на кухненската маса, онази с мраморния плот, който беше струвал три хиляди лева повече от стандартния, защото "отивал" на останалата кухня. Тя погледна тефтера дълго, после каза само:
— Значи затова нямаме нищо настрана.
— Затова.
— Шест години плащаме вноска и ако го продадем утре, ще останем без нищо. Може и на червено.
Той не отговори, защото тя беше права.
Станимир дойде след две седмици да върне едни инструменти, назаем взети преди лятото. На терасата, с бира в ръка, започна отново:
— Чуваме, че продавате колата на Силвия. Какво стана, бе, зетко, да не е…
— Продаваме я, защото не можем да платим две вноски за коли и една за къщата едновременно, Стамо.
Тишина. После, по-меко:
— Не знаех, че е толкова зле.
— Не е зле. Просто грешка в сметките отпреди шест години.
Три седмици по-късно Димитър седна с ипотечния брокер, с когото бе подписал първоначалния договор, в офис на булевард "Витоша", над автомивката на партера, чийто звук на компресор се чуваше през тънкия таван. На масата имаше папка с нова оферта — рефинансиране не на цялата сума, а продажба на къщата в Бояна и покупка на апартамент тип тристаен в "Младост" за сто и десет хиляди лева, платим без кредит, с остатъка от продажбата вложен в депозит и фонд за детето.
Силвия подписа документите до него, без да се поколебае.
Станимир научи месец по-късно, на рождения ден на племенника. Застана пред новата входна врата на блока, с подарък в ръка, и не каза нищо за квадратните метри. Пита само дали парното е централно, или на ток.
— На ток е. И знаем точно колко ни излиза всеки месец — отвърна Димитър, държейки папката с новия договор за собственост под мишница, докато отключваше вратата с ключ, различен от онзи, който пасваше на двора в Бояна преди четири месеца.
Депозитът за сина им в банка ДСК вече показваше четиринайсет хиляди лева, първите пари, които някога са успявали да спестят от началото на брака си.
