Работя като пазач на паркинга до зеленчуковата борса в Казанлък вече осем години. Виждам всякакви хора — и такива, които идват в пет сутринта да разтоварят каси с чушки, и такива, които обикалят между сергиите и чакат някой да изпусне нещо от ръка.
Онзи мъж го забелязах първо заради обувките му — скъсани отстрани, с връзки от канап. Казваше се Емил, разбрах по-късно от една от продавачките, баба Венета, която продава домати и крави кашкавал на ъгъла. Той се навърташе около сергиите от сутринта, не купуваше нищо, само гледаше. Към обяд баба Венета му подхвърли шепа сини слики, от онези, по-меките, които вече не стават за продажба — просто от съжаление. Той ги взе, без да каже "благодаря", седна на бордюра до кофите за боклук и ги изяде всичките наведнъж.
Аз тогава си мислех — ето ти един, който разчита на чуждото. Такива минават през паркинга по няколко пъти седмично. Не съдя, просто виждам модела.
Същата вечер, като затварях бариерата, го видях да си тръгва пеша по пътя за Шипка. На другия ден го нямаше. Появи се пак след три дни — по-блед, с хлътнали бузи, седна на същия бордюр и просто чакаше. Баба Венета този път нямаше развалена стока да му даде, а той не попита, само гледаше хората покрай себе си, сякаш чакаше нещо да падне от небето.
Към четири следобед дойде старецът. Него го познавах добре — дядо Атанас, бивш лесничей от резервата "Чамлъка", идва всяка сряда да купи фасул и да си говори с продавачите за времето. Седна до Емил на бордюра, без да го познава, както сядат старите хора до непознати, когато имат нужда да си кажат нещо.
Емил му разказа някаква история — чух откъслеци, докато минавах с количката покрай тях — за ранен вълк в гората над Шипка, който не можел да ходи с предните си крака, и за лъв, който му носил месо. Разправяше го сякаш е негово си откритие, сякаш то обяснявало защо седи на бордюра вече три дни без работа и без пари.
Дядо Атанас го слушаше, кимаше, после каза нещо, което запомних, защото го чух добре — беше се надвесил точно над мен, докато вадех монети за билета на един клиент:
— Видял си вълка. Защо не си запомнил лъва?
Емил не отговори веднага. Дядо Атанас стана, оправи си сакото, и си тръгна към сергията за фасул, като всяка сряда.
Не видях какво стана после — смяната ми свърши в пет, а аз бързах да хвана тролея за Старозагорското шосе, защото внучката ми имаше представление в детската градина в шест и бях обещал да отида.
Върнах се на работа едва следващия понеделник. Баба Венета ми разказа останалото, докато вадеше щайги с чушки от камиона.
Емил не бил изчезнал — обратното. В четвъртък сутрин се появил пред хладилната база зад борсата, където разтоварват камионите с плодове от Хасково и Садово, и попитал бригадира дали не трябва някой за разтоварване. Взели го на място — плащат по петдесет лева на ден в брой, никой не пита за трудова книжка. Първия ден изкарал два чувала с праскови сам, защото останалите мъже отишли да обядват, а той останал.
До края на седмицата вече имал сто седемдесет лева в джоба — скрити в обувката, не в портфейла, защото портфейл си нямал. В петък купил от баба Венета половин килограм домати и триста грама сирене, платил в брой, без да се пазари, и й оставил бакшиш от два лева, който тя отначало не искала да вземе.
Аз самият го видях пак онзи понеделник следобед — вече не седеше на бордюра. Стоеше прав до камиона, с ръкавици от разтоварването, и вадеше от джоба си смачкана банкнота от десет лева, за да плати на едно хлапе, което му донесе бутилка вода от будката на ъгъла. Не знам дали някога отново срещна дядо Атанас. Не знам дали изобщо си спомня за вълка в гората над Шипка. Знам само, че от тогава, когато минавам покрай хладилната база сутрин в пет, все го виждам първи на опашката за разтоварване, преди другите да са слезли от автобуса.
