Казвам се Ивайло и преди да продължите нататък, трябва да знаете едно нещо — аз не съм герой в тая история. Аз бях просто момчето, което от шести клас играеше на двора с Дора и после израсна покрай нея, без да забележи кога точно тя спря да е просто съседско дете и стана единственият човек, на когото му пука какво се случва с мен след училище.
Дора е седемнайсет. Миналата година брат й Светльо загина — катастрофа на пътя за Асеновград, една вечер през ноември, когато пътят беше хлъзгав и шофьорът на насрещната кола изпреварваше на забранено. Светльо беше с четири години по-голям от нея. Беше от тия хора, които умеят да разсмеят цялата стая само с едно изражение. Викаше й „Дорчо“, никой друг нямаше право на това галено име. Беше й обещал, ако никой не я покани на абитуриентския бал, да дойде той, с костюм, и да танцуват заедно по средата на салона колкото си искат. Шега беше, разбира се. Но и двамата знаеха, че не съвсем.
След погребението нещо в Дора просто… спря да работи. Не ходеше по купони, не вдигаше телефона, а в училище седеше на последния чин и чакаше часовете да минат. Тялото й се промени — хапваше нищо със седмици, после ядеше, колкото да запълни дупка, която нищо не можеше да запълни. Майка й, лелята Виолета, ми каза веднъж на стълбището, докато изнасях боклука: „Тя тъгува с всяка клетка, Ивайло. И аз не знам как да я спра.“
А после дойде абитуриентското.
Отидоха в три магазина за булчински и абитуриентски тоалети по булевард „Руски“ и на „Капана“. Във втория, продавачка с лак на ноктите и поглед, който аз лично бих нарекъл отровен, й каза направо: „Този модел не е за твоя размер, скъпа.“ В третия просто се засмя, когато Дора попита дали може да пробва рокля от витрината. Виолета ми разказа всичко това на кухненската маса, разтреперана от яд, докато белеше картофи, които после никой не изяде.
Дора се заключи в стаята си и каза през вратата, която беше сковала с номерче от ключодържател на Светльо: „Мамо, няма да ходя на бала. Моля те, спри да опитваш.“ Виолета седна на прага и заплака. Аз бях в коридора на нашия вход, чух я през стената — живеем в блок на две врати разстояние, панелка от седемдесетте с хлорамин във стълбището и кофти асансьор, който спира на всеки трети етаж.
На следващата сутрин почуках на тяхната врата. Нямах план. Имах само ателие по шев, в което дядо ми, бившия шивач от текстилния комбинат, ме учеше да работя с машина „Веритас“ още откакто бях на дванайсет — просто защото нямаше кой друг да играе с мен след часовете.
— Лельо Виолета — казах, — трябват ми мерките на Дора. До бала има единайсет дни. Мога да го направя. Но трябва да ми повярвате и трябва никой да не й казва нищо.
Тя ме погледна сякаш проверяваше дали се шегувам. После влезе вътре и ми донесе лист с цифри, написани на ръка, с нейния почерк на счетоводителка.
Единайсет нощи шиех у дядо в мазето, където той държи старата си „Веритас“ и топовете плат, останали от комбината, затворен още през деветдесетте. Купих плат втора ръка от битака на „Руски“ — слонова кост, сатен с лек блясък — и остатъци органза от шивашка работилница на „Дондуков“, където шивачката ме пусна да преровя кутията с брак за двайсет лева. Три пъти сбърках кройката на корсажа и три пъти го разшивах. Пръстите ми бяха на мехури от карфиците, а веждите ми — на пепел от цигарите, които дядо пали, докато ми обяснява защо шева никога не трябва да минава по диагонал на плата. Изпуснах контролно по математика и един тест по история. Не ми пукаше. Имах една-единствена задача.
Най-накрая дойде вечерта на бала. Облякох костюм на баща ми, преправен набързо на ръкавите, и отидох с найлонов калъф през рамо до входа на блока им. Дора нямаше представа какво я чака.
После облече роклята.
И всичко се промени.
Беше слонова кост. Покрита с едри обемни рози от органза, пришити на ръка цяла една нощ, докато гледах клипове в телефона как се прави. Падаше леко и структурирано едновременно — от тия рокли, които виждаш по корица на списание и за които казваш „такава ми се иска“. Дора застана пред огледалото в коридора на нашия блок, защото нашето беше по-голямо от нейното. За първи път от една година не отмести очи от отражението си. Усмихна се. И в тоя момент грейна — не заради плата, а защото за първи път от дванайсет месеца видя себе си така, както я виждахме ние, останалите.
Когато влязохме в салона на читалището на „Отец Паисий“, където правеха абитуриентското, хората спряха да говорят и само гледаха. Точно когато мислех, че вечерта не може да стане по-емоционална, отидох при DJ-а. Взех микрофона. Музиката спря, залата утихна на части, като лампа, която гасне ред по ред.
— Трябва да кажа нещо — казах. После погледнах право към Дора. — Дора. Пипни под най-голямата роза.
Ръцете й затрепериха веднага. Объркана, тя посегна и пипнешком намери под най-голямата роза, пришита на корсажа, малък разрез в плата. Бръкна и извади плик, запечатан с тиксо — вътре имаше писмо, написано от Светльо три месеца преди катастрофата, когато той тайно ми беше казал: „Ако нещо ми се случи, искам Дорчо да го има на бала. Напиши й го ти, знаеш как да я накараш да се усмихне.“ Не бях й го показал нарочно — пазих го единайсет месеца, чаках точния момент, и го заших вътре в роклята в последната нощ, преди да затворя подгъва.
Дора извика. Цялата зала се сепна. Тя погледна какво държи в ръцете си, с очи пълни със слънце от насълзяването, и бавно вдигна листа, за да го видят всички — не думите, никой друг нямаше право да ги чуе, а само малката снимка, прикрепена с кламер в долния край: Светльо и тя, на десет и четиринайсет години, на същия площад пред читалището, дето стояхме точно сега.
Залата не издаде нито звук.
Дора сгъна писмото, прибра го в деколтето на роклята до сърцето и дойде право при мен. Не каза нищо — само взе ръката ми и ме поведе по средата на дансинга, пред всички, пред учителите, пред родителите на телефони, пред майка си, която плака в ъгъла с кърпичка от магазина за цветя отдолу.
На другия ден Виолета дойде у нас с папка — оказа се акт за собствеността на малкия им гараж на „Марица“ 14, където преди катастрофата Светльо държеше инструментите си и мечтаеше да отвори автосервиз. Виолета го беше преписала на Дора ден след погребението, но до тая вечер дъщерята не беше стъпвала там — болеше я. Сега поиска ключовете. Отключи катинара сама, без никой до нея, остави вратата отворена цял следобед, докато прибираше гаечните ключове на брат си в кутия, и после ми каза само едно — че от понеделник ще учи вечерно в професионалната гимназия по текстил, защото иска да шие със мен. Без повод, без реч. Просто го каза, затвори гаража и ми подаде ключа да го пазя, докато тя се върне.
