Апартаментът на улица „Граф Игнатиев“ в Пловдив, трети етаж, беше последното, което Боряна Велинова получи от брака си — и първото, което ѝ взе всеки нерв оттогава насетне.
Пералнята дойде заедно с него. Купил я мъжът ѝ, Емил, три години по-рано, с гордостта на човек, който показва нова кола на съседите. Германска марка, сензорен екран, приложение на телефона, известие при всяко завъртане на барабана. „Умна пералня“, казваше той тогава. Боряна тогава просто се усмихваше.
Сега Емил живееше с друга жена в Асеновград, а пералнята остана при нея — заедно с вноската за колата, с детето, което трябваше да води на тренировки по плуване всеки вторник и четвъртък, и с усещането, че всеки предмет в този дом крещи нечие друго име.
Онзи вторник вечер, около девет без петнайсет, барабанът спря по средата на цикъла. Не завърши. Не отключи вратичката. Просто застина — с чаршафите на детето вътре, напоени и забравени.
На екрана мигаше код: E47.
Боряна извади телефона, отвори приложението — същото приложение, което трябваше да ѝ казва колко минути остават до края на прането, сякаш тя нямаше собствени очи. Приложението поиска да влезе с акаунт. Акаунтът беше регистриран на имейла на Емил.
Опита да нулира паролата. Дойде есемес на телефонния номер на Емил.
Седна на пода пред пералнята, с гръб опрян на хладилника, и се разсмя — онзи кух смях, който не носи радост, а само изход за напрежението. В кухнята мирише на доматена чорба, оставена от обяд, а от телевизора в хола долита реклама за автомобилни застраховки, която никой не гледа.
На сутринта се обади на сервиз. Майстора се казваше Радослав, работеше от петнайсет години по бяла техника и имаше навика да въздиша, преди да съобщи лоша новина.
— Платката за управление — каза той, след като свали задния капак и свети с фенерчето на телефона си вътре. — Оригинална, от производителя, вносна. Деветстотин и двайсет лева. Плюс труд.
— За една платка.
— Госпожо, тази машина е компютър с чаршафи вътре. Без тази платка не можете да отворите вратичката. Дори да искате просто да извадите прането.
— А без платка? Има ли друг начин да отворя само вратата?
Радослав поклати глава, прибра инструментите в чантата си и каза нещо, което остана в главата ѝ дни наред:
— Преди десет години щеше да е резбована пружина за тридесет лева. Сега е цял модул, който говори с телефона ви. Купуват ви удобство, госпожо. Плащате за него, когато се развали.
Детето, Виктор, беше на осем и имаше точно три чифта чорапи, в които обичаше да спи — останалите бяха заключени в барабана заедно с чаршафите. Боряна му купи нови от магазина на ъгъла, докато чакаше поръчаната платка, която се забави две седмици, защото идваше от централния склад в София.
През тези две седмици пере на ръка в банята, с препарат „Персил“ и леген, който майка ѝ беше купила преди двайсет години и тя никога не изхвърли.
Бащата на Боряна, Денчо, беше дошъл да помогне с нещо друго — да окаже рамки за прозорците на балкона, защото зимата наближаваше — и застана до вратата на кухнята, гледайки заключената машина като паметник на нечия чужда грешка.
— Твоята майка — каза той — имаше пералня „Фея“. Тридесет години. Развали се веднъж — сменихме един гумен маркуч за три лева в железарията на ъгъла. Още стои в избата. Можеш да я вземеш, ако искаш.
— Татко, вече не правят такива.
— Защото никой не иска да ги продава два пъти.
Тя не отговори. Денчо излезе на балкона да мери прозорците, а Боряна остана да гледа екрана на пералнята, на който отново мигаше E47 — като подигравка.
На шестнайсетия ден дойде платката. Радослав я монтира за двайсет минути, затвори капака, завъртя копчето. Машината забръмча, лампичките светнаха в синьо, после прането тръгна.
— Ще ви струва деветстотин петдесет и три лева общо — каза той. — Платка, труд, транспорт.
Боряна плати с картата си — без да мигне, защото нямаше друг избор — но докато Радослав прибираше инструментите, го попита нещо, което беляза следващите ѝ седмици:
— А ако я продам? На колко оценявате такава машина, използвана, с нова платка?
Той се замисли.
— Ако е с документи и фактура за частта — може триста, триста петдесет. Хората, които купуват такива, искат гаранция, че не ще се развали пак веднага.
Тогава тя взе решение, което нямаше нищо общо с отмъщение и всичко общо с аритметика.
Емил звънна в събота — обичайния му сигнал, че синът му трябва да отиде при него за почивните дни. Боряна отвори вратата, а зад нея пералнята вече не беше там. На нейното място стоеше обикновена, механична машина — втора ръка, купена от обява в „OLX“ за сто двайсет лева, с едно-единствено копче и без нищо повече.
— Къде е пералнята? — попита Емил, гледайки празния ъгъл в банята, сякаш там трябваше да има картина.
— Продадох я.
— Защо? Тя беше…
— Твоя. Да. И остана твоя грижа толкова дълго, колкото плащах за нея от моя джоб. Платката струваше деветстотин петдесет и три лева, Емил. Платих я с моята заплата, с акаунт, който беше регистриран на твоето име, с есемес, който отиваше на твоя телефон.
Той мълчеше, стоял на прага с якето си още закопчано.
— Можех просто да ти се обадя да ми дадеш кода.
— Можел си. Не го направи осем месеца, откакто не живееш тук. Не исках да чакам отново следващия код.
Извади от чантата си папка — пластмасова, синя, от онези, които се купуват в книжарницата за десет стотинки. Вътре беше фактурата за новата платка, разписката за продажбата на умната пералня, и копие от обявата, на която тя беше продадена — с подписания договор за покупко-продажба между частни лица, с имената и ЕГН-тата на двете страни, заверен в нотариалната контора на улица „Христо Г. Данов“.
— Това е твоя дял от сумата — каза тя и му подаде плик с банкноти. — Сто петдесет лева. Половината от продажбата, минус разходите за ремонта, които платих сама. Изчислено е точно. Можеш да го провериш.
Емил взе плика, но не го отвори. Погледна към банята отново — малката механична машина с едно копче грееше бяла и тъпа на мястото, където доскоро имаше синя светлина и приложение.
— А ако нещо се счупи в тази? — попита той, почти с насмешка.
— Ще купя гумен маркуч за три лева в железарията на ъгъла — отвърна Боряна. — И ще го сменя сама, с отвертка.
Виктор излезе от стаята си с раницата за почивните дни, целуна майка си и излезе с баща си, без да забележи разликата в банята — за него чорапите просто бяха чисти, а майка му просто стоеше на вратата, с папката в ръка, докато асансьорът слизаше надолу.
