Чух го още преди да позвъня. Зад вратата на апартамента в софийския квартал "Лозенец" се смееше. Този смях познавах от всяка сутрин в кухнята, когато му наливах кафе и той твърдеше, че пак е прегорил яйцата. Сега се смееше на Иванка. Казваше му "Давчо", а той й отвръщаше "съкровище".
В ръката си стисках подаръчна кутийка толкова силно, че ъгълът й се впиваше в дланта ми. Вътре имаше снимка на двете с Иванка от Банско преди единадесет години, където седяхме на терасата и ядяхме баница с мляко. Тогава ми каза, че ако Давид някога ме нарани, лично ще му строши зъбите. Супер. Тези зъби си ги пази за себе си.
Позвъних. Продължително. Чу се шляпане на чехли, после щракане на бравата. Иванка отвори в сатенен халат, който й бях купила за тридесетия рожден ден преди пет години. Косата й беше разпусната, на врата й — верижка, която аз никога не й бях подарявала.
"Вероника…" Очите й се разшириха, с една ръка притисна халата към гърлото си. "Какво правиш тук?"
"Изненада," казах и й тикнах кутийката в ръцете. "Пътувам от Пловдив. Твоят Давид ти е казал, че е на обучение в Бургас. Аз ти носех подарък за рождения ден."
Зад нея се появи той. Давчо. Моят съпруг от девет години. Стоеше по чорапи, с дървена лъжица в ръка, и на лицето му изплува онзи познат израз — като когато вдигнат колата му на автосервиза и установят, че нищо не разбира от механика. Само че този път под тази кола бях аз.
"Вероника…" започна той и пристъпи напред. Лъжицата остана в ръката му като глупав меч.
"Не си в Бургас," казах. "И това не е твоята кухня."
Иванка се разплака. Не наведнъж. Просто й потекоха слъзи и тя си обърса носа с ръкава на халата. Онзи халат, който й бях купила аз. "Верче, искахме да ти кажем…"
"Кога?" обърнах се към нея. "След раждането? Или след купуването на общ гроб?"
Мълчеше. Давид прехвърли лъжицата в другата ръка, сякаш това можеше да му помогне да скалъпи извинение. "Не исках да разбереш по този начин."
"Виждаш ли, трябвало е да си пуснеш куршум в главата, за да ми стане ясно по-късно." Издърпах кутийката от ръцете на Иванка. Или по-скоро исках. Вместо това я оставих да падне на земята между нас. Капакът се отвори. Снимката от Банско се разпиля по килима. На нея Иванка беше с конска опашка, а аз се смеех с устата пълна с баница.
"Това е нашето минало," казах. "Разгледайте го хубавичко. Като ще гледате телевизия заедно, сложете си го в рамка. Само гледайте лицето ми да не ви изгаря очите."
Излязох в коридора. Чух как Давид вика името ми зад мен, но не се спрях. На стълбището лампата не светваше. Опипвах парапета и на площадката се спънах в стара обувкаджийка, оставена от съседите. Пръстът ми се удари в ръба и скъса обувката. Болката дойде като закъсняла сметка за плащане. Седнах на стъпалото и усетих как коленото ми изпука. Над мен вратата на апартамента се отвори и чух Иванка да хлипа.
Извадих телефона. Приложението на автобусната компания светеше синьо. Билет Пловдив–София, 22 лева, място 18C. Обратния оставих отворен. Купих го, щом през април разбрах, че Давид "ще ходи на обучение". Когато ми изпрати снимка от Бургас, снимката всъщност беше направена в София. Познах по витрината на пекарната зад ухото му. Господи, знаех си. Просто ми трябваше да видя как му трепка окото, докато лъже.
Вече не трепкаше. Държеше лъжица.
Пратих съобщение на адвокатката си Надя. "Трябва ми развод. И нова брава. Всичко." До минута дойде отговорът: "В девет сутринта при мен. Донеси извлеченията. Всички." Пръстът ми натисна клавиатурата. "Колко ще струва?" Надя: "Пет процента от стойността на имуществото. Но имаш право на половината. Пресметни си." В главата ми изскочи число: 840 000 лева в спестовната сметка. Половината е 420 000. Девет години брак. Всеки ден му водех счетоводството — и на автосервиза му, и на бижутерийния магазин в Пловдив, който отворихме преди шест години. Всеки ден му вярвах, че отива в Бургас.
Станах. Обувката се разпадаше, но не ми пукаше. Слязох на партера. На вратата към вътрешния двор висеше венец от сухи цветя. Иванка го беше правила миналата година, уж за гроба на баба си. Баба й живееше в Пазарджик. Излизаше, че венецът е за гроба на моя брак. Свалих го с една ръка и го сложих пред контейнера за боклук. С другата ръка си извиках такси до най-близкия хотел.
Хотелът в "Триадица" имаше ръждиви парапети и рецепционист, който се усмихваше, въпреки че очите ми течаха. Дадох му лична карта. Отпечата ми ключ и каза: "Стая 307, прозорец към двора. Закуска до десет. Паролата за уайфай е на картончето." Взех ключа и се качих на третия етаж. В банята се търках със сапун толкова дълго, че кожата ми почервеня. Седнах на леглото и отворих извлеченията от телефона. 840 000. Давид внасяше там всеки месец по десет хиляди от сервиза и магазина. Аз внасях по осем. Понякога дванадесет, когато сезонът му беше слаб. Сега седеше там с Иванка и лъжицата.
Не му се обадих. Нито на нея. Вместо това си записах в бележките: "Бургас никога не е съществувал. Банско — да. Лозенец — да. Момичето с халата — да. Аз — не." После изключих лампата и спах с лампичката в коридора.
Станах в шест сутринта. В банката на бул. "Витоша" седях срещу касиерката. Беше с очила със сини рамки и табелка с име Ренета. Казах: "Добро утро, искам да прехвърля от тази сметка точно 420 000 лева по личната си сметка. Остатъкът остава там. Ето ми образец на подписа. Сметката е открита на двама ни, но имам пълномощно за разпореждане." Ренета ме погледна над очилата и щракна по клавиатурата. "Съзнавате ли, че с тази операция ще се отпише въпросната сума от сметката веднага?"
"Точно това искам."
"Имате ли документ за това? Например съдебно решение?"
"Още не. Но съпругът ми е в София с моя приятелка, а аз имам извлечения, от които се вижда, че е твърдял, че е на обучение в Бургас. Приемете го като превод между съпрузи преди развод. Запишете го в графата забележка, ако искате."
Ренета помълча. После взе печата. "Код на плащане?"
"Запишете 137. Друг приход."
Когато чух щракането на печата, затворих очи. 420 000 лева. Девет години. Една дървена лъжица.
От Пловдив пристигнах по обед. Апартаментът беше празен. Телефонът на Давид все още звънеше, но той не се обаждаше. Може би чакаше да се наплача. Вместо това заключих и отидох при Надя. В кантората миришеше на кафе и папки. Надя сложи три листа на бюрото. "Искане за развод. Делба на съвместно имущество. При делба имаш право на половината от всичко — сервиза, магазина, апартамента, спестяванията. Тези 420 000, които прехвърли вчера, са точно твоят дял от спестовната сметка — ще ги вписваме в делбата като вече получена част, затова ще получиш апартамента и магазина срещу тях." Кимнах. Съгласих се с рамене. "Добре. Тук подпиши — отказваш се от дела в апартамента и в магазина, но спестяванията остават изцяло за теб, прихванати срещу твоя дял в имотите. Ключарят ще ти смени бравата до вечерта. Фактурата ще ти пратя по имейл." Подписах. Писалката беше синя. "А тя? Приятелката?" попита Надя. "Имаш ли нещо срещу нея?"
"Имам халат. И снимка от Банско. И истината. Стига."
Ключарят дойде в пет. Дребен, усмихнат, с отвертки, подаващи се от джоба на жилетката. Смени бравата за 60 лева. Направи ми два ключа. Един оставих за себе си, другия пъхнах в плик. На плика написах името на Давид.
В седем вечерта звънецът иззвъня. Първо веднъж. После отново. После пет пъти бързо. Знаех кой е. Отворих вратата към коридора и оставих вратата на апартамента открехната, за да вижда антрето с кашоните с вещите му.
Стоеше там. С дънки, пуловер, с телефон в ръка. "Вероника, да не си полудяла? Смени ли бравата?"
"Не крещи в коридора. Съседката има мигрена." Обърнах се към кухнята и взех от масата плика с копието от извлечението. В ръка държах и телефона с отворено приложението на банката. Показах му цифрата на екрана. "420 000 лева. Прехвърлих ги тази сутрин от общата спестовна сметка на личната си. Остатъкът ти остава. Ето потвърждението. А ето и искането за развод, подписано от адвокатката. Ще го подпишеш."
Давид отвори уста. После я затвори. Погледът му се плъзна към кашоните. "Ти как изобщо си мислиш, че можеш да прехвърлиш половината ей така и да смениш бравата?"
"Мога. Защото сметката е на двамата. И защото аз съм онази, която водеше счетоводството ти. Ти лъга, Давид. Аз просто подреждам нещата. Адвокатката ще ти изпрати покана за делба на останалото имущество. Сервиза и магазина си ги запази, не ги искам. Искам само онова, което внесох там. Тези 420 000 са точно моята половина. Нито лев повече."
Хвана се за касата на вратата. "А сега какво трябва да правя? Къде да спя?"
"При Иванка. Нали има място. А ако няма, вземи халата, който й подарих за тридесетия рожден ден."
Обърнах се и взех другия плик. В него беше копие от споразумението за развод. Пъхнах му го в ръката. Пръстите ми се докоснаха до дланта му. Усетих колко е студена. "Подписано е. Утре го нося в съда. Можеш да го оспориш, ако искаш. Но тогава ще трябва да донеса и снимките, които Иванка ми прати. Онези от общата ви почивка в Гърция. Какво ми беше казал, че си на автомобилно изложение в Пловдив?"
Побледня. Буквално му изтече кръвта от лицето. "Нямаше да го направиш."
"Не искам да те петня. Искам да подпишеш. Ето писалка." Извадих от джоба си синя писалка, същата от кантората. Положих я върху кутията със зимните му обувки. "Подпиши и остави ключовете. Всички ключове, които имаш. Кашоните ще ти пратя с куриер. Сервиза да ти носи добре. Но без мен."
Давид се обърна. Направи две стъпки встрани. После спря. Извади от джоба си връзка ключове. На нея имаше три ключа от апартамента, един от колата, един от гаража. Задържа ги за миг в дланта си, сякаш не можеше да ги пусне. После ги остави на поставката за обувки. Взе писалката, подписа листа без дума. Чух скърцането на върха.
"А какво да кажа на Иванка?" попита тихо, с гръб към мен.
"Кажи й да върне до края на седмицата верижката, която носи. Знам, че я е купила тя самата от нашия магазин в Пловдив, с нашата отстъпка за персонал. Струваше 2 800 лева. Провери си извлеченията."
Чух го да въздъхва дълбоко. "И Давид…" казах. "Когато ти домъчнее, спомни си за тая лъжица. И как махаше с нея в чужда кухня."
Затворих вратата. Завъртях новия ключ в бравата. После чух стъпките му по стълбите, как се отдалечават. Седнах на пода в антрето, с гръб към кашоните, и сложих телефона на коляното си. Надя ми прати потвърждението за трансфера. Отворих приложението. 420 000 лева. Точно. После блокирах номера на Давид. А после и на Иванка.
От джоба на якето си извадих снимката от Банско. И двете се смеехме. Трябваше да я пъхна в машината за рязане на хартия. Вместо това я обърнах и написах на гърба: "Апартаментът пак е мой. Бравата е нова. Твоят Давчо вече няма ключ. Баницата е на боклука в Лозенец. Вероника." Залепих я на вратата отвън, точно на нивото на очите. После си взех душ.
Водата течеше. Не плаках. Само стоях под струята и броях колко нощи бях прекарала в чакане на съобщение от Бургас. 143 нощи. Това е второто точно число. Никога повече няма да го напиша.
Когато излязох, звънецът пак иззвъня. Не отидох да отворя. Застанах до вратата и погледнах през шпионката. Беше Давид. В ръка носеше кашоните. Остави ги на изтривалката. После се обърна и снимката от Банско се допря до пръстите му. Не я свали. Само я погледна за миг. После се изгуби в тъмнината на коридора, където лампата все още не светваше.
На сутринта пратих искането в съда. Адвокатката ми потвърди получаването. Като излизах от апартамента, прекрачих тези кашони. Бяха открехнати. Отгоре лежеше един от пуловерите, които му плетох. Или по-скоро купувах. Свалих от ключодържателя резервния ключ от колата — от онази неговата синя "Шкода", паркирана пред блока. Отворих вратата на колата, оставих ключа на седалката на пътника и затръшнах вратата. Вещите можеше да си прибере. Ключ от апартамента вече нямаше.
Качих се на трамвай номер 1 към кантората на адвокатката. В ръка стисках извлечението. Цифрата 420 000 все още светеше на екрана. Като минавах покрай Паметника на Незнайния войн, трамваят спря на светофара и аз сгънах листа на четири, прибрах го в предния джоб на чантата и щракнах ципа.
