Книгата удари мраморния под и се разтвори с корицата нагоре. От подвързията изпадна лист, пожълтял и с избеляло мастило. Ивайла клекна веднага, вдигна листа само за крайчетата и го остави върху затворената кутия от орехово дърво. Майка ми още държеше микрофона.
— Родителите ти някакви бедняци ли са? — попита тя пред целия салон. — Ето каква е вашата семейна ценност. Прах и напукана кожа.
На съседната маса някой се засмя. Аз стоях до нея и гледах салфетката до чинията си, сякаш там имаше написан отговор, който не можех да прочета.
Разказвам го сега и знам как звучи отстрани. Отстрани аз съм мъжът, който мълчи, докато майка му унижава жена му пред шефа на строителната фирма. Но отвътре онази вечер в „Хеброс" аз пресмятах нещо съвсем друго — колко остава до края на проекта за Асен Колев, колко пъти вече съм обещавал на майка ми, че този път всичко ще бъде както тя иска, и колко евтино изглеждам в собствените си очи, когато не мога да кажа нито дума.
Десет дни по-рано бях донесъл у дома каталог от бижутерийния магазин на „Главната" в Пловдив. Сложих го върху реставрационната подложка на Ивайла, без да забележа, че под найлона съхне страница от стар атлас. Тя го вдигна мълчаливо и го премести на края на масата.
— Мама си избра обеци — казах. — Скромни. За шейсетгодишнината напълно прилични.
На снимката обеците струваха четири хиляди и осемстотин лева. Ивайла ми напомни, че в спестовната ни сметка стоят парите за новата баня и последната вноска по колата. Предложих да вземем от там и да ги върнем, след като получа премията от Асен Колев.
— На тържеството ще бъде шефът ми — казах. — Приключвам проекта за новия му офис на булевард „Шести септември". Мама ще ни сложи до него, ще ни представи като семейство. Не можем да дойдем с одеяло или чайник.
— Можем да дойдем с подарък, който избираме заедно.
— Пак ли смисъл?
— Пак ли впечатление?
Не ѝ отговорих. Затворих каталога и отидох в кухнята. Пуснах кафемелачката, макар вечер да не пия кафе — просто исках шум, който да замести разговора.
Същата вечер Ивайла отиде при баща си, Христо Ненов. Той слуша дъщеря си мълчаливо, остави чашата върху чинийката и донесе плосък пакет от стаята с книгите. Беше том с кожена подвързия — „Тракийски записки", с посвещение на земски лекар, далечен роднина на семейството. Към книгата имаше стара картичка от антиквариат и писмо, в което дядото на Христо описваше как томът е влязъл в къщата им.
— Искам да я прехвърля на теб — каза той. — Нататък решаваш сама.
Ивайла отказа да я дава на майка ми. Баща ѝ отвърна, че още нищо не предлага.
Университетска лаборатория потвърди възрастта на хартията, мастилото и подписа. Към заключението приложиха и предварителна оценка — сума, от която аз се задавих с кафето. Ивайла обясни, че колекционерът е посочил горна граница, не цена за продажба — никой не смяташе да продава книгата. Аз чух само цифрата и реших, че майка ми най-после ще оцени подаръка.
— Преди пет минути я нарече стара книжка — каза тя.
— Не знаех всички подробности.
— Знаеше, че това е подаръкът на баща ми.
Казах ѝ да направи красива опаковка и реч по-кратка — мама не обича лекции. Днес разбирам, че исках книгата да свърши спора вместо мен. Исках родителите ѝ да бъдат защитени от подигравките на майка ми с нещо, което тежи достатъчно, за да затвори устата ѝ.
В петък донесох цветя у дома.
— Мама се обади. Казах ѝ, че подаръкът ще бъде сериозен. Успокои се.
— Каза ли ѝ за книгата?
— Не. Нека бъде изненада.
В деня на тържеството, сутринта, банковото приложение показа теглене на почти цялата сума от спестовната сметка. Ивайла ми звънна. Бях при бръснаря на улица „Райко Даскалов".
— Изтеглил си парите?
— Поръчах обеците. Моля те, не започвай.
— Снощи се разбрахме.
— Нищо не сме подписвали.
— Половината сума е моя.
— След премията ще върна. Книгата е от твоите родители, обеците — от нас двамата. Така е по-честно.
Тя затвори. По-късно разбрах, че е седнала на ръба на леглото, отворила е банковото приложение и е блокирала общия достъп, а после е прехвърлила остатъка на личната си сметка. От онзи момент не можех да пипна и лев без нейно потвърждение. Обадила се е и в бижутерийния магазин — поръчката все още стояла в сейфа, чакаше куриер. Служителката ѝ казала, че анулирането изисква личното присъствие на собственика на картата или на съдружника по сметката.
Можеше да дойде да ме спре. Не го направи. Отишла е сама до магазина, с банковите документи в чантата. Не е върнала обеците — само е сменила името на получателя и е поискала кутията да остане в сейфа до следващия ден.
В „Хеброс" майка ми я огледа от главата до петите.
— Сивата рокля, разбира се — каза тя. — Знаех си.
— Добър вечер.
— Къде са обеците?
Ивайла ме погледна. Стоях при входа с празна фирмена торбичка в ръка.
— Куриерът объркал адреса — казах. — Ще ги донесат по-късно.
Майка ми стисна устни.
— На моя юбилей дори подаръкът на сина ми не могат да доставят навреме.
Отведох жена си настрана.
— Какво направи?
— Оставих покупката в сейфа.
— Нямаше право.
— Половината пари бяха мои.
— Върни кутията преди връчването.
— Не.
Стиснах по-здраво дръжките на торбичката.
— Тогава ще кажа на мама, че ти си провалила всичко.
— Кажи.
Погледнах залата, където вече се събираха гостите.
— След тържеството ще говорим.
Знаех, докато го казвах, че с тази фраза просто купувам тишина до следващия ден.
Подаръците връчваха след основното ястие. Водещият обявяваше дарителя, фотографът снимаше кутията, юбилярката благодареше в микрофона. Когато дойде нашият ред, излязох с Ивайла.
— Дай само кутията с книгата. За обеците после — казах ѝ тихо.
Тя отвори капака и извади томчето. Успя да каже само две изречения за изданието и семейната история, преди майка ми да я прекъсне.
— Книга? — каза тя. — След всичко, което направих за вас?
— Още не сте чули.
— Не ми трябва лекция.
Майка ми грабна книгата, разтърси я пред гостите и я пусна на пода. Тогава Ивайла взе микрофона от ръката ѝ.
— За тази книга предлагаха голяма сума — каза тя. — Баща ми не я продаде. Прехвърли я на мен. Реших да я подаря на вас, защото Радостин ме увери, че ще оцените семейната история.
Майка ми хвърли поглед към счупеното ъгълче на подвързията.
— Просто се пошегувах! Вдигни я и я прибери в кутията.
— Не.
— Какво значи „не"?
— Подаръкът вече не е ваш.
Майка ми протегна ръка. Ивайла дръпна кутията.
— И обеците също не са ваши.
Пристъпих напред.
— Не замесвай парите.
— Ти вече ги замеси. Изтегли четири хиляди и осемстотин лева от общата ни сметка без моето съгласие и купи обеци, които избра майка ти. После ѝ каза, че подаръкът е от нас двамата.
— Това са семейни пари — отвърнах рязко.
— Тогава защо решението взе само ти?
Погледнах Асен Колев. Не се намеси, не отмести поглед от нас.
Майка ми отново взе микрофона.
— Синът ми издържа тази жена. Тя работи с опърпани хартии за жълти стотинки, а сега брои всеки вложен в семейството лев.
Ивайла извади разпечатка от чантата.
— През последните две години внесох повече от половината сума в спестовната сметка. Наемът и кредитите делихме поравно.
— Решила си да унижиш съпруга си пред шефа му?
— Не. Реших да спра да плащам за лъжа.
Протегнах се за разпечатката. Тя я прибра в папка.
— От днес нямаш достъп до моите пари. Парите от обеците ще се върнат по сметката, след като развалим договора. Подала съм заявление в магазина още преди началото на тържеството.
Последен шанс ѝ дадох на себе си да ми даде, не обратно: можех да призная пред всички, че съм взел парите без нейно съгласие, и сам да откажа от покупката. Погледнах майка ми дълго.
— Няма да обсъждам семейни въпроси пред чужди хора.
Тя извади втори документ.
— Тогава няма какво да обсъждаме. Това е заявление за закриване на общата сметка. Твоята част банката ще преведе отделно. Утре подавам документи за развод.
Майка ми удари с длан по масата, приборите иззвънтяха.
— Радостин, спри я!
Не помръднах.
— Ива, прекаляваш.
— Кажи на майка си, че книгата е моя. Кажи на гостите, че парите си изтеглил сам. Едно изречение стига.
Погледнах микрофона в ръцете ѝ.
— Не ме карай да избирам.
— Вече избра.
Тя вдигна книгата от пода, уви я в ленена салфетка и затвори капака на кутията. Родителите ми станаха от масата. Никой не каза нищо повече.
До гардероба я настигнах и хванах дръжката на кутията.
— Остави книгата. Мама ще се успокои, после ще се извиним.
— Кои сме „ние"?
Пуснах дръжката.
— Ще ми съсипеш кариерата.
— Проекта ти го правеше сам. За работата си отговаряй сам пред шефа си.
— Асен Колев всичко видя.
— И аз.
На другия ден взех обеците от магазина сутринта. Платих с остатъка от собствената си карта и донесох чека у дома, оставих го на кух
