Събудих се и пресегнах ръка към гребена на нощното шкафче, както правя всеки ден от четирийсет години. Пръстите ми попаднаха на нещо, което не разпознах — бодли, остра четина, оголена кожа. Скочих от леглото и хукнах към банята. Огледалото показа жена, която не познавах: гола черепна кост, тук-там снопчета бели косми, сякаш някой е стригал набързо и на тъмно. А точно днес Калоян, синът ми, се женеше.
Зад прозореца Пловдив се събуждаше както всеки друг ден — трамваят по булеварда скърцаше на завоя, съседката отдолу слушаше сутрешните новини по радиото, по стълбището миришеше на прясно хлебче от фурната на ъгъла. Светът си вървеше напред, сякаш нищо не се беше случило. А у мен, в апартамента на "Граф Игнатиев", в моя собствен апартамент, някой през нощта беше влязъл в спалнята и ми беше обръснал главата.
Знаех кой. В неделя видях Деница, годеницата на Калоян, с моя резервен ключ в чантата — тогава каза, че "в случай че нещо се случи с мама". Сега разбирах какво точно имаше предвид.
Този апартамент — три стаи, шейсет и два квадрата, в кооперация точно до Главната — го наследих от родителите си преди единайсет години. Струваше, по преценка на съседа оценител, около сто осемдесет хиляди лева. Ако ме обявят за недееспособна, съдът ще определи попечител. А попечител, естествено, ще стане синът ми. А синът ми ще прави онова, което му казва жената.
Обадих се на Калоян. Гласът му трепереше, но не от страх за мен — от яд.
— Мамо, какви са тия приказки. Деница цяла нощ беше с мен в хотела, нали знаеш, днес е гражданският. Измисляш си.
— Идвайте. Вижте с очите си.
Пристигнаха след четирийсет минути. Деница влезе първа, с халат върху венчалната рокля, и се хвана за устата, сякаш видя нещо страшно.
— Лельо Биляна, Боже, какво стана? Калоян, тя май наистина има нужда от лекар…
Отбягваше ме, прехвърляше тежестта си от крак на крак, пъхна ръце в джобовете на сакото, сякаш искаше да ги скрие от мен.
— Мамо, слагай перуката. Не ни разваляй днешния ден, моля те.
Не казах нищо повече. В онзи момент разбрах нещо просто: той не иска да знае истината. Истината би срутила удобния му свят, в който Деница е идеална, а майката просто се е побъркала. Избра удобството.
Докато го гледах как се обръща към вратата, без да изчака отговора ми, усетих в стомаха си тежестта на решение, което тепърва щеше да узрее.
На сватбата седях на третия ред, с перука, купена от аптеката за трийсет лева, защото за по-добра вече нямаше време. Лелята на Калоян шепна нещо на съседката, двете поглеждаха към мен. "Горката, май й се е объркал умът." Деница на подиума разказваше на гостите през смях, че свекървата я обвинила, че я е обръснала посред нощ. Смееха се. Някой й доля шампанско.
А после чух изречение, което наместваше всичко на мястото му. Деница, вече леко подпийнала, казваше на братовчедката на Калоян:
— Трябва с Калоян да помислим за поставяне под запрещение. За нейно добро, за да се грижи някой за нея както трябва. А апартаментът на "Граф Игнатиев" така или иначе стои празен, жалко е да се похаби.
Значи за това ставаше дума. Не само унижението. Апартаментът. Конкретна сума, конкретен адрес, конкретен план.
Вечерта се върнах в празния апартамент. Свалих перуката, метнах я на облегалката на стола като умряла котка. Седнах на кухненската маса, на която още стоеше немита чаша от чай отпреди два дни — нямах сили да я измия, както нямах сили за много неща тази вечер. Зад прозореца някой извеждаше куче, чувах как токата от каишката звънти в парапета.
Но на другата сутрин, преди още да се обадя на Калоян, преди дори да изляза от дома — направих нещо друго.
В седем сутринта, докато още седях с гола глава над чашата студен чай, се обадих на нотариус Петков, когото познавах още от времето, когато уреждахме с покойния ми съпруг наследството на родителите ми. Казах му, че е неотложно, че трябва да се видим още преди сватбата. Прие ме за четирийсет минути, в костюм, без вратовръзка, защото беше събота. Подписах тогава пълномощно за управление на моя апартамент в полза на племенницата ми Радостина — адвокат от София, единствената в семейството, която още по телефона ми каза направо: "Лельо, веднага отиваш на съдебна медицина за констативен протокол, преди да заздравее". И още нещо: подадох молба за спиране на всякакви опити за поставяне под запрещение, докато не бъде направена пълна съдебно-медицинска и психиатрична експертиза, която аз самата поисках.
Сега, вечерта след сватбата, извадих от чекмеджето плика, който нотариусът ми беше дал сутринта — копие от пълномощното и напратителното писмо за съдебномедицинска експертиза. Снимките на обръснатата ми глава, направени с телефона в седем сутринта, преди още да сложа перуката, вече лежаха при съдебния лекар заедно с описанието на увредите — две малки одрасквания по скалпа от неостра машинка и следа от упойващо вещество в кръвните резултати, защото бях поискала и токсикологично изследване. Някой трябваше първо да ме упои, за да ме обръсне спокойно.
В понеделник Радостина подаде в моето име сигнал в полицията — посегателство върху телесната неприкосновеност, приложена упойка без знанието на пострадалата, а освен това и молба до районния съд за обезпечителна мярка, така че никакво производство за поставяне под запрещение да не може да тръгне без моето пълно, документирано съгласие за преглед.
В сряда Калоян се обади пребледнял, каза, че му е дошла призовка в полицията като свидетел, че Деница плаче и твърди, че всичко е недоразумение. Вече не плаках по телефона. Казах му спокойно, че апартамента на "Граф Игнатиев" от днес се управлява в мое име от Радостина, че всички решения за този апартамент — включително всеки опит за наем, продажба или адресна регистрация на когото и да е — вече изискват неин подпис, и че това няма да се промени, докато съдът не приключи делото.
В петък застанаха двамата пред вратата ми — Калоян с букет, купен сигурно от цветарския магазин долу, Деница без грим, по анцуг, съвсем различна от онази на сватбата преди седмица. Не отворих. Говорихме през домофона.
— Мамо, отвори, да си поговорим като хора — повтаряше Калоян, а аз чувах отзад Деница да му шепне да спре да се моли, че няма да доведе до нищо.
Не отворих вратата. Казах само през домофона, че случаят вече е в ръцете на прокуратурата и на моята пълномощница, и че когато бъда готова да говоря със сина си — ще се обадя сама. Затворих домофона и седнах до прозореца. Долу, на тротоара, Деница постоя още малко с кръстосани ръце на гърдите, после тръгна първа надолу по улицата, оставяйки Калоян сам пред вратата, през която никой вече нямаше намерение да го пуска.
