Петър Георгиев спря инвалидната количка пред витрината на туристическата агенция на булевард "Витоша" и дълго гледа плаката с остров Тасос. Стъклото беше изцапано с петна от дъжд, а вътре на гишето никой не седеше — агенцията беше затворена вече от две години, но плакатът си стоеше, избелял от слънцето.
Четиридесет и две години Петър беше началник смяна в завода за хладилна техника край Горна баня. Четиридесет и две години молеше писмено шефа си за по три дни отпуска през лятото, за да заведе Валя и момичетата до Созопол. Веднъж не му я дадоха, защото точно тогава трябвало да приема доставка на компресори от Пловдив. Той си спомня тази доставка по-добре, отколкото лицето на детето си на седем години.
А сега, на шейсет и осем, седи в количка с катетър в ръката и моли не началник смяна, а доктор Ненков от "Пирогов" за разрешение да изпие едно кафе.
— Захар — не — казва докторът, без да вдига очи от картона. — Солено — не. Пресолено изобщо не. И повече от триста метра ходене на ден — забравете.
Петър излиза от кабинета и сяда на пейката до асансьора. До него седи жена, около петдесет и пет, с коса прибрана под забрадка на цветя — Емилия Костова, собственица на малка шивашка работилница на улица "Граф Игнатиев". Тя го поглежда отстрани, после пита директно, без извинения:
— Боли ли?
— Не боли. Просто… — Петър търка с палец ръба на количката, където боята се е олющила. — Просто не остана нищо за него.
Емилия извади от чантата си термос и наля чай в пластмасова чаша, подаде му я без да пита.
— Аз съм на опашка от три месеца за операция на коляното. Казаха ми, чакайте, не е спешно. А синът ми в Германия праща пари за частна клиника, ама аз му казвам — не искам чуждите пари, искам държавата да ме оперира, за която съм плащала осигуровки четирийсет години.
Той отпива. Чаят е от липа, прекипял, малко горчив.
— Знаеш ли какво е най-страшното? — казва Петър. — Цял живот спестявах. Всяка стотинка. На книжка в "Банка ДСК", на лихва три процента, да имам за старини. А сега старините дойдоха и ми трябват не пари, а пет години назад във времето.
Валя, жена му, идва от паркинга с найлонова торба — носи му домашно сварено пилешко, защото в болницата дават само яхния от консерва. Тя е дребна, в палто с цвят на горчица, купено навремето от пазара на "Женския."
— Защо седиш тук, а не в стаята? — пита тя.
— Чакам Ненков да ми каже кога ще ме пуснат.
— Пуснат къде? — Валя сяда до него, разопакова торбата, мирише на чесън и лаврово листо. — Да отидеш пак на опашка пред аптеката за инсулин?
Той не отговаря. Отвън, през прозореца на коридора, се вижда трамвай номер 4, пълен с хора, които отиват на работа в седем и половина сутринта — точно както той ги е гледал тридесет и пет години от същата спирка, бързайки да не изпусне нощната смяна.
На другия ден в стаята влиза внук му, Никола, деветнайсетгодишен, с лаптоп под мишница. Учи информатика в Пловдивския университет, идва само в събота и неделя.
— Дядо, виждал ли си новите цени на самолетните билети до Атина? Четиридесет лева, ей така, за два дни.
— Атина — повтаря Петър и се усмихва накриво. — Валя, помниш ли, искахме да отидем в Гърция за сребърната сватба?
— Помня. Купихме пералня "Браун" вместо това. Твоята майка я беляза развалена.
Никола сяда на ръба на леглото.
— Дядо, защо не отидете сега? Докторът каза ли категорично, че не може?
— Каза "забравете". Не каза "не може." Каза "забравете" — като дума, прибрана в килер.
На Никола му писва тази фраза и той вади телефона, звъни на д-р Ненков директно — за учудване на всички, защото номерата на лекарите в "Пирогов" не се дават лесно, но Никола го е взел от медицинска сестра, бивша съученичка на майка му.
— Докторе, казвате на дядо ми да забрави за пътуване. А ако вземем инвалидна количка със себе си, купим билет с избор на място до пътеката, вземем всичките му лекарства с рецепта за три седмици — реално каква е опасността?
Пауза в слушалката. После гласът на Ненков, по-уморен от обикновено:
— Опасността е сърдечна декомпенсация при промяна на климата и натоварване. Но честно казано… ако питате мен лично, не като доктор по длъжност — повече хора умират от неотишли пътувания, отколкото от отишли.
Петър чува това през слушалката, защото Никола е включил звука високо.
На следващата сутрин Валя отваря чекмеджето с документите — там, под някакви стари сметки за ток, намира книжка от "ДСК" с остатък от двадесет и три хиляди лева, събирани буквално от края на осемдесетте за "черни дни." Черните дни дошли, но се оказали болнична стая, а не нужда от пари.
Тя не плаче. Взема химикал, лист хартия и пише заявление за закриване на депозита — не по телефона, не чрез приложение, а лично в офиса на "ДСК" на площад "Славейков," защото пенсионерите от нейното поколение не вярват на нищо, което не е подписано на гишето.
Служителката я пита — защо точно сега, нали лихвата е по-добра, ако изчака до падежа през март.
— Защото март не е гарантиран на никого — отговаря Валя и подписва.
С парите купуват два билета от "София до Атина," място до пътеката, количка под гаранция срещу повреда в самолета, и резервация в хотел близо до площад Синтагма с асансьор до стаята — Никола е проверил всичко това предварително, разпечатал е ваучерите на лист А4 и ги е прибрал в прозрачна папка с цип.
Емилия Костова научава за това, когато идва да върне термоса на Валя в чакалнята, и за минута застива с папката в чужди ръце — после само казва:
— Браво на вас. Аз чакам операцията. Вие не чакате нищо повече.
Понеделник, десет сутринта, Летище София. Петър е в количката, на коленете му папката с билетите, с лекарствата в отделен прозрачен джоб, подписани с флумастер — "сутрин," "обед," "вечер." Валя бута количката към гишето за чекиране, а Никола носи куфара с ремък през рамо.
Служителката на "Българските авиолинии" проверява билетите, поглежда количката, после Петър.
— Искате ли помощ при качването, господине?
— Искам кафе на терасата на площад Синтагма — казва Петър. — Помощта — после.
Самолетът излита в единайсет и петнайсет. Петър гледа през прозореца как покривите на София се смаляват, как Витоша остава зад облак, и за първи и единствен път през тия четиридесет и две години чувства, че не чака нечие разрешение — просто отива.
