Вера Ненова затвори бележника на кухненската маса в Стара Загора и за трети път събра едни и същи числа. Наем за двустайния на улица "Хаджи Димитър" — четиристотин и двадесет лева. Ток, вода, парно — сто осемдесет. Храна за нея и за дъщерята в осми клас — поне триста петдесет, ако не купува нищо извън най-необходимото. Кредит към банката, взет преди осем години за ремонт на покрива — сто десет на месец. Застраховка на старата "Опел Астра", с която возеше Мила до училище и после отиваше на смяна в цеха.
Събра ги. После ги събра пак. Числото не мърдаше.
Заплатата й като шивачка в текстилния цех на изхода на града беше осемстотин и петдесет лева чисто. Разходите — хиляда триста петдесет. Всеки месец дупка от петстотин лева, която тя пълнеше с извънреден труд, с продажба на домашно сладко по съседки и с кредитна карта, която вече пухтеше при всяко плащане на лихва.
Леля й Радка, която живееше два етажа по-долу, й звънна точно в деня, когато Вера седеше над тетрадката.
— Пак ли смяташ? — попита леля Радка през телефона, докато на заден фон вървеше турски сериал. — Казвам ти, детето ми, спри да купуваш готови кюфтета от магазина. Правиш си ги сама, излиза три пъти по-евтино.
— Лельо, аз не купувам готови кюфтета.
— Е, нещо купуваш. Кафе навън? Телефонен абонамент? Виж го от "Йеттел" — сигурно има по-евтин тарифен план.
Вера притисна слушалката между рамото и ухото си и с другата ръка подреждаше сметките на купчинки по дати. Телефонният й абонамент беше дванадесет лева на месец, най-евтиният от 2019 година, който не беше сменяла нарочно. Кафе навън не беше пила от Коледа.
— Лельо, не е там проблемът.
— Ами къде е тогава?
— Няма го проблема между хляба и тока. Той е в заплатата.
Леля Радка замълча за секунда, после пак подхвана темата, сякаш не беше чула нищо — разказа как съседката от третия етаж е спестила двеста лева само защото е спряла да пазарува от "Билла" и е минала на пазара в събота. Вера слушаше и подреждаше купчинката сметки в чекмеджето, а през прозореца квартирантите от блока отсреща товарили багаж в комби на "Фолксваген" — явно се изнасяха, поредното семейство, което не издържа наема в центъра.
На другия ден ситуацията стана конкретна, не абстрактна. Директорката на цеха, госпожа Денева, събра шивачките в почивката и обяви, че от следващия месец поръчките от немската фирма-партньор намаляват с тридесет процента — по-малко нощни смени, по-малко извънреден труд. Точно извънредният труд, с който Вера затваряше половината от дупката в бюджета.
Тя излезе от цеха с разписанието за новата смяна в ръка и го сгъна на четири, после го разгъна пак, сякаш хартията можеше да покаже друго число, ако го погледне достатъчно пъти.
Вкъщи Мила правеше домашното по география на масата, където до преди малко лежеше тетрадката с разходите.
— Мамо, трябват ми бои за утре, учителката каза акварел.
— Колко струват?
— Не знам, осем лева може би.
Вера отвори портфейла. Вътре имаше двадесет и три лева до заплата, която идваше след единадесет дни.
Тя не каза на Мила нищо за парите. Извади осем лева, даде ги и отиде в банята, пусна водата от крана силно, колкото да не се чуе как рови в чекмеджето за кутийката, в която пазеше по монета от петдесет стотинки — спестявания "за спешни случаи", които вече не стигаха за нищо спешно.
На следващата сутрин, вместо да отиде направо на смяна, Вера взе автобус 4 до центъра и влезе в офиса на един от местните заводи за хладилна техника, където от месец висеше обява за комплектовчик на склад. Заплатата беше хиляда сто и петдесет лева, с възможност за извънреден труд по-стабилен от текстилния цех, защото фирмата работеше с европейски поръчки на годишен договор, не на сезонна база.
Интервюто мина бързо. Жената от отдел "Личен състав" погледна автобиографията и попита само едно:
— Можете ли да започнете другия понеделник?
— Мога.
Същата вечер леля Радка пак звънна, този път с рецепта за кисело мляко с цитрин, с което щяла да спести от магазинното кисело мляко.
— Лельо, намерих нова работа. По-висока заплата. Напускам цеха.
— Защо? Там си от десет години.
— Защото десет години спестяване от кюфтета не покриват наема, лельо. Проблемът не беше в кюфтетата. Беше в заплатата.
Леля Радка не отговори веднага. После каза тихо:
— Добре, детето ми. Прави каквото трябва.
Вера остави телефона на масата до тетрадката с разходите. Взе химикалката и под старите числа написа нови — хиляда сто петдесет вместо осемстотин петдесет. Разликата, след три години смятане на всяка стотинка, падаше на страната на плюса, не на минуса.
На първия работен ден в новата фирма тя подписа трудовия договор в офиса на "Личен състав", взе си екземпляр, сгъна го внимателно и го прибра в папката с документите на Мила — там, където държеше всичко важно: акта за раждане, ваксинационната книжка, бележника с оценките. До договора добави и лист, на който беше пресметнала новия бюджет: наем, ток, храна, кредит, застраховка — и под чертата, за пръв път от дълго време, остатък от над сто и петдесет лева месечно, който можеше да отиде за акварелните бои на Мила без да пресмята до стотинка колко остава до заплатата.