Масата във вилата над Трявна се огъваше от печено — агнешко с картофи, пълнени чушки, кашкавал на скара. Венета носеше поредния тиган към терасата, когато чу как свекърва й, Параскева, казва нещо на братовчедката от Габрово. Тихо, но не чак толкова тихо, за да не се чуе.
— Тя дори за рождения ден на мъжа си не си направи труда да се облече по-прилично.
Венета спря на прага. Беше по анцуг, без грим, косата прибрана назад — защото от седем сутринта готвеше за двадесет и три човека сама, докато мъжът й Радослав приемаше поздравления по телефона от съдружниците си. Тя остави тигана на перваза и влезе в къщата, без да каже дума.
На тортата с снимка на вълк — каприз на Радослав още от дете, казвал, че вълкът е единственото животно, което не предава — всички се смееха и снимаха. Венета духна свещичките заедно с него, усмихна се за камерите на близките, после отиде в кухнята да мие чинии, докато гостите пиеха кафе на терасата.
Беше омъжена за Радослав Кирев единадесет години. По-млада от него с петнайсет, запознали се, когато тя сервираше в ресторант край Варна, а той идваше там по работа — имаше малка верига автосервизи в Трявна и Габрово, три работилници, наследени от баща му. Хората в началото клатеха глави — тя прислужница, той собственик с кола и пари. Но бракът им държеше. Или така изглеждаше отвън.
На следващата сутрин, докато гостите още спяха по стаите на горния етаж, Параскева влезе в кухнята, където Венета подреждаше чиниите от миялната.
— Радослав ми каза нещо снощи — рече свекървата, наливайки си кафе, без да поглежда към нея. — Иска да прехвърли работилницата в Трявна на името на сестра му. За по-сигурно, каза. Да не остане всичко на теб, ако нещо се случи между вас.
Венета не отговори веднага. Продължи да нарежда чиниите, после затвори вратичката на шкафа.
— Кога го е решил?
— Преди месец. Вече говорил с нотариус в Габрово.
Онази нощ Венета не си легна. Седна на терасата с лаптопа на Радослав, който той бе забравил отворен на масата, и видя имейла до нотариалната кантора — договор за дарение на недвижим имот и търговско оборудване, стойност — осемдесет и четири хиляди лева, на името на Елица Кирева, сестрата на мъжа й. Датата на срещата при нотариуса: 29 октомври. Четири дни по-късно.
Не беше за парите. Беше за единадесет години, в които тя стоеше на касата на работилницата в Трявна всяка събота, докато Радослав обикаляше по срещи, беше за нощите, когато сама чакаше майсторите да затворят, беше за факта, че тази работилница тя познаваше по-добре от всеки друг — всеки клиент, всеки дълг, всеки доставчик на части.
На третия ден след партито, докато Радослав беше на мач с приятели, Венета отиде в офиса на работилницата в Трявна. Взе папката с всички документи — договори с доставчици, пълномощни, банкови извлечения — и ги снима подробно, страница по страница. После се обади на счетоводителката, Йорданка, с която работеше от самото начало.
— Йорданке, трябва ми една справка. Колко съм вложила аз лично в тази работилница през годините — от моята заплата, от наследството от баба.
Йорданка замълча за момент.
— Венета, ти знаеш колко. Около двадесет и две хиляди лева само през последните шест години. Плюс труда ти — ти водиш тази касова книга от самото начало.
На същия ден Венета се обади и на адвокат в Габрово, с когото майка й бе работила преди години при делба на наследство. Разказа му всичко — за работилницата, за парите, за договора за дарение.
— Работилницата е съпружеска имуществена общност, нали сте женени, докато е купена? — попита адвокатът.
— Да, купена е три години след сватбата.
— Тогава той не може да я дари без твоето писмено съгласие. Никакъв нотариус няма да изповяда тази сделка без подписа ти. Ако отиде без него, сделката е нищожна и можеш да я обжалваш веднага. Но има и друго — щом си внасяла лични средства в бизнеса и официално си управител от пет години, имаш основание да искаш дял, съответен на вложеното. Двадесет и две хиляди при капитал на фирмата, който аз мога да изчисля по баланса — това е твоят процент, не произволно число.
На 28 октомври, вечерта преди срещата с нотариуса, Венета сложи на масата пред Радослав четири неща: разпечатка от банковите преводи, с които бе наливала собствени пари в работилницата; копие на трудовия договор, с който тя официално беше назначена като управител на обекта в Трявна от пет години; телефона си с отворено приложение на банката, където се виждаше отделна сметка на нейно име; и писмо от адвоката в Габрово.
— Нотариусът утре няма да впише нищо без моя подпис — каза тя спокойно. — Работилницата е купена три години след сватбата, значи е обща. Можеш да дариш каквото искаш на сестра си, но не и това, докато не се разведем и не си разделим имота по съд. А дотогава, двадесет и две хиляди лева, които съм внасяла лично, плюс петте години, в които тази работилница вървеше на моя гръб — това вече е изчислено от адвокат и дава дял двадесет и девет на сто. Утре сутринта подавам документите аз, не той.
Радослав я гледаше, без да говори. После посегна към телефона — да звъни на нотариуса, да отменя срещата, да проверява нещо. Венета стана, взе якето си от закачалката и чантата с документите.
— Аз отивам у майка в Габрово за няколко дни. Когато решиш какво точно искаш да дариш и на кого — обади се.
Параскева научи за провалената сделка същата вечер, от самия Радослав по телефона. На следващия ден дойде във вилата с торба домати от градината, остави ги на кухненската маса и попита само: „А сега какво?“ Радослав не отговори. Елица не позвъни никому — нито на брат си, нито на снаха си, нито на нотариуса.
На 3 ноември нотариусът в Трявна вписа Венета Кирева като съуправител с дял двадесет и девет на сто в търговския обект. Елица Кирева никога не получи своето дарение. Онази седмица Венета прехвърли двамата най-големи клиенти на работилницата — транспортната фирма от Габрово и автобусния парк — да плащат по новата сметка на нейно име, директно за услугите, които тя лично уговаряше с тях от години.
Радослав звънеше всеки ден. На шестото обаждане Венета вдигна, докато нареждаше папките с договори върху бюрото в офиса на работилницата.
— Венета, да се видим. Да говорим на спокойно.
— Говорим си в момента.
— Исках да ти кажа… не знаех, че толкова държиш на това място.
Венета затвори последната папка и я прибра в шкафа, където преди имаше само неговите документи, а сега стояха и нейните.
— Държах на него от първия ден. Просто ти не питаше.
— Можем ли да…
— Радослав, в четвъртък имам среща с транспортната фирма за новия договор. Ще говорим, когато имаш нещо конкретно да предложиш — не извинение, предложение.
Затвори телефона и го остави на бюрото до касовата книга, отворена на страницата за ноември.
