Три седмици подреждах всичко за тази вечер.
Сама избрах менюто, сама подредох масите под старата круша в двора, сама окачих малките лампички между клоните.
Исках рожденият ден на баба Денка да остане в паметта на цялото семейство.
Тогава дойде Красимир.
Не беше сам.
До него, с длан върху корема си, крачеше Теодора — в тясна рокля с цвят на слама, усмихната така, сякаш влизаше на собствена сватба.
Разговорите на масата секнаха веднага.
Баба остави вилицата си, без да й даде възможност да звъннат в чинията.
Сестра ми Невена ме погледна, без да знае какво да каже.
Аз вече си бях представяла този момент стотици пъти наред — късните обаждания в банята с вратата заключена, "бизнес пътуването" до Бургас, което никой от партньорите му не потвърди, парфюмът, който не беше моят.
Всичко си идваше на мястото.
— Искам да ви представя Теодора — обяви Красимир пред всички, сякаш чакаше ръкопляскане. — Тя е много важна за мен.
Той очакваше да се разпадна пред роднините. Очакваше сълзи, викове, може би чаша, запратена по него. Искаше свидетели на моето унижение — затова беше поканил точно тази вечер, затова беше довел Теодора пред цялата фамилия, а не насаме.
Аз обаче останах напълно спокойна.
Пред мен на покривката лежеше кафяв плик, грижливо залепен.
Красимир го забеляза и се усмихна отново, сигурен, че знае какво има вътре.
— Какво е това, документите за развод?
— Не — отвърнах, без да откъсвам очи от него.
— Тогава какво?
— Нещо, което струва много повече.
Усмивката му изчезна. Теодора престана да се усмихва. Никой около масата не смееше да каже дума.
Той си мислеше, че контролира тази вечер. Не знаеше, че аз я подготвям вече пет месеца.
Всичко започна през май, когато случайно видях есемес на телефона му, останал отворен на кухненския плот — "Докторката каза дванайсета седмица, трябва да говорим с нея". Не плаках тогава. Отидох в счетоводната кантора, в която работех от девет години, и поисках отпуск за "лични въпроси". Шефката ми, Мария Стефанова, не ми задаваше въпроси — само ми каза да затворя вратата, когато имам нужда.
Обадих се на адвокат — Виктор Гиргинов, с когото учих заедно в гимназията в Пазарджик и с когото не се бяхме чували от години. Той ме попита само едно: "Ти знаеш ли колко от общите пари минаха през неговата фирма последните три години?" Не знаех. Разбрах.
Красимир имаше автосервиз на входа на града, който на хартия беляза с моите спестявания преди осем години — сто и двадесет хиляди лева, с които продадох апартамента на родителите си в Пловдив след смъртта на татко. Сервизът се водеше на негово име, защото "така е по-лесно за данъците", каза ми той тогава. Повярвах му.
Пет месеца събирах документи. Банкови извлечения. Разписки. Писмо от нотариус, при когото бяхме ходили заедно през 2018-а да заверим декларация за произход на средства — там ясно стоеше, че капиталът идва от мен. Виктор извади всичко това на светло и го подреди в едно досие, което в понеделник подадохме в съда в Пловдив с искане за дял от имуществото и за разследване на укрити доходи от сервиза — Красимир бе декларирал под масата поне четиресет хиляди лева годишно, плащани в брой от клиенти, за да не минават през касата.
В плика пред мен на масата нямаше документи за развод.
Имаше копие от исковата молба, вече с входящ номер от съда, и писмо от Националната агенция за приходите, потвърждаващо началото на проверка по сигнал за укрити обороти в автосервиз "Турбо 97" ЕООД.
— Отвори го — казах му и плъзнах плика през покривката.
Красимир го взе с ръка, която леко трепереше. Теодора го гледаше, без да разбира защо изведно пръстите му са станали несигурни. Той разкъса плика, прочете първия ред, после втория. Лицето му стана пепеляво.
— Какво е това… — произнесе тихо, почти без глас.
— Иск за делба на имуществото. И писмо от приходната агенция. От утре двама инспектора ще искат достъп до касовите ти бележки от последните три години.
— Ти не можеш… сервизът е на мое име…
— Капиталът е мой. Нотариалната декларация от 2018-а е в плика, подпечатана. А за парите, които взимаш в брой и не ги декларираш — за тях ще отговаряш ти, не аз.
Баба мълчеше. Невена стисна дланта ми под масата, без да каже нищо — не беше нужно.
Теодора стана първа. Остави салфетката на стола, погледна Красимир, после мен, и каза само:
— Ти не ми казвал за никакъв иск.
Излезе през вратата на двора, без да изчака отговор.
Красимир остана седнал, с плика в скута, докато лампичките над главата му трептяха в лекия вечерен ветрец. Опита да каже нещо за "недоразумение", за "ще се разберем между нас", но в тона му нямаше вече и помен от самочувствието, с което беше дошъл.
На следващата сутрин отидох в Централна кооперативна банка, затворих съвместната сметка, в която вече нямаше да внасям нито лев повече, и открих нова, само на мое име. Взех папката с документите за сервиза от домашния сейф и я предадох лично на Виктор. Три седмици по-късно съдът в Пловдив наложи временна обезпечителна мярка върху дяловете на "Турбо 97" ЕООД, а инспекторите от приходната агенция насрочиха ревизия за януари.
Красимир вече не живееше в нашия апартамент на булевард "Шести септември". Беше се пренесъл в малка квартира близо до сервиза, сам — Теодора, както чух от общи познати, се беше върнала при родителите си в Асеновград.
А под крушата в двора в Копривщица лампичките, които сама бях окачила за този рожден ден, продължиха да светят до края на вечерта — и никой повече не говореше за Красимир.
