Когато малката Виктория навърши един месец, баба Станка дойде на гости в Пловдив. Беше пропътувала почти четири часа с автобус от село Брестовица — автобусът тръгваше в шест без двайсет сутринта, за да я прегърне правнучката си. На осемдесет и три години гърбът й вече не се изправяше напълно, но ръцете й бяха все така сигурни — същите ръце, с които беше отгледала пет деца край печката с дърва, миришеща на пресен хляб и билков чай.
Онзи следобед бебето се разплака и не спираше вече трийсет минути. Бяхме пробвали всичко — биберона с мляко, музикалната играчка, познатото люлеене на ръце. Нищо не помагаше. Устицата на Виктория беше посиняла, пръстчетата й се бяха свили на малки юмручета, а от съседния апартамент вече се чуваше тропане по стената.
— Дай ми я — каза баба Станка тихо и протегна ръце.
Взе бебето с онази увереност, която нямаше нищо общо с притрепералите ми пръсти. Започна да я люлее леко, напред-назад, и запя стара приспивна песен — същата, която ми беше пяла, когато бях малка в Брестовица. Думите на песента бяха прости, почти архаични, но падаха върху ухото като милувка.
И стана чудо. Виктория утихна, после затвори очи и заспа дълбоко.
Иван и аз, изтощени от седмици без нормален сън, се свлякохме на дивана само за момент. В същото време четиригодишният ни Никола, който обикновено не спира да тича из апартамента, се качи до нас с плюшеното си мече и заспа почти веднага. Навън слънцето се спускаше над покривите на Пловдив, светлината падаше косо през прозореца на хола, и всички заспахме — родители, деца, баба.
Събудих се след два часа с изтръпнала ръка и недопита чаша чай на масичката. Баба Станка остана при нас още две седмици.
На третата вечер я чух да говори по телефона с по-малката си дъщеря, леля Радка, която живее в Германия. Говореше тихо в кухнята, мислеше, че спя. Чух я да казва, че пътуването й дошло тежко, че я боляли коленете от седенето в автобуса, но че не би го разменила за нищо.
На следващата сутрин я заварих да седи на балкона с чаша билков чай — лайка с мед, както винаги я правеше — загледана към Родопите. Попитах я защо винаги пее тази конкретна песен на бебетата в семейството.
— Майка ми ми я пееше, когато бягахме от бомбардировките през войната — каза тя. — После аз я пях на теб и на братята ти. Сега я пея на Виктория.
На дванайсетия ден баба Станка не стана за закуска. Заварих я в леглото, стиснала чело с ръка, лампата от нощта още светеше — беше забравила да я изгаси. Каза, че главата й се върти, че е от умората, от пътуването. Настоях да повикаме линейка, тя отказа. Иван все пак се обади в поликлиниката на „Васил Априлов" и ни записаха час за следобед.
Прегледът мина добре — кръвно малко високо, нищо повече, каза лекарката. Но вечерта, докато приготвяхме багажа й за връщане, баба Станка извади от чантата си стар бележник с протрити корици.
— Записала съм думите на песента — каза тя и ми го подаде. Ръката й трепереше толкова, че бележникът почти падна между нас. — Не искам да се загуби.
На автогарата, малко преди автобусът в шест и половина да тръгне, тя свали забрадката си — избеляла, с избродирани ситни цветчета по края — и я уви около бележника.
— Пазѝ ги заедно — каза само това.
Прегърнах я и й обещах, че ще пазя бележника.
Баба Станка почина през пролетта, три месеца след онова посещение — болестта я взе за десет дни. Не можах да стигна навреме за последния й рожден ден.
Бележникът и забрадката стоят в най-горното чекмедже на нашия скрин. В тетрадката, с нейния равен почерк, леко накланящ се надясно, са не само думите на приспивната песен, но и дванадесет имена — от нейните пет деца до внуците и сега Виктория. До всяко име — дата, година, по няколко думи.
До името на Виктория е написано: „8 месеца, Пловдив, плака, после заспа като ангел."
В нощта, когато научихме новината за баба Станка, взех Виктория на ръце, седнах на същия диван и запях тихо онази песен, с отворения бележник на масичката пред мен. Пресегнах се веднъж да обърна страницата, после спрях — вече знаех думите наизуст.
