Работя на смяна в аптеката на булевард "Съединение" вече осемнадесет години и оттам виждам почти всичко, което се случва на спирката отсреща. Онази сутрин валеше — не силно, но достатъчно, за да лъщи асфалтът под неоновата табела. Чаках последния клиент, за да заключа, и точно тогава я забелязах: жена на около шейсет и пет, с найлонов плик от "Билла" в едната ръка и черен чадър, който изобщо не отваряше.
Казваше се Радка Стоименова — научих името ѝ по-късно, от разговора, който се разигра пред очите ми. Седна на пейката до спирката, извади от плика найлонова папка с документи и започна да ги прелиства. Виждах я през витрината — палецът ѝ спираше на едно и също място, после отново отгоре.
Синът ѝ пристигна с колата пет минути преди автобуса — сребрист "Форд Фокус", познавах го, защото винаги паркираше накриво пред пожарния кран. Казваше се Емил, работеше нещо със застраховки в Пловдив, а Радка живееше сама в къщата в Хисаря, откакто мъжът ѝ почина преди единайсет години.
Не чух началото на разговора — вратата на аптеката беше затворена заради дъжда — но видях как Емил слиза от колата без чадър, право под дъжда, и застава пред майка си с телефон в ръка. Показваше ѝ екрана. Тя клатеше глава.
Излязох да прибера сушилнята за чадъри отпред и тогава чух част от думите му.
— Мамо, аз само искам да го прехвърлим на мое име, докато е жива леля Стойна. Данъчно е по-изгодно.
— Къщата на баща ти — каза Радка и притисна папката към гърдите си, сякаш плика можеше да отлети от вятъра, а не от дъжда.
— Не е само на татко. Аз съм единствен син.
— Имаш и сестра.
— Сестра ми живее в Испания, мамо, тя не се интересува от Хисаря.
Не съм лекар, не съм адвокат, аз само продавам сироп за кашлица и мерене на кръвно, но по десетия работен ден на месец знам кога някой е дошъл да поиска подпис, а не съвет. Емил ѝ подаде химикалка — от онези рекламните, дето раздават по застрахователни фирми — и папка формат А4 с договор вътре. Виждах логото на нотариалната кантора на ъгъла, "Нотариус Драганова", където ходя да заверявам пълномощни за майка си.
Радка не пишеше. Държеше химикалката, но не я допираше до листа.
— Ако подпиша, къде живея аз?
— Ти пак ще живееш там, мамо. Само формално минава на мен.
— А ако ти потрябват пари? — попита тя тихо, но достатъчно високо, за да я чуя през открехнатата врата.
Той не отговори веднага. Точно в тази пауза, докато дъждът барабанеше по покрива на спирката, автобусът за Пловдив зави от разклона и намали пред знака.
— Ще изпуснеш автобуса — каза Емил.
— Знам разписанието по-добре от теб — отвърна тя и прибра папката обратно в плика, без да е сложила подпис никъде.
Той посегна да я хване за ръката, не грубо, но настойчиво — казваше ѝ да размисли до другия петък, че до петък трябвало да занесат документите в кантората, защото имали час запазен. Тя издърпа ръката си и стана да се качи, точно когато вратите на автобуса се отвориха с онзи характерен пневматичен звук.
Не се качи веднага. Спря на стъпалото, обърна се и каза нещо, което не чух добре заради двигателя — но шофьорът, който познавам от години, защото пие капучино от автомата пред аптеката всяка сутрин, ми разказа по-късно останалото, докато купуваше валидол.
Оказа се, че Радка не е отишла директно в Хисаря. Слязла е една спирка по-рано, при кметството, и е влязла право в нотариалната кантора на Драганова — не да подпише нищо, а да провери какво точно пише в старото завещание на мъжа ѝ и дали къщата въобще може да бъде прехвърлена без нейно изрично съгласие, тъй като е съсобственост след смъртта му с двете деца по равни дялове.
Шофьорът ми разказа, че на следващата сутрин я видял пак — този път сама, без сина, с папка, но друга: бежова, не найлонова. В нея имало нотариален акт, отпечатан същия ден, с който тя прехвърля своя дял от къщата — трийсет и три процента — директно на дъщеря си в Испания, а не на Емил. Стойността на дела, каза шофьорът, защото Емил му го споменал разгневен седмица по-късно на същата спирка — беше около четиридесет и две хиляди лева.
Емил дойде отново с форда, този път без майка си, направо пред аптеката, и влезе да си купи нещо за главоболие. Изглеждаше пребледнял, ръцете му трепереха леко, докато отваряше опаковката още на щанда.
— Тя каза ли ви нещо? — попита ме той, сякаш го познавах отдавна.
Не му бях сервитьор на семейни тайни, но му отговорих истината — че не знам нищо, освен това, което е видимо от витрината. Той поклати глава и промърмори, че сега ключовете от къщата в Хисаря официално ги пази сестра му от Мадрид, и че ключалката вече е сменена, защото Радка е поръчала брава на майстор от селото същата седмица.
Не съм я виждала оттогава на спирката. Синът ѝ идва понякога сам, купува капки за нос, плаща в брой и излиза без да поглежда към пейката, където майка му е седяла с найлоновия плик под дъжда.
